Пътуване между две вдишвания

Едно красиво пътуване за времето за едно спускане до -123 метра, за да ни обясни какво се случва в тялото, в главата, усещанията, абстрахирането, връзката със себе си и с настоящия момент, студът, морето, всичко това, което прави човешкото същество природно увлечено, притегляно от дълбините. И за да завърши, тъй като апнеята не е само това, далеч не е само това, Гийом Нери ни насърчава да вземем маска, плавници и да погледнем света от долу, вътрешния свят, защото водим началото си от водата...

(Видео) Говорител:
10 секунди.

Пет, четири, три, две, едно.

Сигнал за тръгване

плюс едно, две, три, четири, пет,

шест, седем, осем, девет, десет.

Гийом Нери, Франция.

Постоянен баласт, 123 метра,

три минути и 25 секунди.

Опит за национален рекорд.

70 метра.

[123 метра]

(Ръкопляскания)

(Видео) Съдия: Бял картон.
Гийом Нери! Национален рекорд!

Гийом Нери:
Благодаря.

Много благодаря, благодаря за приема.

Това гмуркане, което видяхте току-що,
е едно пътуване.

Пътуване между две вдишвания.

Пътуване, което започва
между две вдишвания,

тоест между последното вдишване
преди да тръгна

и първото вдишване,
когато се връщам на повърхността.

Това гмуркане

е пътуване на границите
на човешките лимити.

Пътуване към неизвестното.

Но също и преди всичко
е пътуване към себе си.

Където се случват цял куп неща,

било то физиологически или умствени.

И затова съм тук днес сред Вас,

за да Ви споделя това пътуване
и да Ви отведа с мен.

Така, започваме с последното вдишване.

(Вдишване)

(Издишване)

Това последно вдишване,
което видяхте, е бавно,

дълбоко, силно.

Завършвам с една техника,
наречена “Шаран”,

която ми позволява
да складирам

един до два литра въздух повече
в дробовете си,

като го свивам.

Напускайки повърхността

имам почти 10 литра въздух в дробовете.

Току-що напуснал повърхността,

се включва първият механизъм:

рефлексът за гмуркане.

С него най-напред

сърдечният ритъм се забавя.

От 60 или 70 удара в минута,

пулсът ще падне на
30 или 40 удара в минута

за няколко секунди, почти мигновено.

Вторият ефект, ще започне
периферна вазоконстрикция,

тоест кръвния поток

ще напусне крайниците,

за да снабди с предимство
жизненоважните органи:

дробовете, сърцето и мозъка.

Този механизъм е вроден.

Не го контролирам.

Ако влезете във водата,
дори да на сте го правили никога,

същия механизъм ще се задейства и у Вас.

Всички човешки същества
имаме тази особеност.

Това, което е изключително,

е че този механизъм е общ
между нас и морските бозайници.

Всички морски бозайници:
делфините, китовете, тюлените и т.н..

Когато те се гмурнат на апнея надълбоко,

същият механизъм се задейства,

но много по-силно

и е много по-ефективно при тях, очевидно.

Това е абсолютно поразително:

напускам повърхността и вече получавам
първи подтик от природата,

който ми позволява да тръгна
с пълно доверие.

Потъвам в морето,

налягането съвсем леко
ще притисне дробовете ми,

тъй като обемът въздух в дробовете ми е
това, което ми помага да плувам,

с потъването, налягането притиска
все повече дробовете

и колкото по-малко обем има,
толкова по-лесно се спуска тялото ми.

И в един момент, вече на 35 или 40 метра,

вече няма нужда да греба с плавника,

тялото ми е достатъчно тежко,
достатъчно плътно,

за да мога да се спускам
свободно в дълбините

и да навляза в така наричената
фаза на свободно падане.

Това е най-хубавият момент от спускането.

Заради това продължавам да се гмуркам.

Защото човек се чувства
притеглян от дъното

и няма нужда да прави нищо.

Спускам се от 35 на 123 метра
без никакво движение повече.

Оставям се да бъда притеглен от дъното,
имам чувството, че летя под водата.

Поразително е като усещане,

усещане за необикновена свобода.

И се плъзгам съвсем леко към дъното.

Задминавам 40-те метра, 50-те метра

и между 50 и 60 следва
втори физиологически етап:

дробовете ми достигат
до остатъчния си обем.

Остатъчният обем е теоретичният обем,

отвъд който се счита,
че дробът вече не може да се свие.

Тогава започва втори феномен,
напълване на дробовете с кръв.

На френски е белодробно увеличаване.

Аз предпочитам
“напълване на дробовете с кръв”.

Ще го наричам така.

Какъв е този механизъм?

Това е, когато стената на дробовете
се пълни с кръв

заради налягането,

за да се втвърди

и да предпази гръдната кухина от смачкане.

За да избегне колапса,
залепването, свиването

на повърхността на дробовете.

Благодарение на този феномен,

който е присъщ и за морските бозайници,

мога да продължа
спускането.

60 метра, 70 метра,

продължавам да се спускам все по-бързо,

тъй като налягането смачква
все повече тялото ми,

и от 80-те метра

става наистина много по-голямо

и започвам да го усещам физически.

Започвам наистина да усещам тежестта.

Разбирате какво е усещането,
не е много приятно.

Диафрагмата е изцяло прибрана,

гръдният кош е свит

и тогава се случва нещо в ума.

Казваш си:
“добре, тук не е много приятно,

какво да правя?”

С рефлексите си на земно същество,

какво правя, когато има някаква
неизбежност на земята,

нещо неприятно?

Искам да се съпротивлявам,
да се противопоставя, да се боря.

Под водата това не работи.

Ако направя това под водата,
рискувам да разкъсам дробовете,

може да храча кръв, да получа оток
и гмуркането спира

за известно време.

Така че това, което трябва
да се направи наум, е да си кажа,

че природата е по-силна,

елементът е по-силен от мен,

оставям се на водата да ме смачка.

Приемам налягането

и се оставям на водата.

В този момент давам
информация на тялото си,

дробовете ми,
всичко се отпуска,

абстрахирам се напълно,

отпускам се изцяло.

И тогава налягането ме притиска
и въобще не е неприятно.

Чувствам се като в пашкул,

чувствам се дори защитен.

И гмуркането може да продължи.

80 метра, 85 метра, 90 метра,

100 метра.

100 метра е митично число.

Във всички спортове е митично число.

Плуване, лека атлетика -- и за нас, също,

за гмуркачите е число,
което поражда мечти.

Всеки иска един ден да може
да се спусне на 100 метра дълбочина.

Това е символично число за нас,

защото през 70-те години
лекарите и физиолозите

бяха изчислили и предсказали, че 100 метра

е лимитът, отвъд който
човешкото тяло не може да се спусне.

След това тялото ще бъде смазано.

Но после французинът Жак Майол,

който всички познавате,
героят от “Дълбоко синьо”,

ги задмина,

гмурна се на 100 метра.

Дори на 105 метра.

Навремето се гмуркаше в
Без ограничения.

Спускаше се с шейна, за да слезе по-бързо

и изплуваше с балон, както във филма.

Днес, в Без ограничения
слизат на 200 метра.

Аз се спускам на 123 метра,
използвайки само мускулна сила.

И всичко това
е благодарение на него,

защото отхвърли предразсъдъците,

защото махна с ръка

на всички теоретични вярванията

и лимити, които човек е
способен да си постави.

Той показа, че тялото има неограничени
способности за адаптация.

Продължавам да се спускам.

105, 110, 115,

дъното се приближава.

120 метра.

123 метра.

Стигам дъното.

И тук ще Ви помоля да участвате малко,

да се поставите на мое място.

Затворете очи.

Представете си, че сте на 123 метра.

Повърхността е много, много, много далече.

Съвсем сам сте.

Вече почти няма светлина.

Студено е.

Смразяващо студено.

Налягането Ви премазва напълно,

13 пъти по-голямо от това на повърхността.

И в този момент знам, че си казвате:

“Какъв ужас!”

“Какво правя тук?”

“Това е напълно откачено”

Е, не е.

Аз не си казвам това,
когато съм на дъното.

Когато съм на дъното се чувствам добре.

Имам необикновено
усещане за благоденствие.

Може би, защото оставих напрежението

и се абстрахирах.

Чувствам се добре и нямам
никакво желание да дишам.

Обаче има за какво да се
притеснявам, признайте.

Чувствам се като малка точка,

малка капка вода, плуваща насред океана.

И всеки път този образ
се връща в главата ми.

Тази малка, бледа, синя точка.

Тази малка точка, която виждаме тук,
посочена от стрелката,

знаете ли какво е това, тази малка точка?

Това е планетата Земя.

Планетата Земя,
заснета от сондата Вояджър

на 4 милиарда километра от тук,

и която показва, че ние
и нашият дом сме тук.

Тази малка точка,
която се рее насред нищото.

Горе-долу е това, усещането,
което имам на дъното, на 123 метра.

Чувствам се като малка точка,

прашинка, звездна прашинка,

която се рее насред космоса,
насред нищото,

насред безкрайността.

Поразително е като усещане,

защото гледам нагоре, надолу,
надясно, наляво, напред, отзад

и виждам едно и също нещо:
това дълбоко, безкрайно синьо.

Никъде другаде на Земята
не може да имате това усещане,

да гледате навсякъде около Вас
и да имате еднообразна гледка.

Изключително е.

В този момент обаче,

всеки път, има едно чувство,
което ме завладява,

чувство на смирение.

Чувствам смирение,
когато гледам тази снимка,

и когато се намирам на тази дълбочина,

защото съм нищо.

Аз съм една малка точка нищо,
изгубена в тази безкрайност.

И въпреки всичко това е
абсолютно поразително.

Решавам да се върна на повърхността,
защото това не е моето място.

Моето място е там горе, на повърхността,

и започвам качването.

Тогава се случват няколко неща,
възникващи внезапно,

от момента,
в който реша да изплавам.

Първо трябва да направя
исполинско усилие,

за да се отскубна от дъното,

тъй като ме е притегляло
при гмуркането,

неминуемо ме притегля
и когато искам да изплавам.

Така че трябва да греба
два пъти по-силно.

После друг феномен ме връхлита: наркозата.

Може би познавате този феномен.

Наричан е още дълбочинна болест.

Случва се на водолазите,
но също и на гмуркачите.

Дължи се на разтворения в кръвта азот,

който размива леко границите между

съзнанието и несъзнаваното.

Стотици мисли идват

отдясно, отляво, минават, завъртат се,

не контролирам нищо,

не трябва да се опитвате да контролирате.

Трябва да се отпуснете.

Не контролираме нищо.

Колкото повече контролираме,
толкова по-трудно става за справяне.

Трети етап: желанието да дишам.

Тъй като не съм човек-риба,

а човешко същество, желанието ми да дишам
ме връща към тази реалност.

И така, на 60 или 70 метра

желанието става осезаемо.

И там, с всичко това, което се случва

може да е много лесно
човек да се обърка напълно

и да се паникьоса.

В този момент може да си каже:

“Къде е повърхността?
Искам на повърхността и да дишам сега.”

Точно това не трябва да се прави.

Никога не се гледа към повърхността
нито с очите, нито с ума.

Никога не трябва да се насочвате натам.

Останете в настоящия момент.

Държа погледа си право пред себе си,
върху въжето.

То е връзката, която
ме води към повърхността.

Оставам концентриран върху него,
върху настоящия момент.

Защото ако искам да отида
на повърхността, ще се паникьосам,

а ако се паникьосам съм свършен,

Времето се ускорява.

Готово, на 30 метра съм, избавление,
вече не съм сам.

Моите гмуркачи за безопасност,
моите ангели пазители идват към мен.

Тръгват от повърхността,
срещаме се на 30 метра

и ме ескортират последните метри,

там, където биха могли
да се появят проблеми.

И всеки път, когато ги видя, си казвам:

“Това е благодарение на вас.”

Благодарение на тях съм тук;
благодарение на екипа ми.

Това е второ напомняне за смирение.

Без тях, без екипа ми,
без всички хора около мен,

това приключение би било невъзможно.

Приключението в дълбините е,
преди всичко, колективно.

Така че съм щастлив
да завърша това пътуване с тях,

защото благодарение на тях съм тук.

20 метра, 10 метра.

Дробовете ми полека възвръщат обема си,

законът на Архимед ме придружава
към повърхността.

5 метра преди повърхността
започвам да издишвам въздуха,

за да трябва само да вдишам,
когато съм на повърхността.

И я достигам.

(Вдишване)

Въздухът влиза в дробовете ми,

това е прераждане,

освобождаване.

Защото, да, хубаво е.

Пътуването е изключително,

но имам нужда да усетя
малките молекули кислород,

които ще наситят тялото ми.

Това е необикновено усещане,

но едновременно с това и лека травма.

Това е шок за сетивата.

Представете си, преминавам от мрака
към светлината на деня.

От почти пълната тишина
на дълбините към шума.

Допира - от мекия,

съвсем нежен допир на водата
към въздуха, триещ кожата на лицето ми.

Вкусът, обонянието,

въздухът, който нахлува в дробовете ми.

Дробовете ми се разгръщат на свой ред.

Бяха напълно свити допреди
минута и половина,

а сега се разширяват.

Така че всичко това разбърква доста неща.

Трябват ми няколко секунди,
за да дойда на себе си,

за да съм наистина там.

Обаче това трябва да стане бързо,
защото съдиите са срещу мен,

за да валидират представянето ми.

Трябва да покажа,
че съм в перфектно състояние.

Правя така наречения протокол за излизане.

Едва излязъл от водата, имам 15 секунди
да махна щипката си за нос,

да направя този знак

и да кажа “I am OK”.

Значи, освен това, искат да съм двуезичен.

(Смях)

След всичко, което току-що съм направил,
не е много хубаво.

Веднъж изпълен протокола,
получавам белия картон от съдиите

и радостта избухва.

Най-накрая мога да се насладя
на това, което се случи.

Пътуването, което Ви описах току-що

е една малко екстремна версия на апнеята.

Апнеята не е само това,
далеч не е само това.

От 3 години се опитвам да покажа
едно друго лице на апнеята,

защото, когато медиите говорят за нея,

говорят само за състезания и рекорди,

но апнеята не е само това.

Апнеята е да си добре във водата.

Изключително естетично е,
поетично и артистично.

Тогава решихме, с моята половинка,

да правим филми, за да опитаме
да покажем друго лице.

За да провокираме желание, най-вече,
да влезете във водата.

И така, тези образи, които ще Ви покажа,

ще направя заключението си с тях.

Това е пачуърк от красиви образи,
заснети под водата.

(Музика)

Ако един ден опитате
да спрете да вдишвате,

ще осъзнаете, че да спрете да вдишвате

значи да спрете да мислите.

Да успокоите ума си.

През 21-ви век, умът ни е подложен
на тежко изпитание.

Той е преуморен, през цялото време
мислим с 10 000 в час,

постоянно сме развълнувани,

и да можете да влезете в апнея

е да успокоите ума си в един момент.

Да сте в апнея във водата

е да имате възможност
да се насладите на безтегловността.

Да сте под водата, да се носите,

да отпуснете напълно тялото си,

всяко напрежение в него.

Това е болестта на 21-ви век:
боли ни гърба, врата, боли ни всичко.

Защото сме стресирани и
под напрежение постоянно.

Влизате във водата,
оставяте се да се носите

сякаш сте в космоса.

Отпускате се напълно.

Изключително усещане е

накрая да се окажете лице в лице

с тялото си, с ума си, с духа си.

Всички те са успокоени.

Да сте в апнея,
да се научите да влизате в апнея

е да се научите също да дишате правилно.

Дишаме от първия си дъх,
от раждането до последния си дъх.

Дишането задава темпото на живота ни.

Да се научите да дишате по-добре е
да се научите да живеете по-добре.

Да сте в апнея в морето,
без да слизате на 100 метра,

а на 2 или 3 метра,
да сложите маска и чифт плавници,

е да погледнете един друг свят,

друга приказна вселена.

Да видите рибките, водораслите,
флората и фауната,

да можете да наблюдавате това
съвсем дискретно.

Да влезете под водата, да гледате,
да се върнете на повърхността:

без да оставите никаква следа.

Изключително усещане е

да можете да се слеете
с елемента по такъв начин.

И ако трябва да обобщя за финал:

да се гмурнете на апнея,
да влезете във водата,

да откриете тази водна среда
е да се свържете със себе си.

Видяхте го в презентацията,

говорих много за паметта на тялото,

която датира от милиони години,
от водния ни произход.

Деня, в който се гмурнете във водата,

в който влезете в апнея
за няколко секунди,

ще се свържете с началото.

И Ви гарантирам,

че е абсолютно вълшебно.

Насърчавам Ви да опитате.

Благодаря.

(Аплодисменти)