Какво е да си глух?

Целта на това видео е да образова обществото и да го накара да опознае по-добре културата на глухите хора. Втората част на видеото ще излезе скоро, но ако и вие имате истории, които искате да споделите във видео за подобни проблеми, с които вие или някой, който познавате се е сблъсквал, моля свържете се с нас на [e-mail].

Какво е да си глух?

Здравейте, искам да споделя с вас моя опит

какво е да израстнеш без слух.

Всъщност, не е лесно...

Това видео се казва "Какво е да си глух?".

Целта му е да информира обществото

за този проблем, както и да ги накара да го осъзнаят по-добре.

Искам първо да кажа, че не съм тук, за да критикувам или обиждам някого,

а защото имам нуждата да изкажа своите чувства, така че

всички хора без нарушения в слуха

да разберат как да се отнасят и комуникират с един глух човек.

Надявам се, че това видео ще спомогне за по-доброто осъзнаване и разбиране на проблема.

Както някои от вас вече знаят, аз съм осиновен.

Благодарен съм на осиновителите ми

за всичко, което са направили за мен,

но въпреки усилията, които полагаха за мен, винаги нещо ми липсваше.

Знаете какво имам предвид - истинската връзка между родители и дете.

Причините, поради които споделям това се коренят в

лични ми опит, за който ще ви разкажа.

Когато рястях, много обичах да гледам телевизия.

Но вкъщи,

семейството ми не беше наясно с нуждите, които един глух човек има.

Вината не е тяхна и аз не ги обвинявам,

но ми се иска да знаеха, че познаването на тези нужди щеше да ми спести честото главоболие.

Но, всичко е наред, не съжалявам за нищо.

Ето, например, седим заедно със семейството ми и гледаме филм.

Не забравяйте, че телевизора ни нямаше система за субтитри,

така че за мен, разбира се, беше много трудно да следя филма.

Налагаше ми се да чета устните на хората от екрана, което е доста трудно.

Понякога, когато нямах слухов апарат, дори се налагаше

да заставам до колоните, за да се опитам да чуя нещо

и едновременно с това да гледам и телевизора, за да се опитам да разбера какво се случва във филма.

Исках да "чуя" и усетя емоциите на актьорите,

но за нещастие през повечето време не разбирах нищо.

В крайна сметка ми взеха нов слухов апарат,

но дори и тогава ми беше трудно.

Кокато филмът беше смешен и цялото ми семейство се смееше,

аз, разбира се, бях последния, който разбираше какво се случва.

Така че ги питах "Какво стана?".

И знаете ли какво ми казваха всички?

"Сложи си апарата."

Наистина ли това каза току що?!

Това беше едно от нещата, които се запечатаха в ума ми.

Не очаквах това от семейството ми.

Тогава се запитах

дали и там навън, в истинския свят, също е така?

А това дойде от собственото ми семейство...

Разбирам, че може би точно в този момент просто не им е било до обяснения,

или са били погълнати от филма

и не са искали да бъдат прекъсвани докато гледат.

Но какво толкова ако докато гледате филм

някой ви прекъсне?

Може би така са се чувствали тогава.

Но за мен, нещо липсваше.

Нараняваше ме - да.

Един път, когато бях в прогимназията,

след училище се запътих към автобусната спирка, където се събират всички ученици,

за да чакат училищния автобус да ги откара вкъщи.

Когато моят автобус пристигна и трябваше да се качвам

се сетих, че съм забравил раницата си, така че казах на учителя, който ми помагаше,

че съм си забравил раницата и трябва да се върна и да си я взема от училищното ми шкафче.

Той ми каза по-добре да побързам и да отида да я взема.

Затичах се към помещението с лични шкафчета, което се намира точно срещу гимнастическия салон.

Чух оттам тупането на баскетболни топки

бях любопитен да видя какво се случва.

Така че вместо да си потърся раницата докато автобуса ме чакаше, аз влязох в салона.

В момента, в който отворих вратата,

всички деца ме посочиха с пръст и казаха на треньора "това е той!".

Аз бях учуден, но предположих, че са говорили с треньора за мен,

тъй като това бяха съучениците ми, които

са ме виждали как играя баскетбол в часовете по физическо възпитание

с другите деца.

Треньорът се обърна към мен с думите: "Това си ти, така ли?" и след като хвърли топката към мен

знаете ли какво ми каза?

Каза ми да вкарам кош от близко разстояние, а аз се засмях и казах "Ама вие сериозно ли?",

защото това е лесно да се направи и аз го направих.

Виждаше се, че е впечатлен

и след това ми каза да направя същото, но с лява ръка и аз се съгласих.

Когато го направих, той беше още по-впечатлен

и ме попита дали не искам да се присъединя към баскетболния отбор.

Казах му, че честно казано не знам дали би се получило,

тъй като играя в лигата на хора с проблеми в слуха, и освен това през деня ходя на училище,

а и никога не съм бил в общежитие и не знам дали ще се справя.

Той ми даде формуляр, който да подпишат родителите ми

до края на седмицата и аз го взех.

Точно тогава дойде учителя, който ми помагаше в училище

и ми се развика: "Какво правиш?!".

За щастие, треньора ме спаси като каза, че грешката е негова

и че той ме е задържал в салона.

Отидох да си взема раницата и се прибрах вкъщи.

Дадох формуляра на родителите ми

и те решиха, че това е добра идея,

тъй като знаеха колко обичам баскетбола.

Занесох подписаният формуляр на треньора

като го предупредих, че нямам превоз,

тък като семейството ми няма тази възможност.

Треньорът ме успокои да не се притеснявам

и че той ще се погрижи за това.

Тогава бях в седми клас.

За нула време получих одобрение за общежитие,

защото ме искаха в отбора,

а така щях да спестя трудностите и на семейството ми и на училището.

Живеенето на общежитие щеше много да улесни всичко.

Бях много развълнувам, но и в същото време много нервен.

Един ден след училище, с готовите чанти в ръка,

последвах съучениците ми до общежитието,

които бяха много развълнувани, че съм вече част от тях.

Когато влязох в общежитието,

първото, което забелязах е че телевизора имаше система за субтитри!

НЯМАТЕ идея как се почувствах!

Толкова се развълнувах, че пуснах чаните си на земята и отидох да потърся треньора!

Вече щях спокойно да гледам телевизия.

Бях толкова ВДЪХНОВЕН! Чувствах се свързан с останалите.

Мозъкът ми сега обработваше информацията различно,

виждах всичките думи, които не бях виждал досега.

Най-накрая имах това, което исках и се чувствах приобщен!

Всички ученици и персонала ме гледаха все едно съм полудял.

Помислиха си, че вкъщи нямам телевизор,

но не разбираха, че онова, което нямах беше система за субтитри.

Питах всички наред: "Този телевизор наистина ли има система за субтитри?!".

Те отвърнаха: "Разбира се, нали ти трябват като си глух!

Какво ти става?".

Аз въздъхнах, а после внезапно видях примигваща светлина.

Попитах ги какво е това,

а те ми отвърнаха, че тази светлина примигва, когато някой звъни на звънеца. Уау!

Веднага се заех да разгледам всичко в общежитието.

Човекът от персонала дори знаеше езика на глухите.

Ченето ми направо увисна и тогава ме осени,

че най-накрая принадлежа някъде!

Че това е моето място и моя глух свят!

Тъй като през седмицата, бях в общежитието,

нямах търпение да дойде петък,

за да разкажа на майка ми за всичко,

за да знаят, че се чувствам страхотно там.

Когато се прибрах вкъщи, разказах на мама

за системата за субтитри, но тя не разбираше какво имам предвид.

Опитах се да й обясня, че нуждата ми от такава система,

но тя дори не ме изслуша, така че се отказах.

Повече не й досаждах с това.

Просто нямах търпение да дойде понеделник,

за да се върна в общежитието и да се радвам на живота си,

да се наслаждавам на това просто да бъда себе си

там където изпитвах чувство на принадлежност

без да усещам, че нещо липсва или че се чувствам изгубен.

Имах малка сестра, която имаше нужда от нов телевизор, тъй като стария й създаваше проблеми.

Мама й купи такъв, а аз разбрах за това случайно.

Когато в петък се прибрах и отивах към стаята ми,

минах покрай стаята на сестра ми

и забелязах новия телевизор, така че ми стана любопитно,

тъй като знаех, че според закона, телевизорите произведени след 1995 г.

имат вградена система за субтитри.

Така че проверих и наистина беше така - имаше такава система!

Моят телевизор нямаше!

Казах всичко това на мама,

а тя каза: "И какво от това?".

Казах й, че от това имам нужда, така че я попитах дали можем да разменим телевизорите.

Тя каза "Не.".

Опитах се да я убедя, че телевизорите са на практика еднакви

с единствената разлика, че моят нямаше система за субтитри,

а на сестра ми има и затова имам нужда от нейния телевизор.

Мама пак ми отказа, така че се примирих с това.

Знаете ли какво правех?

Изчаквах всички да заспят

и се промъквах да гледам телевизия без да ме хванат.

Толкова бях развълнувам, че гледах телевизия по цяла нощ!

Научих толкова много като четях субтитрите

и затова мога да пиша добре и да изговарям някои думи.

Всичко това научих благодарение на субтитрите.

Това е като да четете думи в речника без да са изписани значенията им.

Като видя думи, които не разпознавам, ги записвам,

а после ги намирам в речника и ги научавам.

Мозъкът ми кипеше от дейност,

тъй като без системата за субтитри бях доста изостанал.

След около месец, бях в стаята си, на таванския етаж,

напрегнат от вълнение да не ме хванат

докато гледам телевизия. Внезапно лампата в коридора светна.

Беше майка ми, която я включи, за да привлече вниманието ми.

Погледнах я, за да видя какво иска да ми каже

и знаете ли какво ми каза?

"Имаш една минута да бърнеш проклетия телевизор обратно долу!"

Почувствах се ужасно. Казах: "Мамо", а тя каза: "ЕДНА МИНУТА!".

После си тръгна.

Опитвах се да я убедя да ми даде този телевизор, тъй като

така няма да се налага да притеснявам и тях като ги питам какво се случва на екрана.

Така че реших да изчакам, за да видя дали ще се сети че трябва да върна телевизора.

Чаках и чаках докато не се убедих, че напълно е забравила.

Доскоро пазех този телевизор.

Доста време беше с мен и дори когато отидох в колеж

го взех със себе си!

Това което искам да кажа е, че трябва да се уверите,

че осигурявате нужните неща за вашето глухо дете.

Дори и да си мислите, че някои неща не са толкова важни,

ТРЯБВА да им ги осигурите.

Знаете ли какво е системата за телекомуникация за глухи хора? Аз разбрах за нея в училището за глухи.

Един ден Лайънс клуб организираше коледно парти,

за което нямах никаква представа.

Поканиха ни да отидем.

Там имаше много деца,

а аз бях единствения глух.

Всички получихме подаръци, а аз не знаех какъв е моя,

но беше много тежък и когато го отворих

вътре имаше система за телекомуникация за глухи хора! Бях толкова развълнуван!

Сега вече имах всичко, от което се нуждаех ежедневно -

телевизор със система за субтитри, а сега и система, чрез която да говоря по телефона.

Започвах да се чувствам свързан с глухотата си.

Но после, когато се прибрах вкъщи,

не можех да използвам системата за телефона, тъй като

нямах телефонните номера на глухите ми приятели, тъй като досега не се бях обаждал на никой.

Така че, когато се върнах в училище, казах на всички, че имам нова система, чрез която мога да говоря по телефона,

а те ме погледнаха все едно това не е нищо ново и все едно всички те го имат.

Но аз си мислех, че само някои го имат,

нямах представа, че всеки глух ученик има такава система.

Какво ви говори всичко това? Бях много изостанал.

Съучениците ми ми дадоха телефонните си номера,

така че когато се прибера вкъщи в петък,

ще мога да им се обаждам през уикенда и да си говорим.

Научих се как да говоря по телефона с новата система.

Този уикенд излязох няколко пъти от вкъщи,

а през останалото време си стоях в стаята.

Когато в понеделник отидох на училище всичките ми приятели

ме питаха защо не си вдигам телефона като вече имам новата система.

Бях учуден, тъй като не знаех, че са ме търсили.

Мислеха си, че изобщо не съм си бил вкъщи,

но аз бях, а никой не ми е предал съобщения,

че са ме търсили.

А аз се чувствах зле, че никой не ми се обажда.

Реших когато се прибера вкъщи да разбера какво се е случило.

Питах семейството ми дали някой ме е търсил през уикенда.

А те ми казаха: "Ооо, да, да, обадиха се.".

А аз бях много разочарован и просто казах "добре".

Боли, да, това наистина боли.

Ето защо е толкова трудно да си глух.

Винаги зависиш от другите

и чакаш те да ти кажат каквото и да било.

Ще е хубаво ако ми помагате да живея

по същия начин като вас.

Ще ви дам още един пример. Един ден семейството ми разговаряше в кухнята,

а аз в това време влязох там.

В момента, в който влизох всички покриха устата си.

Странното напрежение в стаята беше толкова осезаемо.

(шепот)

Така че, разбира се, аз веднага разбрах, че говорят за мен.

Не разбираха колко е обидно за мен

да правят това.

Така че моето послание към всички хора без проблеми със слуха

е да не се опитват да прикриват устата си, когато говорят с някого

и в стаята влиза глух човек,

дори и да не говорят за него.

Става въпрос за УВАЖЕНИЕ.

Да кажем, че нямам проблеми със слуха и мога да ви чувам.

Тогава пак ли бихте си прикривали устата

дори и да не говорехте за мен?

Разбирате ли какво имам предвид?

Важно е да приемате добре всеки глух човек

и да го направите част от разговора ви.

Искам да ви разкажа още нещо.

Спомням си го все едно беше вчера.

През третата или четвъртата ми година в колежа, имах приятелка,

която не беше глуха и беше много красива.

Не че това има нещо общо де.

Така, значи всеки четвъртък

преспивах у тях,

тъй като имах тренировка по баскетбол в петък в 06:00 ч. сутринта

в училището на Ню Джърси за хора с проблеми със слуха.

Знам, че ще ви се стори странно че беше толкова рано, но да, така беше.

Тя ме оставяше всяка петък сутрин пред салона.

Когато онзи четвъртък отидох у тях,

тя и нейна приятелка бяха седнали на дивана

и гледаха филм.

С приятелката й се поздравихме.

Аз се разположих удобно, хапвах, пийвах и гледах телевизия.

Приятелката ми винаги оставяше телефона си наблизо, долу на земята,

за да го чуе като звъни и да вдигне веднага.

Не съм човек, който би я попитал кой й се обажда,

вярвах й.

Не я шпионирах или проверявах.

Вероятно по онова време съм бил твърде наивен.

Нямах много опит с връзките.

Както и да е, телефона й звънна, тя го вдигна

докато стоеше до мен, все едно всичко е наред,

но въпроса беше с кой разговаря? Нямах никаква представа кой е.

Внезапно тя се изправи рязко и отиде в кухнята с телефона си,

но аз не заподозрях нищо. Тя се забави там,

но аз си мислех, че приготвя нещо или че мие чиниите.

Приятелката й ме потупа по ръката и ми каза да отида да проверя приятелката ми.

Попитах я защо да го правя.

А тя отвърна, че говори с друг зад гърба ми,

а аз не подозирах за това, тъй като не можех да я чуя.

Промърморих под нос: "Ок, мерси.".

Щом влязох в кухнята и приятелката ми ме видя,

веднага отвори вратата на хладилника, за да скрие лицето си зад нея,

за да не мога да разчета по устните й, какво казва.

Очевидно нещо не беше наред, нали?

Това, което направих беше да затворя вратата на хладилника

и да й кажа да каже на другия, че може да я има,

тъй като аз я напускам. Казах "благодаря" на приятелката й и си тръгнах.

Приятелката ми се затича отчаяно към мен като се опитваше да се защити,

но откакто разбрах истината

вярвах, че мълчанието е най-силния звук.

Заболя ме защото бяхме заедно отдавна.

Чудех се от колко ли време си говорят по телефона

и какво още правят зад гърба ми?

Наистина бях много наранен, защото се почувствах изигран.

А винаги съм бил добър човек.

Няма смисъл да казвам колко съм добър, но

истината е, че заслужавах повече.

Явно не всички са създадени един за друг,

или някои от хората без проблеми със слуха просто са невежи.

Но това не е тяхна грешка, тъй като

те никога не са изучавали обичаите и проблемите на глухите.

Бившата ми приятелка тогава си научи урока.

И знаете ли какво? Останахме приятели.

Тя осъзна, че всичко, което ни се случи е част от израстването.

И не можем да сме постоянно ядосани или да таим злоба за грешката на човека до нас.

Наша е отговорността да образоваме обществото,

ако те, разбира се, го искат.

Това би било страхотно за нас.

Знам, че много глухи хора са разочаровани

от обществото и се обръщат срещу него,

но не бива да правим това.

Трябва да си подадем ръка взаимно.

Лесно създавам приятелства с останалите хора.

Когато играя баскетбол с тях например.

Някои дори не разбират, че съм глух.

Ппонякога глухите ми приятели идваха в парка при нас.

Останалите не ги познаваха, тъй като като по-млад нямах много глухи приятели.

И когато ни виждаха да си общуваме със знаци

понякога им ставаше странно

и се опитваха да се шегуват с нас и да ни се подиграват.

Знаете ли какво правех тогава? Биех се с тях.

Искам УВАЖЕНИЕ.

Това е моят език и моята култура.

Искам всички вие, цялото общество, да разбере,

че е много обидно когато правите нещо такова.

Ето ви още един подобен пример

от старата ми работа в училището за глухи Брус стрийт.

Знаете ли къде се намира това? В Нюуарк.

Училището е страхотно, липсва ми работата там.

Това е училище със специални програми и за деца от града без проблеми със слуха.

В онзи ден имаше специално събитие, на което имаше и клоун.

Глухите ученици стояха на първия ред,

а всички останали на задните редове.

Преводачът стоеше в близост до сцената

и показваше на езика на глухите какво говореше клоуна.

И знаете ли какво? Когато колунът видя как преводача прави знаци,

това му се стори забавно и започва да се шегува и да имитира преводача.

Глухите деца бяха шокирани, когато видяха това.

Някои от чуващите деца започнаха да се смеят, а други бяха разстроени от случката.

Никое от глухите деца не се смееше.

Знаете ли какво направих? Развиках се: "Хей, какво си мислите, че правите?".

Клоунът беше озадачен.

Очевидно беше, че не го е направил с умисъл,

но това все пак се случи в училище!

Не знам какво се случи после.

Сигурен съм, че директора и персонала са му направили забележка

и са го предупредили да не прави това отново, тъй като това е нашия език

и преводача е там, за да превежда на езика на глухите думите му,

за да разбираме и ние какво казва той.

Ако не е преводача,

нямаше да можем да се смеем на шегите му

и той щеше да си мисли, че не се справя добре с работата си.

Най-вероятно, при други представления, клоуна се чуди защо глухите не се смеят.

Това е защото няма преводач,

така че е неуместно да му се подиграва.

Не трябва да го прави.

Мисля, че ви разказах достатъчно случки.

В интерес на истината мога да ви разкажа и още, но ще ги запазя за по-нататък

и ще ви дам възможност, вие да споделите историите си,

за да може обществото да види през какво преминаваме ние

и да има едно по-добро схващане за нашия свят.

Както казах и преди, не сме тук, за да критикуваме когото и да било.

Ние трябва да помогнем на обществото. Наша е отговорността

да ги образоваме.

И точно заради това е важно всички да си подадем ръка и да гледаме в една посока.

Знам, че въпроса с глухите хора е доста деликатен.

Така че, моля ви, вслушайте се в глухото си дете.

От каквото и да има нужда, за да му помага във всекидневието - дайте му го.

Особено ако имате новородено.

Научете го колкото се може по-бързо на езика на глухите.

Не е нужно да си глух, за да научиш езика на глухите.

Така вашите деца ще порастнат като придобиват знания и от двата свята.

Още повече, че ако бъде учено докато е още бебе, детето ще научи много бързо езика на глухите.

Ако мислите, че това не е чак толкова важно,

много грешите.

Обичам ви всички, благодаря за вниманието.

Втората част на видеото "Какво е да си глух?" ще излезе скоро.

Иска ми се да чуя и вашето мнение.

Ако се интересувате от заснемане на видео, свържете се с нас.