Колин Пауъл: Децата се нуждаят от структура

Как можете да помогнете на децата да получат добър старт? В този прочувтвен и личен разговор, Колин Пауъл, бившият министър на външната политика в САЩ, моли родители, приятели и роднини да подкрепят децата преди дори да са тръгнали на училище, чрез общност и силно чувство на отговорност. (Заснето на TEDxMidAtlantic).

Този следобед искам да направя

нещо малко по-различно от това, което е по програма.

Външната политика можете да разберете,

като гледате Рейчъл Медоу или някой друг,

но - (Смях) -

аз искам да говоря за младите хора и за структурата,

младите хора и структурата.

Това се случи миналата сряда следобед

в училище в Бруклин, Ню Йорк,

в гимназията Кристо Рей, управлявана от Йезуитите.

Говорех пред тази група ученици, и вижте ги.

Те бяха около мен в три посоки.

Ще забележите, че почти всички от тях са от малцинствата.

Ще забележите, че сградата е доста неприветлива.

Това е старо училище в Ню Йорк, нищо особено.

Те все още имат стари черни дъски и какво ли още не.

В това училище има около 300 деца

и училището работи от около четири години

и те ще завършат първа степен.

Двадесет и двама души се дипломират

и всичките 22 отиват в колеж.

Всички те идват от домове, в повечето от които

има само един човек в къщата,

обикновено майката или бабата, и това е,

те идват тук, за да получат образование

и рутина.

Снимах тази снимка и я сложих

на страницата си във Фейсбук миналата седмица

и някой написа:

"А, защо той е застанал като че ли ще козирува пред него?"

Отговориха му: "Но той изглежда добре". (Смях)

Наистина изглежда добре, защото на децата им трябва структура

и трика, който винаги използвам, когато се появявам в училище,

е когато свърша с моята малка проповед пред децата,

ги моля да ми задават въпроси

и когато те вдигнат ръка, казвам: "Ела тук"

и ги карам да дойдат и да застанат пред мен.

Карам ги да стоят като войници.

Да си приберат ръцете до тялото,

да гледат направо, да отворят очите си, да гледат право напред

и да зададат въпроса си високо, така че, всички да могат да чуят.

Без изгърбване, увиснали панталони, нищо такова.

(Смях)

И този млад човек, казва се - фамилията му е Круз -

той си умря от кеф. Това е в неговата страница във Фейсбук и вече е невероятно популярно.

(Смях)

Хората мислят, че съм груб с това дете.

Не, ние се забавляваме.

И истината е, а аз правя това от години,

че колкото са по-малки, толкова по-голямо е забавлението.

Когато в групата имам шест и седем годишни деца,

трябва да разбера, как да ги накарам да мълчат.

Знаете, че винаги започват да говорят.

И затова с тях играем една игра,

преди да ги накарам да застанат мирно.

Казвам: "Слушайте сега. В армията,

когато искат да внимавате,

има команда. Нарича се "свободно".

Това означава, всички да мълчат и да внимават. Да слушат.

Разбирате ли?"

"Да, да, да, да, да". "Хайде да пробваме. Всички да говорят".

И им давам 10 секунди, след което казвам: "Свободно!"

"А!" (Смях)

"Да, генерале. Да, генерале."

Опитайте това с децата си. Вижте, дали върши работа. (Смях)

Не мисля.

Но както и да е, това е игра, която играя и тя очевидно идва от

опита ми в армията.

Защото в по-голямата част от зрелия си живот

съм работил с малки деца, наричам ги тинейджъри с пушки.

Завеждаме ги в армията

и първото нещо, което правим, е да ги сложим

в структурирана среда, даваме им чинове,

караме ги да носят едни и същи дрехи,

бръснем косите им, така че всички да изглеждат еднакви,

уверяваме се, че стоят в строя.

Обучаваме ги как да вървят надясно, да вървят наляво,

така че те да могат да следват инструкции и да знаят

последствията от неспазването на инструкциите.

Това им дава структура.

Тогава ги запознаваме с някого, когато те веднага намразват, сержантът по упражнения.

Те го мразят.

Сержантът по упражнения започва да им крещи

и да им казва всякакви ужасни неща.

Но след време се случва най-невероятното нещо.

След като структурата е разработена,

след като разберат причината за нещо,

след като разберат: "Мама не е тук, сине".

Аз съм най-лошия ви кошмар. Аз съм ви и баща и майка.

Така е. Разбра ли това, сине?

Да и когато ви задам въпрос, има само три възможни отговора:

тъй вярно, не, сър, и нямам извинение, сър.

Изобщо не ми се обяснявайте защо не сте направили нещо.

Отговорът е тъй вярно, не, сър, и нямам извинение, сър.

"Не си се обръснал". "Но, сър - "

"Не ми казвай, колко често си се бръснал тази сутрин.

Казвам ти, че не си се обръснал".

"Нямам извинение, сър "точно така момче, бързо се учиш".

Ще бъдете удивени, какво можете да направите с тях,

след като ги сложите в тази структура.

За 18 седмици те придобиват умение. Те са зрели.

Започват да се възхищават от сержанта по упражнения

и никога не го забравят.

Започват да го уважават.

Трябва ни повече от този вид структура и уважение

в живота на децата ни.

Прекарвам много време с групи от младежи

и казвам: "Кога започва процеса на обучение?"

Винаги казваме: "Нека да оправим училищата.

Нека направим повече за учителите си. Нека сложим повече компютри в училищата.

Нека направим обучението он - лайн".

Това не е целия отговор. Това е част от отговора.

Но истинският отговор започва с довеждане на детето в училище

в структура, в която детето се чувства добре.

Кога започва процеса на обучение? Започва ли в първи клас?

Не, започва, когато за пръв път

майката държи детето,

то я поглежда

и казва: "Това трябва да е майка ми.

Тя ме храни.

Когато не се чувствам добре,

тя се грижи за мен.

Ще науча езика й".

В този момент те изключват всички други езици,

които биха могли да научат в тази възраст

и след три месеца, това е тя.

Дали това ще е

майка или баба, или който и да е друг,

тогава започва процесът на обучение.

Тогава започва езикът.

Тогава започва любовта. Тогава започва структурата.

Тогава започвате да внушавате на детето:

"Ти си специален,

ти се различаваш от всяко друго дете в света.

Ще ти чета"

Дете, на което не му е било четено,

е в опасност, когато тръгне на училище.

Дете, което не познава цветовете

или не познава часовника, не знае как да си връзва връзките на обувките,

не знае как да прави тези неща

и не знае как да прави нещо, което

се изразява с дума, която научих когато бях дете: внимавай.

Внимавай с обноските си! Съобразявай се с възрастните! Внимавай какво казваш!

Това е начинът, по който децата се възпитават правилно.

Наблюдавах как внуците ми се държат

и те, за ужас на децата ми,

се държат точно като нас. И знаете ли какво? Вие ги учите.

Ето защо, трябва да подготвите децата за образование в училище.

Работя върху това с цялата си енергия,

за да предам това съобщение,

че ни трябва предучилищна подготовка, трябва ни Хед старт,

трябва ни предродилна грижа.

Процесът на образование започва дори преди детето да се роди

и ако не направите това, после ще ви е трудно.

Имаме трудности в толкова много от общностите

и в училищата, в които децата идват

в първи клас и очите им светят,

с раничката на гърба си и са готови да започнат,

и изведнъж разбират, че не са като другите първокласници,

които познават книгите, било им е четено, знаят азбуката.

До трети клас, децата, които не са имали

тази структура и внимание от рано,

започват да разбират, че изостават и какво правят?

Избухват. Избухват и вече са наполовина влязли

в затвора или на път да станат аутсайдери.

Предсказуемо е.

Ако не можете да четете в трети клас,

сте кандидат да отидете в затвора на 18 години

и имаме най-големия процент арести,

защото не сме дали на децата добър старт в живота.

Последната глава на книгата ми е озаглавена

"Подаръкът на добрия старт".

Подаръкът на добрия старт. Всяко дете трябва да има добър старт.

Бях привилегирован да имам добър старт.

Не бях добър ученик.

Бях ученик в държавно училище в Ню Йорк

и изобщо не се справях добре.

Имам цялата справка на образованието ми

от детската градина до колежа.

Поисках я, когато пишех първата си книга.

Исках да знам, дали си спомням правилно

и за Бога, това беше така. (Смях)

Имах само тройки.

Завърших гимназия

и отидох в Ню Йорк Сити Колидж

със среден бал 87.3, с който не трябваше да бъда допуснат

и след това започнах да уча инженерство,

което продължи само шест месеца. (Смях)

След това започнах да уча геология, "скали за глупаци". Това е лесно.

След това открих военното училище.

Открих нещо, с което се справях добре и нещо, което обичах да правя

и открих група младежи като мен, които мислеха по същия начин.

Целият ми живот тогава беше посветен на службата и на армията.

Казвам на всички деца, когато пораствате

че тази структура е вътре във вас,

винаги търсете в себе си това, което правите добре и обичате да правите

и когато съчетаете тези две неща, сте направили всичко.

Това открих.

На властите в колежа им писна от мене.

Бях там четири и половина, почти пет години

и оценките ми не бяха хубави

и от време на време имах трудности с администрацията.

Те казваха: "Но той се справя така добре с военната програма.

Погледнете, по този предмет има само шестици, но по никой друг".

Казаха: "Погледнете, нека вземем оценките му от военната програма

и да ги разпрострем по общия му бал и да видим, какво ще стане".

Те го направиха и достигнах 2.0. (Смях)

Да. (Смях) (Аплодисменти)

Казаха: "Това е достатъчно за държавна служба.

Дайте го в армията. Никога повече няма да го видим.".

Изпратиха ме в армията

и след много години,

бях счетен за един от най-добрите випускници на Сити Колидж Ню Йорк. (Смях)

Казвам на всички млади хора,

че няма значение, къде започват живота си, има значение какво правят с живата си,

това определя какви са накрая,

и че са благословени да живеят в страна, в която

няма значение къде започвате да живеете, имате възможности,

стига да вярвате в себе си,

в обществото и страната

и да вярвате че можете да се самоусъвършенствате

и да се образовате.

Това е ключът към успеха.

Но той започва с подаръкът за добър старт.

Ако не дадем този подарък на всички наши деца,

ако не инвестираме в най-ранните години,

ще имаме трудности.

Ето защо имаме около 25 процента на отписали се от училище

и почти 50 процента от малцинствата,

които имат нисък доход,

защото те нямат добър старт.

Добрият старт, който ми беше подарен, не беше само хубаво семейство,

но семейство, което ми каза:

"Слушай, дойдохме в тази страна с кораби за превозване на банани

през 1920 и 1924 г.

Работихме като кучета в промишлеността за облекло всеки ден.

Не го правим, за да се надрусаш с наркотици

или да си имаш неприятности. Не си помисляй, да те изключат от училище".

Ако някога се бях върнал вкъщи и бях казал на тези имигранти:

"Знаете ли, не ми се ходи на училище и напускам",

те биха казали: "Махай се от къщи. Ще имаме друго дете".

(Смях)

Тези им очаквания се отнасяха за всички братовчеди

и разширеното семейство на имигранти, които живееха в Южен Бронкс

но те очакваха нещо повече от нас.

Те ни набиваха в главите:

"Не посрамвайте това семейство".

Понякога имах неприятности

и родителите ми идваха в къщи

и бях в стаята си, очаквайки какво ще се случи

и си мислех: "Добре, виж,

вземи колана и ме удари, но за Бога, не ми казвай отново този "срам за семейството".

Отчайвах се, когато майка ми ми казваше това.

Имах и тази разширена мрежа.

На децата им трябва мрежа. Децата трябва да бъдат част от племе,

семейство, общност.

В моя случай, това бяха лелите, които живееха в тези сгради под наем.

Не знам колко от вас са нюйоркчани,

но имаше такива сгради

и жените винаги стояха до прозорците,

облегнати на възглавница.

Не пропускаха нищо. (Смях)

Израснах, като ходех по тези улици

и те винаги бяха там.

Никога не ходеха до тоалетната. Никога не готвеха. (Смях)

Никога не правеха нищо.

Караха ни да играем.

Караха ни да играем.

Не ги беше грижа,

дали ще станем лекари или адвокати или генерали

и не очакваха да има генерал в семейството

стига да имахме образование и след това работа.

"Не ни казвай нищо за това самоактуализиране.

Намираш си работа и излизаш от къщата.

Нямаме време за губене за това.

После можеш да ни помагаш. Това е ролята ви".

Важно е, да върнем тази култура

в семействата ни, във всички семейства.

Толкова важно е, че всички вие тук днес,

сте успели хора

и съм сигурен, че не ви е достатъчно да имате

прекрасни семейства, деца и внуци. Трябва да

намерите деца като Круз,

които могат да се справят, ако им дадете структура,

ако им помогнете, ако ги учите,

ако инвестирате в клубове за момчета и момичета,

ако работите с училищната система,

уверете се, че тя е най-добрата училищна система,

не само в училището на вашето дете, но във всички училилища в Харлем,

не само в централното Монтесори в Уест сайд.

Всички трябва да направим това.

Ние не само инвестираме в децата.

Инвестираме в бъдещето си.

Ще бъдем страна на малцинство - множество

за още едно поколение.

Тези, които сега наричаме малцинства, ще бъдат мнозинство.

Трябва да бъдем сигурни, че те са готови да бъдат множество.

Трябва да сме сигурни, че те са готови да бъдат водачи

на тази наша велика страна,

страна, като никоя друга,

страна, която ме удивява всеки ден,

страна, в която има фракции. винаги се караме се един с друг.

Ето как системата работи.

Страна, с такива контрасти, но това е нация на нациите.

Засягаме всяка нация. Всяка нация ни засяга.

Нация от имигранти сме.

Ето защо ни е нужна силна имиграционна политика.

Нелепо е, да нямаме силна имиграционна политика,

да приветстваме тези, които искат да дойдат тук и да бъдат част от това поколение

или да можем да ги изпратим у дома с образование,

да помогнем на народа им да излезе от бедността.

Една от големите истории, която обичам да разказвам, е колко обичам

да се връщам в родния ми град Ню Йорк

и да се разхождам по Парк авеню в хубав ден

да се любувам на всичко и да гледам хората, които минават

и които са от цял свят.

Но винаги спирам в един от ъглите

и купувам хот - дог от лавка на имигрант.

Трябва да си купя мръсно куче. (Смях)

Няма значение къде съм или какво правя,

трябва да го направя.

Правех го дори когато бях министър на външните работи.

Излизах от апартамента си в Уалфорд астория

- (Смях) -

разхождах се по улицата, завивах по 55-та улица,

търсейки лавка на имигрант.

През тези дни имах пет бодигарда

и три полицейски коли на Ню Йорк сити, които караха до мен,

за да бъдат сигурни, че никой няма да ме нападне, когато се разхождах по Парк авеню. (Смях)

Поръчвах хот-дога от момчето

и той започваше да го приготвя и като видеше

бодигардовете и полицейските коли -

"Имам зелена карта! Имам зелена карта!" (смях)

"Добре. Всичко е наред."

Но сега съм сам.

Нямам бодигардове, нямам полицейска кола. Нямам нищо.

Но си купувам хот-дог.

Купих си миналата седмица. Беше вторник вечерта,

на Колумбус сиркъл.

Сцената се повтаря често.

Поръчвам хот - дога

и момчето го приготвя и когато го приготви,

казва: "Познавам Ви. Виждал съм Ви по телевизията.

Вие сте генерал Пауъл".

"Да". "О..."

Давам му парите.

"Не, генерале. Не ми плащайте. Плащат ми.

Америка ми плати. Никога няма да забравя, откъде дойдох.

Но сега съм американец. Благодаря, господине".

Приемам тази щедрост, продължавам да вървя по улицата

и, боже, идва ми наум, че

това е същата страна, която беше приветствала родителите ми преди 90 години.

Все още сме тази велика страна,

но много млади хора идват

от всички страни в света

и наше задължение е, като граждани

на тази наша чудесна страна,

да бъдем сигурни, че децата ни няма да бъдат изоставени.

Много благодаря.

(Аплодисменти)