Как интернет (един ден) ще промени правителствата

Светът на отворения код се е научил да се справя с наплив от нови, често различни идеи използвайки услуги за хостинг като Гитхъб (GitHub) - защо не могат и правителствата? В този вдъхновяващ разговор Клей Шърки показва как демокрации могат да научат урок от интернет, за да са не само по-прозрачни, но и да се възползват от познанията на всичките си граждани.

Искам днес да ви поговоря за нещо,

на което света на отвореният програмен код
може да научи демокрацията,

но преди това малко встъпление.

Да започнем от тук.

Това е Марта Пейн.
Тя е 9 годишна шотландка,

живееща в общината на Аргайл и Бют.

Преди няколко месеца,
Пейн започнала блог за хранене,

наречен НевърСекъндс,
в който взема камерата си

всеки ден на училище, за да документира

училищните си обеди.

Виждате ли зеленчука? (Смях)

И както понякога се случва

този блог събрал отначало дузина читатели,

после стотици читатели

и после хиляди читатели,
като се зарибили хората

да следят как си оценява
училищните обеди,

включително любимата ми категория

"Косми намерени в храна". (Смях)

Този беше ден с 0. Това е добре.

И преди две седмици, тя постна следното.

Пост, с който казва "Довиждане".

Казва: "Съжалявам да ви кажа, че

класната ми ме извика от час днес
и ми каза,

че повече не ми е позволено
да правя снимки в столовата.

Наистина ми харесваше.

Благодаря, че четяхте. Довиждане."

Може да познаете какво последва, нали?
(Смях)

Възмущението беше толкова бързо,
толкова голямо, толкова единодушно,

че Общината на Аргайл и Бют се обърнаха

в същия ден и казаха:

"Ние никога не бихме цензурирали
9 годишно." (Смях)

Освен, разбира се, тази сутрин. (Смях)

И това поражда въпроса,

какво ги е накарало да си мислят,
че ще им се размине

с нещо подобно? (Смях)

И отговорът е, цялата човешка история
до този момент.

(Смях) Та,

какво се случва, когато медия
внезапно пусне

много нови идеи в обръщение?

Сега, това не е само съвременен въпрос.

Това е нещо, с което сме се сблъсквали
няколко пъти

за последните няколко века.

Когато телеграфът се появил, било ясно,

че ще глобализира новинарската индустрия.

До какво ще доведе това?

Е, очевидно, ще доведе до световен мир.

Телевизията, медия позволяваща ни
не само да чуваме,

но и да виждаме, буквално, какво се случва

другаде по света, до какво ще доведе това?

Световен мир. (Смях)

Телефонът?

Познахте: световен мир.

Извинете за издаването,
но няма световен мир. Не още.

Дори печатната преса

се очаквало да е средство за налагане

на Католическо интелектуално господство
из Европа.

Вместо това, получихме
95-те постулата на Мартин Лутър,

Протестантската реформация и

Трийсет годишната война. Добре,

това, което са улучили
всички тези предсказания за световен мир

е, че когато много нови идеи изведнъж

се завъртят, това променя обществото.

Това, което са объркали тотално
е какво се случва след това.

Колкото повече идеи циркулират,

толкова повече идеи има за всеки
да бъде несъгласен.

Повече медии винаги значи повече спорове.

Това се случва,
когато медийното пространство нараства.

И все пак, като погледнем назад
към печатната преса,

в началото ни харесва какво се е случило.

Ние сме про-печатно общество.

И къде е обединението на тези две неща,

това че води до повече спорове,
но мислим, че е добро?

И отговорът, струва ми се,
може да бъде намерен в такива неща.

Това е корицата на
"Философски Транзакции",

първото научно списание
публикувано някога на английски,

в средата на 17 век

и е създаден от група хора, които

се наричали "Невидимият колеж",

група естествознатели, които по-късно

биха се нарекли учени,

и те искали да подобрят начинът по който

естествознателите спорели помежду си,

а за това им трябвали две неща.

Трябвала им откритост. Трябвала им норма,

която да определя,
когато правиш експеримент,

трябва да публикуваш
не само твърденията си,

но и как си направил експеримента.

Ако не ни кажеш как си го направил,
няма да ти повярваме.

Но другото нещо,
от което се нуждаели е бързодействие.

Трябвало бързо да синхронизират

какво знаели другите естествознатели.
Иначе,

не можеш да получиш
правилната насока за оспорване.

Печатната преса очевидно била
правилната медия за това

но книгата била грешният инструмент.
Твърде бавна била.

И те изобретили научните списания

като способ за синхронизиране на аргументи

сред обществото на естествознателите.

Научната революция
не била създадена от печатната преса.

Била създадена от учените,

но не би могла
да бъде създадена

ако не са имали печатната преса
като инструмент.

А при нас? Какво да кажем
за нашето поколение,

нашата медийна революция, Интернет?

Ами предсказания за световен мир?
Има. (Смях)

Повече спорове?
Шестица по този параграф. (Смях)

(Смях)

В смисъл YouTube е златна мина. (Смях)

По-добри спорове? Това е въпросът.

Аз изучавам социалните медии, което значи,

приблизително,
че гледам как хората спорят.

И ако трябваше да избера група,
която смятам за

нашия Невидим Колеж, това е множеството
от хора на нашето поколение,

опитващи се да вземат тези инструменти
и да ги вкарат в употреба,

не за повече спорове,
а за по-добри спорове,

бих избрал програмистите
на софтуер с отворен код.

Програмирането е тристранно отношение

между програмист, код

и компютърът, на който трябва
да се изпълни, но компютрите

са толкова известни като
негъвкави интерпретатори на инструкции,

че е изключително трудно
да се напише серия

от инструкции които компютърът
да знае как да изпълни

и това ако само един човек ги пише.

Когато започнат да пишат повече хора

е много лесно всеки двама програмисти
да пренаписват

работата си ако работят по един файл,

или да изпратят несъвместими инструкции,

които причиняват забиване на компютъра

и проблемът става по-голям,

колкото повече програмисти се включат.

Горе-долу, проблемът с управлението

на голям софтуерен проект е проблемът

да се държи на разстояние социалният хаос.

Сега, от години има стандартно решение

на този проблем,
което е да се ползва нещо наречено

система за контрол на версиите,

а те правят именно това.

Предоставят стандартно копие на софтуера,

някъде на сървър.

Единствените програмисти,
които могат да го променят са хора

на които изрично
са дадени права да го достъпят

и им е позволено
да достъпят само част от него,

която имат право да променят.

И когато хората рисуват диаграми
на системи за контрол на версиите,

диаграмите винаги изглеждат
по подобен начин.

Така. Те приличат на графика
на организационна структура.

И не се налага да присвивате очи много,

за да видите политическите разклонения
на система като тази.

Това е феодализъм:
един собственик, много работници.

Това е приемливо
за комерсиалната софтуерна индустрия.

Това буквално е Офис пакетът на
Майкрософт. Това е Фотошоп.

Корпорацията притежава софтуера.

А програмистите идват и си отиват.

Но един програмист решил,

че не това е начинът да се работи.

Това е Линус Торвалдс.

Торвалдс е най-известният програмист
на софтуер с отворен код,

създател на Линукс, очевидно,
и Торвалдс разгледал начина,

по който движението за отворен код
се справяло с проблема.

Софтуерът с отворен код,
основното правило на лиценза му

е, че всеки трябва да има достъп
до целия код

през цялото време,
но естествено това създава

заплаха за хаос, която да предотвратиш,

за да може нещо да работи.

Затова повечето проекти с отворен код
просто си затворили очите

и възприели
феодалните системи за управление.

Но Торвалдс казал:
"Не, няма да направя това."

Неговата гледна точка била ясна.

Когато приемеш инструмент, възприемаш

вградената му философия за управление

и той нямало да приеме нещо,
което не работи,

така както Линукс обществото работело.

И за да ви ориентирам колко огромно

решение е това, това е карта

на вътрешните връзки в Линукс,

в Линукс операционната система кои парчета

на програмата на кои други разчитат,
за да работят.

Това е изключително сложен процес.

Това е изключително сложна програма

и въпреки това
с години Торвалдс подкарвал това

не с автоматични инструменти,
но от електронната си поща.

Хората буквално му пращали промени

по които са се съгласували
и той ги добавял на ръка.

След това, след 15 години разглеждане
на Линукс и установявайки

как работи обществото,
той казал: "Мисля, че знам

как да напиша система
за контрол на версиите за свободни хора."

И я нарекъл Гит.
Гит е разпределна система за контрол.

Има две големи разлики

от традиционните системи
за контрол на версиите.

Първата е,
че разчита на философското разбиране

за отворен код.
Всеки, който работи по проект

има достъп до целия код през цялото време.

И когато хората рисуват диаграми
на процеса на Гит,

ползват картинки като тази.

И не е нужно да разбираш какво значат

кръгчетата, кутийките и стрелките,
за да видиш, че това е доста

по-сложен начин на ползване от поддържания

от обикновените системи
за контрол на версиите.

Но това е и нещото, което връща хаоса

и това е втората голяма иновация на Гит.

Това е скрийншот от ГитХъб,
основният сървър на Гит

и всеки път, когато
програмист ползва Гит,

да направи важна промяна,

създава файл,
променя съществуващ,

слива два файла,
Гит създава един вид подпис.

Този дълъг низ от числа и букви тук

е уникален идентификатор
закачен към всяка промяна,

но без централна координация.

Всяка Гит система генерира такъв номер
по един и същ начин,

което значи,
че това е подпис вързан директно

и неизменно към конкретна промяна.

Това има следния ефект:

Програмист в Единбург
и програмист в Ентебе

могат едновременно да вземат копие
на същото парче код.

Всеки от тях може да направи промени
и могат да ги слеят,

следварително дори и да не знаят

за съществуването на другия предварително.

Това е сътрудничество без координация.

Това е голямата промяна.

Сега, казвам ви всичко това,
не за да ви убедя, че е страхотно,

че програмистите
на отворен код имат инструмент,

който поддържа философията им на работа,

въпреки, че мисля, че е страхотно.

Казвам ви го, заради какво мисля, че значи

за начина по който общностите се разбират.

Щом Гит е позволил
сътрудничество без координация,

виждаш как се формират общности,

които са големи и сложни.

Това е графика на Руби общността.

Това е език за програмиране
с отворен код

и всички взаимовръзки между хора,

това тук не е софтуерна графика,
а графика на хората,

всички взаимовръзки между хората,

работещи по този проект --

и това не прилича
на организационна графика.

Това прилича на
дезорганизационна графика и все пак

от това общество,
но ползвайки тези инструменти,

могат да създадат нещо заедно.

Затова има две добри причини
да смятаме, че

този тип техника може да се приложи

към демокрациите като цяло
и по-конкретно към закона.

Когато твърдиш, всъщност

че нещо в интернет ще е добро

за демокрацията,
често получаваш тази реакция.

(Музика) (Смях)

Което значи, да не говориш за онова нещо

с пеещите котки? За това ли

смяташ, че ще е добро за обществото?

На което отговарям, ето вижте нещото

с пеещите котки. Това винаги се случва.

И нямам предвид,
че това се случва винаги с интернет.

Имам предвид,
че това се случва с медиите, точка.

Не отне много време след изгрева

на масовата печатна преса преди някой

да установи,
че еротичните романи са добра идея. (Смях)

Не е нужно да имаш икономически стимул
да продаваш книги

за дълго преди някой да каже:
"Хей, знаете ли, за какво се обзалагам

че хората ще плащат?" (Смях)

Отнело на хората още 150 години
да измислят

научното списание, нали?
Та ...(Смях) (Аплодисменти)

Така че впрягането от Невидимия Колеж

на печатната преса
за създаване на научно списание

било феноменално важно,
но не се е случило изведнъж

и не се е случило бързо,
и не се е случило скоростно, та

ако ще търсите
къде се случва промяната

ще трябва да гледате по краищата.

Та, законите също са зависимо свързани.

Това е графика на Кодекса за Данъците
на САЩ

и зависимостите между всеки закон
с останалите

за цялостен ефект.

Та това прилича като поле за прилагане
на управление на кода.

Но факт е, че законите са друго място,

където има много опции в обръщение,

но те трябва да се разрешават
до едно оригинално копие,

и когато отидеш в Гит и се огледаш,

има милиони и милиони проекти,

повечето от които са код,

но ако се огледате по краищата
ще видите хора,

експериментиращи
с политическите разклонения

на такава система.

Някои слагат всички Уикилийкнати неща

от Държавния департамент,
заедно със софтуер ползван

да ги интерпретира,
включително моят любим потребител

на Кейбългейт кабели,
което е програмка за засичане

на естествено случващи се хайкута
в Държавния департамент.

(Смях)

Нали. (Смях)

Сенатът на Ню Йорк са качили нещо наречено

Отворено законодателство,
хостнато в ГитХъб,

отново с цел подновяване и хомогенизиране.

Може да идете и да изберете Сенатор
и после може да видите

списък със закони, които са спонсорирали.

Някой с псевдоним Дайвгийк
е качил кодекса на Юта,

законите на щат Юта и са ги качили тук

не само за да разпространяват кода,

но с интересна възможност

да се ползва за по-нататъчно развитие
на законодателството.

Някой е качил програма
по време на дебата за авторските права

миналата година в Сената,
казваща: "Странно е, че Холивуд

има повече достъп
до канадското законодателство

от канадските жители.
Защо не ползваме ГитХъб

да покажем какво значи
закон разработен от гражданите?"

И това включва
много емоционален скрийншот.

Това се нарича разлика,
това нещо отдясно.

Показва ви текст,
който променят много хора,

кога е направена промяна, кой я е направил

и каква е тя.

Червените редове са изтритите.

Зелените са добавените.

Програмистите приемат тази функция
за даденост.

Никоя демокрация по света
не предлага тази опция

на гражданите си за закони или бюджети

въпреки, че това са направените неща

с нашите съгласие и пари.

Сега, много бих се радвал да ви кажа,
че действително

програмистите на отворен код са открили

метод за съдействие,
който е с голям мащаб, разпределен,

евтин и в синхрон
с идеалите на демокрацията, ще се радвам

да ви кажа това,
защото инструментите за това ги има,

иновацията е неизбежна. Но не е.

Част от проблема, разбира се,
е просто липсата на информация.

Някой е задал въпрос в Куора, казващ:

"Защо законодателите не ползват

разпределени системи
за контрол на версиите?"

И това, графично беше отговорът. (Смях)

(Смях) (Аплодисменти)

И това действително
е част от проблема, но само част.

По-големият проблем, разбира се е властта.

Хората експериментиращи с участие нямат

законодателна власт, а хората,
които имат законодателна

власт не експериментират участвайки.

Те експериментират с откритост.

Няма демокрация,
заслужила това име, която няма

прозрачност, но прозрачността е откритост

само в една посока
и да ти дадат табло за управление

без волан не е основното обещание,

което демокрацията прави на гражданите си.

Та обмислете това.

Нещото, което изкарва мненията
на Марта Пейн

публично достояние е технологията,

но нещото което ги поддържаше
беше политическа воля.

Беше очакването на гражданите,

че тя няма да бъде цензурирана.

Това е състоянието, в което сме
с тези инструменти за сътрудничество.

Имаме ги. Виждали сме ги. Работят.

Можем ли да ги ползваме?

Може ли да използваме техниките,
които работят тук?

Т.С. Елиът е казал:
"Едно от най-важните неща,

които могат да се случат на една култура

е че придобиват нова форма на изразяване."

Мисля, че е грешно, но (Смях)

мисля, че е правилно за аргументирането.
Нали?

Важно нещо,
което може да се случи на една култура

е че могат да усвоят нов стил на спорене:

отсъждане от жури, гласуване,
преглед от колега, сега това. Нали така?

Беше открита нова форма на спорене
през нашия живот,

последното десетилетие, всъщност.

Голямо, разпределено и евтино

и съвместимо с идеалите на демокрацията.

Въпросът пред нас сега е дали ще позволим

на програмистите да го пазят за себе си?

Или ще се опитаме да го вземем
и да го впрегнем в употреба

за цялото общество?

Благодаря, че ме изслушахте.
(Аплодисменти)

(Аплодисменти)

Благодаря ви. Благодаря.
(Аплодисменти)