Как да говорим с ветерани за войната

Уес Мур се присъединил към армията на САЩ, за да плати таксата за колежа, но преживяването му станало основата на това което е в момента. В тази прочувствена беседа, командосът и капитан, който продължи, за да напише “Другият Уес Мур”, обяснява шока от завръщането му у дома от Афганистан. Той споделя единствената фраза, която чул, че повтарят цивилни граждани и показва защо тя не е достатъчна. Това е призив към ветераните да разкажат историите си и те да бъдат чути.

Развълнувам съм да бъда тук и говоря за ветераните от войната.

Не станах войник,

защото исках да отида на война

и не защото имах огромното желание

или нужда да прекося океана и да се бия.

Честно казано станах войник, защото

таксата за колежа беше ужасно висока,

а това щеше да ми помогне да я платя.

Станах войник, защото

това е, което можех

и знаех, че мога да се справя

В семейството ми няма военни

Не съм военно келеме.

Никой от семейството ми никога не е бил военен

За първи път се запознах с военните

когато бях на 13

бях изпратен във военно училище

защото майка ми ме заплашваше

с идеята за военно училище от осем годишна възраст

Имах проблеми, когато пораствах,

а майка ми винаги ми казваше:

“Знаеш, че ако не дойдеш на себе си

ще те изпратя във военно училище.”

А аз я поглеждах и ѝ казвах: “Мамо,

ще се постарая повече.”

А когато бях на девет,

тя започна да ми дава брошури, за да ми покаже, че не се шегува.

Поглеждах брошурите и ѝ казвах:

“Добре, мамо, виждам, че не се шегуваш и ще се постарая повече.”

А на 10 и 11 години

поведението ми ставаше по-лошо.

Бях на академичен и дисциплинарен изпитателен срок,

преди да сгазя лука

и за първи път усетих белезници на ръцете си.

на 11 годишна възраст.

И така на 13,

майка ми дойде при мен и ми каза:

“Чашата преля.”

“Ще те изпратя във военно училище.”

А аз я погледнах и ѝ казах: “ Мамо,

виждам, че си разстроена, ще се постарая повече.”

А тя ми отговори: - Не, отиваш следващата седмица

Ето така за първи път бях запознат с

цялата идея за армията,

защото според нея това беше добра идея.

Искренно трябваше да не се съглася с нея

когато отидох там,

защото буквално първите няколко дни

избягах пет пъти от това училище.

Около училището имаше големи черни порти

и всеки път, когато се обръщаха

аз бягах през черните порти

и приемах офертата, че ако не искаме да стоим тук

можем да си тръгнем по всяко време.

И така аз просто казах: - Ами, ако така стоят нещата

бих искал да си тръгна. (смях)

Но никога не проработи.

И продължих да се губя.

Но накрая

след като постоях там определено време

и след края на първата година

в това военно училище,

разбрах, че аз всъщност пораствам.

Осъзнах нещата, които ми харесват в това училище.

Това, което ми харесваше в структурата

беше нещо, което не бях открил преди:

това, че най-накрая почувствах, че съм част от нещо голямо

част от екип и това наистина беше от значение за хората.

и това, че бях там

и че лидерството не беше просто част от шега

но беше нещо реално, всъщност основната част

от цялото преживяване.

И когато дойде време наистина

да завърша гимназията

започнах да мисля какво исках да направя

и вероятно като повечето ученици

нямах идея какво означава това и какво искам да направя.

Мислех си за хората, които

уважавах и на които се възхищавах.

Мислех си за много хора

по-специално много от мъжете в живота ми,

на които се възхищавах.

Оказа се, че всички те носеха униформата

на Съединените американски щати,

така че за мен въпросът и отговорът

наистина бяха много прости.

Отговорът на въпроса какво исках да правя

се състоеше в изречението:

Предполагам, че ще бъда офицер от армията.

Така че след армията преминах през този процес

те ме обучиха

и когато казах, че не се присединих към армията

защото исках да отида на война

Истината е, че аз го направих през 1996.

Там наистина не се случват много неща.

Никога не съм се чувствал в опасност.

Когато отидох при майка ми,

първоначално постъпих в армията, когато бях на 17,

така, че аз наистина се нуждаех от разрешение от родителите

за да постъпя в армията.

Дадох документите на майка ми

и тя просто предположи, че е нещо като военно училище.

А тя каза: - Ами, беше добре за него преди

така че предполагам, че ще продължим да е така,

без да си има идея, че документите, които подписва

всъщност дават правото на сина ѝ

да постъпи в армията.

Минах и през този процес

и през цялото време продължавах да мисля

това е страхотно,
може би ще служа през почивните дни

или на две седмици през годината на обучение.

Няколко години години след като постъпих в армията,

няколко години след като майка ми беше подписала тези документи,

целият свят се промени.

И след 11 септември имаше един изцяло нов контекст

за професията, която избрах.

Първият път, когато постъпих в армията, не исках да се бия

но сега, когато бях в играта

точно това щеше да се случи.

А аз мислех толкова много за войниците,

които в крайна сметка трябваше да ръководя.

Спомням си, когато за първи път, веднага след 11 септември

три седмици след 11 септември аз бях в самолет, летящ над океана

но в самолета нямаше военни

аз летях над океана, защото бях получил стипендия

за да пътувам в чужбина

Получих стипендия да отида в чужбина

да уча и живея там.

Живях в Англия и беше интересно,

но в същото време хората,

с които тренирах

същите войници, с които тренирах през цялото време

и с които се подготвяхме за война,

фактически се изправяха пред това.

Те бяха вече на път да се окажат

по средата на някакви места,

които всъщност повечето от хората

повечето от нас, които тренирахме,

не можеха да ги посочат на картата.

Пропилях няколко години докато завърша училище,

и през цялото това време, докато стоях там

в сгради в Оксфорд,

които са буквално построени стотици години

преди създаването на Съединените щати.

Седя там, говоря с донове

за убийството на ерцхерцог Фердинанд

и как това е повлияло на началото на Първата световна война,

където през цялото време мислех

за моите войници

които сега се хвърляха в Кевлар

и взимат своите бронирани жилетки

и си представям как точно се променям

или как почиствам картечница

в дъмнината.

Това беше новата действителност.

Докато завърших всичко това и отново постъпих

във военното ми поделение, ние се готвехме да разположим войсктие в Афганистан.

имаше войници от моето поделение, които сега бяха

на втората или трета си мисии,

преди аз въобще да съм имал първа.

Спомням си, когато се разхождах с войници от моето поделение за първи път.

Когато постъпиш в армията

и правиш бойна обиколка

всеки гледа на рамото ти

защото на рамото ти е твоят боен пач.

И като се срещнете с хора

ръкостискате се

и тогава полеждате рамото им,

защото искаш да видиш къде са служели

или в кое поделение са служели

Аз бях единственият човек, който се навърта

без нищо на рамото си

и ме изгаряше всеки път, когато някой се вгледа в него.

Но имаш възможност да говориш с войниците

и да ги питаш защо са се записали.

Аз се записах, звщото таксата в колежа беше много висока.

Но много от моите колеги се бяха записали по ред други причини.

Записали се от чувство на задължение.

Защото били разгневени

и искали да направят нещо.

Записали се, защото

семейството им казало, че е важно.

Записали се, защото искали отмъщение.

И по ред други причини.

Сега всички сме отвъд океана

воювайки в тези конфликти.

Това, което ме удивляваше, беше това, че аз

много наивно започнах да чувам това твърдение,

което аз никога не успях да разбера напълно,

защото непосредствено след 11 септември започваш да чуваш това понятие

където хората идват при теб и ти казват

“Благодаря за службата ти”

А аз просто продължавам и казвам

същите неща на колегите.

Това става преди да се настаним.

Но аз наистина не знам какво наистина означава това.

Просто го казвах, защото звучеше правилно.

Казах го, защото звучеше като правилното нещо, което да се каже

на хората, на които служехме отвъд океана.

"Благодаря за службата ти”

Но нямах представа от контекста

или дори какво

означаваше това за хората, които го чуваха.

Когато за първи път се върнах от Афганистан,

Мислех си, че ако се връщаш от конфликта,

тогава опасността ще бъде навсякъде.

Мислех си, че ако се връщаш от зоната на конфликта,

тогава някакси

изтриваш потта от челото си и казваш

– Уф, радвам се, че му се изплъзнах,

без да разбираш, че за толкова много хора

докато се приберат вкъщи

войната продължава.

Продължава да е в съзнанието ни.

Тя е в спомените ни.

Тя е в емоциите ни.

Моля да ни простите,

ако ние не обичаме да стоим в големи тълпи.

Моля да ни простите,

когато прекарваме седмица на място,

в което има 100% светлина дисциплина

защото не е позволено да разхождаш с бели светлини,

защото ако нещо има бяла светлина,

то може да бъде видяно от километри.

В сравнение, ако използвате малко зелена

или синя светлина,

те не могат да се видят от километри.

Така че, моля да ни простите, ако от нищото,

се появим със 100% светлина дисциплина.

До седмицата по-късно, когато сме обратно по средата на Таймс Скуеър

И имаме затруднения да се адаптираме.

Моля да ни простите,

когато се прехвърляте обратно в семейството,

което е маневрирало без вас живота си.

И когато се върнете не е толкова лесно

да се потопите в нормалната обстановка,

защото нормалната обстановка се е променила напълно.

Спомням си, когато се прибрах. Исках да говоря с хората.

Исках хората да ме питат за преживяванията ми.

Исках хората да идват при мен и да ми казват:

– Защо го направи?

Исках хората да идват при мен и да ми казват:

Как беше? Каква беше храната?

Какво е преживяването? Как си?

А единствените въпроси, които получих от хора бяха

Застреля ли някого?

И тези бяха от по-любопитните -

достатъчни, за да кажа нещо.

Защото понякога го има този страх

и това опасение, че ако кажа нещо,

се притеснявам да не обидя някого

или предизвикам нещо.

Така че общото подразбиране е просто да не казвам нищо.

Проблемът в това е, че

като чели службата ти

дори не е била призната,

като чели никой не го интересува.

"Благодаря за службата ти"

И продължаваме.

Това, което исках да се разбере по-добре,

е това, което стои зад това

и защо “благодаря за службата ти” не е достатъчно.

Факт е, че имаме

2.6 милиона мъже и жени,

които са ветерани от Ирак и Афганистан,

които са сред нас.

Понякога знаем кои са,

а понякога не.

Но го има това чувство, споделеното преживяване,

споделената връзка

където знаем, че това преживяване

и тази страница от живота ни

докато може да бъде затворена,

нищо все още не е свършило.

Мислим си за “благодаря за службата ти”,

а хората казват “какво означават за теб тези думи”

Ами, “благодаря за службата ти” за мен

това означава, че си признателен към историите ни,

питайки ни кои сме,

разбирайки силата,

която толкова много хора, толкова много хора, които ни служат притежават

и защо тази служба означава толкова много.

“Благодаря за службата ти” означава, че признаваш факта,

че прибирайки се у дома

и сваляйки униформата

не означава, че нашата по-голяма служба на страната

е приключила.

Всъщност все още има огромно количество

което може да се предложи и даде.

Когато гледам на хора

като приятелят ни Тейлър Урела

който загуби крака си в Ирак

и който имаше две мечти.

Една от тях - да бъде войник, а другата - да бъде бейзболист.

Той загуби крака си в Ирак

И прибирайки се

вместо да реши, че

след като е загубил крака си, че няма втората мечта

той решава, че все още иска да стане бейсболист

и сформира групата ВетСпорт

която сега работи с ветерани от цялата страна

и използва спорта като начин на лечение.

Хора като Тами Дъклърд,

който беше пилот на хиликоптер.

С хиликоптера, с който тя летеше,

трябва да използваш и двете си ръце

а също така и краката, за да държиш курса.

Хеликоптерът ѝ беше ударен.

Тя се опитала да го насочи,

но той не реагирал

на инструкциите и командите ѝ.

Опитала се да приземи хеликоптера безопасно

но не успяла.

Причината за неуспешното безопасно приземяване

е че хиликоптерът не е отгорарял на командите, които тя е подавала с краката си,

защото краката ѝ били откъснати.

Тя едва оцеляла.

Лекарите пристигнаха и ѝ спасиха живота,

но след като тя се е възстановила обратно вкъщи

тя осъзнала, че "мисията ѝ не е завършена".

Сега тя използва гласа си

като конгресмен от Илинойс

борещ се и застъпващ се за много проблеми,

включващи и тези на ветераните.

Присъединихме се, защото

обичаме страната, която представляваме.

Присъединихме се, защото

вярваме в идеята и в хората

и от двете ни страни.

И единственото нещо, което искаме е

“Благодаря за службата ти”

да бъде нещо повече от един цитат,

който да означава

искренна почит

към хората, които са направили тази крачка,

само защото са били помолени да го направят.

И не само какво означава за нас сега,

по време на бойни операции,

но и дълго след като и последното превозно средство е напуснало

и след последния изтрелян изстрел.

Това са хората, с които служех

и които почитам.

Така че “Благодаря за службата ви”

(Аплодисменти)