Проект за мир, нарисуван върху 50 сгради

еЛ Сиид смесва арабска калиграфия с графити, за да нарисува цветни, спираловидни послания за надежда и мир върху сгради от Тунис до Париж. Художникът и стипендиант на TED споделя историята на най-амбициозния си проект досега - стенопис върху 50 сгради в Маншият Насър, район на Кайро, Египет, който може да се види напълно само от близката планина.

Когато реших да създам художествена
творба в Маншият Насър,

кварталът на боклукчиите
в Кайро, Египет,

не си и помислях, че
този проект ще бъде

най-удивителното преживяване,
което изобщо съм имал.

Като художник, имах хуманното намерение

да разкрася един беден и
пренебрегнат квартал,

като внеса изкуство в него с надеждата
да се заговори за тази изолирана общност.

За пръв път чух за
коптската християнска общност

през 2009, когато египетските власти
под режима на Хосни Мубарак

решиха да заколят 300 000 прасета,
използвайки като предлог вируса H1N1.

По традиция коптите отглеждат прасета.

Прасетата и другите им животни
се хранят с органичните отпадъци,

които те ежедневно събират.

Това решение уби препитанието им.

Първото ми усещане в Маншият Насър
беше като за лабиринт.

Търсех манастира Св.Симон на
върха на планината Мукатам.

Тръгвате надясно, после направо,
после пак надясно, после наляво,

за да извървите пътя до върха.

Но за да стигнете дотам, трябва да
избягвате претоварените с боклук камиони

и да криволичите между тук-тук,

най-бързите превозни средства
в квартала.

Вонята от разтоварвания от
камионите боклук беше силна,

шумът от движението беше
силен и съкрушителен.

Добавете и грохота от трошачките
в складовете по пътя.

Отвън изглежда хаотично,
но всичко е перфектно организирано.

Зараииб, както се наричат,

което означава отглеждащи свине,

събират боклука на Кайро

и го сортират в собствения си квартал
от десетилетия.

Те са развили една от най-ефикасните

и много печеливши системи в света.

Въпреки това, мястото се възприема
като мръсно, маловажно и изолирано

заради връзката с боклука.

Първоначалната ми идея бе
да създам анаморфична творба -

такава, която може да бъде видяна
само от еднa определена позиция.

Исках да предизвикам художника в себе си
като рисувам върху няколко сгради

и картината да се вижда напълно само
от една точка в планината Мукатам.

Планината Мукатам е гордостта
на общността.

Там са построили
манастира Св.Симон -

пещерна църква с 10 000 места,
която са издълбали в самата планина.

Когато за първи път
застанах на върха на планината

и погледнах квартала,

се запитах как по дяволите
ще убедя всички собственици

да ми позволят да рисувам
по сградите им?

И тогава дойде Магд.

Магд е водач от църквата.

Той ми каза, че единственият човек,
когото трябва да убедя е отец Самаан,

който ръководи общността.

Но за да убедя отец Самаан,
трябва да убедя Марио,

който е полски художник,
преместил се в Кайро преди 20 години

и изрисувал изцяло пещерната църква.

Много съм благодарен на Марио.
Той беше ключа към проекта.

Той успя да ми уреди
среща с отец Самаан

и изненадващо,
той хареса идеята.

Попита ме къде съм рисувал преди

и как смятам да го направя.

Най-много се безпокоеше
за това какво ще напиша.

Във всяка моя творба
пиша послания

в моя стил на арабска калиграфия.

Уверявам се, че посланията са уместни
за мястото, където рисувам,

но имат универсално измерение,

така че хората по целия свят
могат да ги разберат.

За Маншият Насър

реших да напиша на арабски
думите на Св. Атанасий Александрийски,

коптски епископ от трети век,

който е казал: (арабски),

на английски гласи:

"Който иска да види ясно светлината,

трябва първо да избърше очите си."

За мен беше важно,

че общността се почувства
свързана с тези думи.

И този цитат, според мен, прекрасно
отразяваше духа на проекта.

И така, отец Самаан даде благословията си

и одобрението му привлече
всички местни жители.

Стотици литри боя,
дузина сини ръчни асансьори,

няколко пътувания до Кайро и обратно,

силен, солиден екип от Франция,
Северна Африка, Близкия изток и САЩ

и ето ни след една година
планиране и логистика -

с екипа ми и няколко представители
на местната общност

създаваме творба, която
ще се разпростре върху 50 сгради,

някои от хората запълват пространствата
на калиграфията,

която аз очертавам с цветове.

Тук малко синьо, там малко жълто,
а ей там малко оранжево.

Други носят чували с пясък

и ги трупат по покривите на сградите,

за да държат ръчните асансьори,

а трети сглобяват и разглобяват
въпросните асансьори

и ги пренасят до различните сгради.

В началото на проекта

номерирах всички сгради в скицата си

и нямах реални взаимоотношения
с общността.

Хората не разбираха всичко това.

Но много бързо номерата на сградите
се превърнаха в имена.

Първата сграда беше
къщата на чичо Ибрахим.

Чичо Ибрахим е голям ентусиаст.

Той постоянно пееше и се шегуваше,

а синовете и дъщерите му
ме спасиха от неговия бик,

който искаше да ме нападне
на четвъртия етаж.

(Смях)

Всъщност, бикът ме видя през прозореца
и излезе на балкона.

(Смях)

Да.

Чичо Ибрахим постоянно
висеше на балкона

и си говорехме, докато рисувах.

Помня как каза, че не е ходил
до планината от 10 години

и че никога не си взима почивен ден.

Попита кой ще спре боклука,
ако той спре да работи.

Но за моя изненада,
в края на проекта

извървя целия път до планината,
за да види творбата.

Беше много горд да види
къщата си изрисувана,

каза, че този проект
е проект за мир и...

извинете...

(Аплодисменти)

Благодаря ви.

Каза, че това е проект
за мир и съгласие

и че е обединил хората.

Начинът, по който той възприемаше
проекта се промени

и начинът, по който аз възприемах
общността и това, което правят

също се промени.

Целият боклук, който отвращава всички,
не е техен.

Те просто се изхранват чрез него.

На практика те не живеят в боклука.
Те живеят от боклука.

Затова започнах да се съмнявам
и да се чудя

каква е истинската цел
на целия ми проект.

Не беше разкрасяването на
едно място чрез изкуство.

Беше промяната на представи
и започването на диалог

за връзката, която имаме
с общности, които не познаваме.

И така, ден след ден

калиграфният кръг добиваше форма,

а за нас винаги беше вълнуващо да
се върнем на планината, за да погледаме.

Заставайки точно там всеки ден,
разбрах

символизма зад тази анаморфична творба.

Ако искате да видите
истинския образ на някого,

може би трябва да промените
гледната си точка.

Имаше съмнения и трудности

като страхове и стрес.

Не беше лесно да се работи
в такава среда -

понякога прасетата са под теб,
докато работиш

или изкачваш купчина боклук,
за да стигнеш до асансьора.

Но всички ние преодоляхме страха
от височините, люлеещите се асансьори,

силната миризма,

а също и стреса
да не свършим навреме.

Добротата на всички тези хора
ни накара да забравим всичко.

Сграда номер 3 беше къщата
на чичо Бакхиит и леля Фариида.

В египетския има такъв израз,
"Ахсен нес",

който означава "най-добрите хора".

Те бяха най-добрите хора.

Обикновено прекарвахме почивката си
пред техните къщи

и всички деца от околността

идваха при нас.

Бях впечатлен и удивен
от децата на Маншият Насър.

През първите няколко дни те
отказваха всичко, което им предлагахме,

дори нещо за хапване или питие.

Попитах леля Фариида: "Защо така?"

И тя каза, че учат децата си
да отказват всичко

от човек, когото не познават,

защото може би този човек
има по-голяма нужда от тях.

Точно тогава осъзнах, че

общността Зараииб е идеалният контекст

за повдигане на въпроса за представите.

Трябва да поставим под въпрос
нивото на погрешните си представи

и преценки като общество

за някои общности заради това,
че са различни.

Помня как се забавихме
в къщата на чичо Ибрахим,

когато прасетата му, които
отглежда на покрива,

бяха започнали да ядат чувалите
с пясък, които държат асансьорите.

(Смях)

Къщата на чичо Бакхиит
и леля Фариида

беше място за срещи.

Обикновено всички се събираха там.

Мисля, че чичо Ибрахим
имаше това предвид,

като каза, че проектът е
за мир и съгласие,

защото наистина чувствах,
че хората се обединяват.

Всички ни поздравяваха
с усмивка, предлагаха ни питие

или ни канеха в дома си за обяд.

Понякога, докато сте
на първия етаж на сградата,

някой отваря прозореца си
и ви предлага чай.

И после същото се случва
на втория етаж.

И вие продължавате по
целия път догоре.

(Смях)

(Аплодисменти)

Никога не съм пил толкова чай,
колкото в Египет.

(Смях)

И да ви кажа честно,
можехме да свършим по-рано,

но мисля, че ни отне три седмици
заради всички тези почивки за чай.

(Смях)

В Египет имат и друг израз,
"Науартуна",

който означава "Донесохте ни светлина."

В Маншият Насър непрекъснато
ни го казваха.

За калиграфията -

използвах бяла боя, светеща в тъмното
за калиграфията,

затова в края на проекта
наехме няколко прожектора с черна светлина

и осветихме целия квартал,

изненадвайки всички наоколо.

Искахме да им кажем,

че те са тези,
които ни донесоха светлина.

(Аплодисменти)

Хората от общността Зараииб
са силни, честни, усърдни работници

и знаят цената си.

Жителите на Кайро
ги наричат "Забалиин",

което означава "хората на боклука",

но по ирония,
жителите на Маншият Насър

наричат тези на Кайро Забалиин.

Казват, че хората в Кайро
произвеждат боклука, а не те.

(Смях)

(Аплодисменти)

Целта беше да оставим нещо
на тази общност,

но чувствам, че те са тези,
които оставиха нещо в живота ни.

Художественият проект
беше просто претекст за

удивителното човешко преживяване.

В един момент творбата
ще изчезне, ще се изгуби,

а и някой строи втори етаж

пред къщата на чичо Ибрахим,

той закрива част от картината и

може би трябва да се върна
да го изрисувам.

(Смях)

Смисълът беше преживяването,

историята,

момента.

От улиците на квартала

се виждат фрагменти от картината,

отделно един от друг,

всеки сам за себе си.

Но свързани с калиграфията,

днес разкриват силното послание,
за което всички да помислим

преди да преценяваме някого.

"Който иска да види ясно светлината,

трябва първо да избърше очите си."

Благодаря ви.

(Аплодисменти)