Бъдещето на новините? Виртуална реалност!

Представете си, че можете да изпитате една история с цялото си същество, а не само с ума си. Нонѝ де ла Пеня работи над нова журналистическа форма, която комбинира традиционния репортаж и навлизащите технологии за виртуална реалност, за да направи публиката участник в историята. Резултатът е емоционално преживяване, което де ла Пеня се надява да помогне на хората да възприемат новините по съвсем нов начин.

Какво би станало ако ви покажа история,

която ще запомните с цялото си същество,

а не само с ума?

В журналистическия си живот трябваше

да правя истории, които се отличават

и карат хората да ги е грижа.

Работила съм в печата,
в документалистиката,

в радио предавания.

Но наистина чак когато започнах
да се занимавам с виртуална реалност,

започнах да виждам наистина емоционалните,

автентични реакции на хората,

което взриви ума ми.

Работата е там, че с виртуална реалност,

мога да ви сложа на сцената

в центъра на историята.

Слагайки очила,
които следят накъде гледате,

вие получавате пълното усещане

за присъствие на място.

Преди около пет години започнах опитите
да изляза от стандартното,

събирайки виртуална реалност
и журналистика в едно.

Исках да направя материал за глада.

Американски семейства гладуват,
хранителните банки са претоварени

и често свършват храната.

Знаех, че не мога да накарам хората
да се почувстват гладни,

но навярно можех да намеря начин,
да ги накарам да усетят физически нещо.

По онова време, преди 5 години,

правенето на журналистика
с виртуална реалност

се оценяваше като недомислица

и аз нямах финансиране.

Повярвайте, много колеги ми се смееха.

Обаче имах страхотна стажантка,

казва се Микела Кобза-Марк.

Ходехме заедно по хранителните банки

да снимаме и правим аудио записи.

Един ден тя се върна в офиса

разревана, просто плачеше.

Беше присъствала на дълга опашка.

Служителката била извънредно претоварена

и викала: "Има твърде много хора!

Има твърде мнoго хора!"

Един мъж с диабет не можал
да получи храна на време.

Кръвната му захар паднала твърде ниско
и той колабирал, изпадайки в кома.

Щом чух аудио записа,

осъзнах, че това може да е
емоционалният елемент,

който да опише какво наистина
става пред хранителните банки.

И така, ето я истинската опашка.
Виждате колко дълга е била, нали?

Както вече казах,
нямахме финансова възможност

и трябваше да възпроизведа случая
с виртуални фигури, които бяха дарени.

Хората изпросваха или заемаха услуги,
за да ми помогнат, да създам моделите

и направя нещата колкото може по-прецизни.

След това опитахме да предадем
случилото се в онзи ден

с възможно най-добрата точност.

(Видео) Глас: Има твърде много хора!
Има твърде много хора!

Глас: ОК, той получава припадък.

Глас: Трябва ни линейка.

Нони де ла Пеня: И така, мъжът отдясно

е с усещането, че ходи около падналия.

За него, той е на едно място с тялото.

Подобно на момчето, е до краката му.

И макар че с периферното зрение

може да вижда, че е в лабораторията,

трябва да може да вижда,
че всъщност не е на улицата,

но му се струва,
че сякаш е там с тези хора.

Много внимава да не настъпи човека,

който всъщност не е там, нали?

Този материал отиде на филмовия
фестивал в Сънданс през 2012

и удивителното е, че беше
първият филм с виртуална реалност,

правен някога.

Когато отидохме, бях истински уплашена.

Нямах представа как ще реагират хората

и какво ще се случи.

Показахме се с тези омотани в тиксо очила.

(Видео) НП: О, ти плачеш.
Ти плачеш. Джина, ти плачеш.

Усещате изненадата в гласа ми, нали?

Този тип реакция в крайна сметка
беше реакцията, която виждахме

отново и отново, и отново:

хора клекнали до жертвата на пристъпа,
мъчещи се да я ободрят,

опитващи да ѝ шепнат нещо в ухото

или по някакъв начин да помогнат,
макар че не можеха.

Много от изгледалите материала казваха:

"Боже мой, бях сразен,
че не мога да помогна на човека!"

И това чувство нямаше да ги напусне.

След като материалът беше готов,

деканът на факултета по кинодраматургия
в Университета на Южна Каролина

доведе ръководителя на Световния
икономически форум да изпробва "Глад".

Той свали очилата

и още там поръча такъв материал за Сирия.

Аз наистина исках да сторя нещо
за сирийските деца на бежанци,

защото те бяха най-зле засегнати
от гражданската война там.

Изпратих един екип до границата с Ирак
да заснеме материал в бежанските лагери,

район, в който не бих ги пратила сега,

тъй като е територия на ИДИЛ.

Там също възстановихме улична сцена,

в която младо момиче пее
и експлодира бомба.

Когато сте в средата на тази сцена,

чувате тези звуци

и виждате ранените около вас,

усещането е ужасяващо истинско.

Хора, преживели бомбардировки, ми казваха,

че това предизвиква същия ужас.

[Гражданската война в Сирия
може да ви се струва далеко,]

[докато не я изпитате сами.]

(Момиче пее)

(Взрив)

[Проект Сирия]

[Преживяване на виртуална реалност]

НП: След това ни поканиха да го покажем

в музея Виктория и Албърт в Лондон.

Събитието не бе рекламирано.

Сложиха ни в една зала с гоблени,

без да е упоменато някъде,

така че всеки случайно влязъл
да разгледа музея в онзи ден,

щеше да ни види с тези луди светлини.

Хора, вероятно искащи да видят
старите истории, разказвани от гоблените,

а посрещани от нас
с камери за виртуална реалност.

Но много от тях опитаха и след пет дни

завършихме с 54 страници коментари
в книгата за гости,

а служителите на музея ни казаха,

че никога не са виждали толкова отзиви.

Неща като: "Толкова е истинско.",
"Абсолютно правдоподобно."

или едно, което ме развълнува:

"Едно истинско усещане
за присъствие насред нещо,

което обикновено гледаш
по телевизионните новини."

Значи действа, нали? Това нещо работи.

И няма значение откъде сте
или колко сте възрастен -

то разчувства.

Само не ме разбирайте погрешно -
аз не казвам, че когато сте там,

вие забравяте, че сте тук.

Но се оказва, че можем да усещаме
сякаш сме и на двете места.

Ние можем да имаме, както го наричам,
двойственост на присъствието.

Мисля, че това ми позволява да се включа
в тези чувства на съпричастие.

Нали?

Това, разбира се, означава,

че трябва да съм много внимателна
при създаването на тези материали.

Трябва наистина да следвам
най-добрите журналистически практики

и да съм сигурна, че тези силни истории

са изградени с почтеност.

Ако не снимаме ние,

трябва да сме извънредно взискателни

в установяването на произхода
и мястото откъдето идват нещата

и дали са автентични.

Нека ви дам един пример.

Случаят е с Трейвон Мартин, едно момче

на 17, което купува
газирана вода и бонбони в един магазин

и на път за дома е проследен
от кварталния страж

Джордж Цимерман, който стреля
по него и го убива.

За да направим материала,

взехме архитектурните чертежи
на целия комплекс

и възстановихме цялата сцена
отвътре и отвън по тях.

За случилото се

знаем от действителните обаждания
до полицията на 911.

Интересното е, че влязохме
в някои новини с тази история.

От съдебната лаборатория, която възстанови
аудио записите, Прима Продакшънс,

казаха, че ще дадат показания,

затова, че при слизането от колата
Джордж Цимерман

е вдигнал оръжието си,
преди да тръгне да преследва Мартин.

Виждате, че основните принципи
на журналистиката

наистина не се променят, нали?

Продължаваме да ги следваме както винаги.

Различното тук е усещането
за присъствие на сцената,

без значение дали гледате
колабирал от глад човек

или се чувствате на мястото
на бомбен атентат.

Това е нещото, което ме кара
да продължавам напред с тези материали

и да мисля как да ги правя.

Опитваме да го правим по-достъпно,
отвъд слушалките.

Създаваме мобилни материали,
като този за Трейвон Мартин.

Тези неща оказват въздействие.

Има американци, споделящи ми,
че са направили дарения,

директни удръжки от банковите им сметки
за децата на сирийските бежанци.

"Глад в Лос Анджелис" помогна да започне

една нова форма на журналистика,

която, мисля, ще се присъедини
към другите нормални платформи

в бъдещето.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)