Какво е да си глух?

This VLOG is to educate the hearing people and help spread the awareness about our Deaf culture. The VLOG part two coming soon but If you have any stories to share what you or someone you know went through similiar experience and want to make a VLOG please contact us [e-mail] ---Def Familia

Какво е да си глух?

Здравейте, искам да споделя с вас с моя опит

какво е да израстнеш без слух.

Всъщност, не е лесно...

Това видео се казва "Какво е да си глух?"

Целта му е да информира хората без нарушения в слуха

за този проблем, както и да ги накара да го разберат по-добре.

Искам първо да кажа, че не съм тук, за да ги критикувам или да нараня чувствата им,

а защото имам нуждата да изкажа своите чувства, така че

всички хора без нарушения в слуха

да разберат как да се отнасяш и комуникираш с един глух човек.

Надявам се, че това видео ще спомогне за по-доброто осъзнаване и разбиране на проблема.

Какво някои от вас вече знаят, аз съм осиновен.

Благодарен съм на осиновителите ми

за всичко, което са направили за мен,

но въпреки усилията, които полагаха за мен, винаги нещо ми липсваше.

Знаете какво имам предвид - истинската връзка между родители и дете.

Причините, поради които го казвам е заради

лични ми опит, който искам да споделя с вас.

Когато рястях, много обичах да гледам телевизия.

Но вкъщи,

семейството ми не беше наясно с нуждите, които един глух човек има.

Вината не е тяхна и аз не ги обвинявам,

но ми се иска да знаеха, че познаването на тези нужди щеше да ми спести честото главоболие.

Но, всичко е наред, не съжалявам за нищо.

Ето например, седим заедно със семейството ми и гледаме филм.

Не забравяйте, че телевизора ни нямаше система за субтитри,

така че за мен беше много трудно да следя филма разбира се.

Налагаше ми се да чета устните на хората от екрана, което е доста трудно.

Понякога, когато нямах слухов апарат дори ми се налагаше

да застана до едновремешните колони, ,за да се опитам да чуя нещо

и едновременно с това да гледам и телевизора, за да се опитам да разбера какво се случва във филма,

защото исках да "чуя" и усетя емоциите на актьорите,

но за нещастие през повечето време не разбирах нищо.

В крайна сметка ми взеха нов слухов апарат,

но дори и тогава ми беше трудно.

Кокато филмът беше смешен и цялото ми семейство се смееше

аз разбира се бях последния, който разбираше какво се случва.

Така че ги питах "Какво стана?".

И знаете ли какво ми казваха всички?

"Сложи си апарата."

Наистина ли това каза току що?!

Това беше едно от нещата, които се запечатаха в ума ми.

Не очаквах това от семейството ми.

Тогава се запитах

дали и там навън, в истинския свят, също е така?

Това чух от семейството ми...

Разбирам, че може би точно в този момент просто не им е било до обяснения,

или са били погълнати от филма

и не са искали да бъдат прекъсвани докато гледат.

Но докато гледате филм

не искате никой да ви прекъсва ли?

Може би така са се чувствали тогава.

Но за мен, нещо липсваше.

Нараняваше ме - да.

Когато бях в прогимназията

след училище се запътих към автобусната спирка, където се събират всички ученици,

за да чакат училищния автобус да ги откара вкъщи.

Когато моят автобус пристигна и трябваше да се качвам

се сетих, че съм забравил раницата си, така че казах на учителя, който ми помагаше,

че съм си забравил раницата и трябва да се върна и да си я взема от училищното ми шкафче.

Той ми каза по-добре да побързам и да отида да я взема, така че се затичах към помещението

с лични шкафчета, което се намира точно срещу гимнастическия салон.

Чух оттам тупането на баскетболни топки

и разбира се проявих любопитство да видя какво се случва

вместо да си потърся раницата докато автобуса ме чакаше.

Когато отворих вратите към салона

всички деца ме посочиха с пръст и казаха на треньора "това е той!".

Аз бях учуден, но предположих, че са говорили с треньора за мен,

тъй като това бяха съучениците ми, които

са ме виждали как играя баскетбол в часовете по физическо възпитание

с баскетболисти, които също имат нарушения в слуха.

Треньорът се обърна към мен с думите: "Това си ти, така ли?" и след като хвърли топката към мен

знаете ли какво ми каза?

Каза ми да вкарам кош от близко разстояние, а аз се засмях и казах "Ама вие сериозно ли?",

защото това е лесно да се направи и аз го направих.

Виждаше се, че е впечатлен

и след това ми каза да направя същото, но с лява ръка и аз се съгласих.

Когато го направих, той беше още по-впечатлен

и ме попита дали не искам да се присъединя към баскетболния отбор.

Казах му, че честно казано не знам дали би се получило,

тъй като играя в лигата на хора с проблеми в слуха, на училище през деня съм

и нямам представа какво се случва в общежитията или след училище.

Той ми даде формуляр, който да подпишат родителите ми

до края на седмицата и аз се съгласих.

Точно тогава дойде учителя, който ми помага в училище дойде

и ми се развика: "Какво правиш?!".

За щастие треньора ме спаси като каза, че грешката е негова

и че той ме е задържал в салона.

Отидох да си взема раницата и се прибрах вкъщи.

Дадох формуляра на родителите ми

и те решиха, че това е добра идея,

тъй като знаеха колко обичам баскетбола.

Занесох подписаният формуляр на треньора

като го предупредих, че нямам превоз,

тък като семейството ми няма тази възможност.

Треньорът ме успокои да не се притеснявам

и че той ще се погрижи за това.

Тогава бях в седми клас.

За нула време получих одобрение за общежитие,

защото ме искаха в отбора,

а така щях да спестя неприятности и вкъщи и в училище.

Живеенето на общежитие щеше да много да улесни всичко.

Бях много развълнувам, но и в същото време много нервен.

Един ден след училище, с готовите чанти в ръка

последвах съучениците ми до общежитието,

които бяха много развълнувани, че съм част от тях.

Когато влязох в общежитието,

първото, което забелязах е че телевизора имаше система за субтитри!

НЯМАТЕ идея как се почувствах!

Толкова се развълнувах, че пуснах чаните си на земята и отидох да потърся треньора!

Никой нямаше да ме безпокои когато гледам телевизия.

Бях толкова ВДЪХНОВЕН! Чувствах се свързан с останалите.

Мозъкът ми сега обработваше информацията различно,

виждах всичките думи, които не бях виждал досега.

Най-накрая имах това, което исках и се чувствах приобщен!

Всички ученици и персонала ме гледаха все едно съм полудял.

Помислиха си, че вкъщи нямаме телевизор,

но не разбираха, че онова, което нямах беше система за субтитри.

Питах всички наред: "Този телевизор наистина ли има система за субтитри?!".

Те отвърнаха: "Разбира се, нали ти трябват като си глух!

Какво ти става?".

Аз въздъхнах, а после внезапно видях примигваща светлина.

Попитах ги какво е това,

а те ми отвърнаха, че тази светлина примигва, когато някой звъни на звънеца.

Уау! Разгледах всичко в общежитието.

А човекът от персонала дори знаеше езика на глухите.

Ченето ми направо увисна и тогава ме осени,

че най-накрая се чувствам приобщен!

Че това е моето място и моя глух свят!

Така че, разбира се, нямах търпение да дойде петък,

тъй като през седмицата, бях в общежитието,

за да разкажа на майка ми за всичко,

за да знаят, че се чувствам отлично там.

Когато се прибрах вкъщи, разказах на мама

за системата за субтитри, но тя не разбираше какво имам предвид.

Опитах се да й обясня, че имам нужда от такава система,

но тя дори не ме изслуша, така че се отказах.

Повече не се опитах да й досаждам.

Просто нямах търпение да дойде понеделник,

за да се върна в общежитието и да се радвам на живота си,

да се наслаждавам на това просто да бъда себе си

там където изпитвах чувство на принадлежност

без да усещам, че нещо липсва или че се чувствам изгубен.

Имах малка сестра, която имаше нужда от нов телевизор, тъй като стария й създаваше проблеми.

Мама й купи такъв, а аз разбрах за това случайно.

Когато в петък се прибрах и отивах към стаята ми,

минах покрай стаята на сестра ми

и забелязах новия телевизор, така че, разбира се, ми стана любопитно,

тъй като знаех, че според закона, телевизорите произведени след 1995 г.

имат вградена система за субтитри.

Така че проверих и наистина беше така - имаше такава система!

Моят телевизор нямаше!

Казах всичко това на мама,

а тя каза: "И какво от това?".

Казах й, че от това имам нужда, така че я попитах дали можем да разменим телевизорите.

Тя каза "Не.".

Опитах се да я убедя, че телевизорите си на практика еднакви

с единствената разлика, че моят нямаше система за субтитри,

а на сестра ми има и затова имам нужда от нейния телевизор.

Мама пак ми отказа, така че се примирих с това.

Знаете ли какво направих?

Изчаквах всички да заспят

и се промъквах да гледам телевизия без да ме хванат.

Толкова бях развълнувам, че гледах телевизия по цяла нощ!

Маучих толкова много като четях субтитрите

и затова мога да пиша добре и да изговарям някои думи.

Всичко това научих благодарение на субтитрите.

Това е като да четете думи в речника без да са изписани значенията им.

Като видя думи, които не разпознавам, ги записвам,

а после ги намирам в речника и ги научавам.

Мозъкут ми кипеше от дейност,

тъй като без системата за субтитри бях доста изостанал.

След около месец, бях в стаята си, на таванския етаж,

напрегнат от вълнение да не ме хванат

докато гледам телевизия. Внезапно лампата в коридора светна.

Беше майка ми, която я включи, за да привлече вниманието ми.

Погледнах я, за да видя какво иска да ми каже

и знаете ли какво ми каза?

"Имаш една минута да бърнеш проклетия телевизор обратно долу!"

Почувствах с еужасно. Казах: "Мамо", а тя каза "ЕДНА МИНУТА!".

После си тръгна.

Опитвах се да я убедя да ми даде този телевизор

и така няма да се налага да притеснявам и тях като ги питам какво се случва на екрана.

Така че реших да изчакам, за да видя дали ще се сети че трябва да върна телевизора.

Чаках и чаках докато не се убедих, че напълно е забравила.

Доскоро пазех този телевизор.

Доста време беше с мен и когато отидох в колеж

дори го взех със себе си!

Това което искам да кажа, че трябва да се уверите,

че осигурявате нужните неща за вашето глухо дете.

Дори и да си мислите, че някои неща не са толкова важни,

ТРЯБВА да им ги осигурите.

Знаете ли какво е системата за телекомуникация за глухи хора? Аз разбрах за нея в училището за глухи.

Един ден Лайънс клуб организираше коледно парти,

за което нямах никаква представа.

Поканиха ни да отидем.

Там имаше много деца,

а аз бях единствения глух.

Всички получихме подаръци, а аз не знаех какъв е моя,

но беше много тежък и когато го отворих

вътре имаше система за телекомуникация за глухи хора! Бях толкова развълнуван!

Сега вече имах всичко, от което се нуждаех ежедневно -

телевизор със система за субтитри, а сега и система за телекомуникация.

Започвах да се чуествам свързан с глухотата си.

Но после, когато се прибрах вкъщи,

не можех да използвам системата за тлефона, тъй като

нямах телефонните номера на глухите ми приятели, тъй като досега не се бях обаждал на никой.

Така че когато се върнах в училище казах на всички че имам нова система, чрез която мога да говоря по телефона,

а те ме погледнаха все едно това не е нищо ново и все едно всички те го имат.

Но аз си мислех, че само някои го имат,

нямах представа, че всеки глух ученик има такава система.

Какво ви говори всичко това? Бях много изостанал.

Съучениците ми ми дадоха телефонните си номера,

така че когато се прибера вкъщи в петък,

ще мога да им се обаждам през уикенда и да си говорим.

Научих се как да говоря по телефона с новата система.

През уикенда излизах от вкъщи от време на време,

а понякога си стоях в стаята.

Когато се върнах в училище всичките ми приятели

ми казаха : "Имаш система за телефон, а дори не го вдигаш.".

Бях учуден, тъй като не знаех, че са ме търсили.

Казаха, че явно не съм си бил вкъщи изобщо,

но аз бях и никой не ми е предал съобщения,

че са ме търсили.

А аз се чувствах зле, че никои не ми се обажда.

Реших когато се прибера вкъщи да разбера какво се е случило.

Питах семейството ми дали някой ме е търсил през уикенда.

А те ми казаха: "Ооо, да, да, обадиха се.".

А аз бях много разочарован и просто казах "добре".

Боли, да, това наистина боли.

Ето защо е толкова трудно да си глух.

Винаги зависиш от другите и чакаш те да ти кажат каквото и да било,

дори и онова, за което нямаш никаква представа.

Ще е хубаво ако ми помагате да живея

по същия начин като вас.

Ще ви дам още един пример. Семейството ми разгварят в кухнята,

а аз в това време влизам там.

В момента, в който вляза всички покриват устата си.

Странното напрежение в стаята беше толкова осезаемо.

(шепот)

Така че, разбира се, аз веднага разбирах, че говорят за мен.

Не разбираха колко обидно за мен е

да правят това.

Така че моето послание към всички хора без проблеми със слуха

е да не се опитвате да прикривате устата си, когато говорите с някой,

когато в стаята влиза глух човек,

дори и да не говорите за него.

Става въпрос за УВАЖЕНИЕ.