Изненадващото нещо, което научих, докато плавах соло около света

Какво научавате, когато плавате сами около света? Когато соло плавателката Елън МакАртър обиколила земното кълбо - носейки със себе си всичко - тя се завръща с нови прозрения за начина, по който функционира света, като място на взаимосвързани цикли и ограничени ресурси, където решенията, които вземаме днес, засягат това, което остава за утре. Тя предлага смел нов начин да видим икономическите системи в света: не като линейни, а като кръгови, където всичко идва наоколо.

Когато си дете,

всичко ти се вижда възможно.

Често пъти, най-важното е докато растем,
да съхраним това.

На четиригодишна възраст,

за пръв път имах възможността да плавам.

Никога няма да забравя вълнението,
когато брегът се скри от погледа ни.

Никога няма да забравя

усещането за приключение,
когато се качих на палубата на лодката

и за пръв път се вторачих
в малката й кабинка.

Но най-удивителното чувство бе
чувството на свобода,

чувството, което изпитах,
когато издигнахме платната й.

За четиригодишно дете,

това бе най-великото чувство на свобода,
което изобщо можех да си представя.

Там и тогава, реших,
че някой ден, някак си,

ще плавам около света.

И така, в живота си направих всичко
възможно да се доближа до тази мечта.

На 10 години, то бе да спестявам
рестото от обяда си.

Всеки ден в продължение на осем години,
ядях картофено пюре и печен фасул

за 4 пенита, сосът беше безплатен.

Всеки ден трупах рестото
върху касичката си,

и когато купчинката стигнеше една лира,
я пусках вътре

и зачертавах едно от 100-те квадратчета
които бях разчертала върху лист хартия.

Накрая си купих малка лодка.

С часове седях върху нея в градината
и си мечтаех за моята цел.

Изчетох всички възможни книги
за ветроходството

и накрая, един ден,
след като от училище ми казаха,

че не съм достатъчно умна
за ветеринарна лекарка,

на 17 напуснах училище, за да
стана чирак във ветроходството.

Представете си какво бе чувството,
само четири години по-късно,

да седя в зала

пред някого, който знаех, че
може да сбъдне тази мечта.

Чувствах се сякаш животът ми
зависеше от този момент,

и не повярвах, когато той каза 'да'.

Едва сдържах вълнението си, докато седях
на онази първа дизайнерска среща

за проекта на лодката,
с която щях да плавам

соло нонстоп около света.

От онази първа среща
до финалната линия на състезанието,

бе всичко, което си бях
представяла някога.

Точно като в мечтите ми, имаше
удивителни моменти и тежки моменти.

Разминахме се с айсберг на 6 метра.

Девет пъти се изкачвах до върха
на 27-метровата мачта.

В Южния океан вятърът
ни обърна настрани.

Но залезите, дивата природа
и отдалечеността

спираха дъха ни безусловно.

След три месеца по море,
едва 24 годишна,

завърших на второ място.

Бях влюбена в преживяването и
след шест месеца реших отново

да обиколя света,
но този път не в състезание:

да опитам да бъда най-бързият
човек, плавал някога соло около света.

За целта ми бе нужен
различен плавателен съд:

по-голям, по-широк, по-бърз, по-мощен.

За да получите представа за мащаба му,
ще ви кажа само, че можех да се изкача

до върха на мачтата по вътрешността й.

Двадесет и три метра широка,
18 метра дълга.

Наричах я нежно Моби.

Беше многокорпусна.

Когато я построихме, никой никога
не бе успявал соло нонстоп около света

на един път, макар че мнозина
бяха опитвали,

но докато я строяхме, един французин
взе лодка 25% по-голяма от нея

и не само успя, но свали рекорда от 93

на 72 дни.

Сега летвата беше много, много по-висока.

И бе вълнуващо да плаваш с тези лодки.

Това бе тренировъчно плаване
в близост до френския бряг.

Знам това добре, понеже бях една
от петчленния екипаж на борда.

Само 5 секунди и, както всичко е наред,

прозорците са под водата
и светът ни става черен,

а тези пет секунди минават бързо.

Погледнете само колко дълбоко
е морето под тези момчета.

Представете си това, сами
в Южния океан,

потопени в ледена вода,
на хиляди мили от сушата.

Бе денят на Рождество Христово.

Напредвах в Южния океан
под Австралия.

Условията бяха ужасни.

Наближавах част в океана,

която бе на 2000 мили разстояние
от най-близкия град.

Най-близката суша бе Антарктида,
а най-близките хора -

тези от екипажа на Европейската
космическа станция над мен.

(Смях)

Наистина сте по средата на никъде.

Ако ви е нужна помощ,

и още сте живи,

трябват четири дни,
за да стигне до вас кораб,

а после четири дни, за да ви откара
корабът обратно до пристанището.

Там не може
да стигне хеликоптер до вас,

нито да кацне самолет.

Напредваме бавно пред огромна буря.

В нея имаше 80 възела вятър,

което беше твърде силен вятър
за мен и за лодката.

Вълните бяха вече 12 до 15 метра високи,

а пръските от разбиващите се гребени

се навяваха хоризонтално
като сняг във виелица.

Ако не плавахме достатъчно бързо,
бурята щеше да ни погълне

и да ни преобърне или
разбие на парчета.

Буквално се държахме на ръба за живота си

и при това, на острието на нож.

Скоростта, от която така отчаяно
се нуждаех, донесе със себе си опасност.

Всички знаем какво е да караш кола
с 40 километра в час, 60, 70.

Не е твърде стресиращо.
Можем да се концентрираме.

Можем да включим радиото.

Увеличете на 90, 100, 130,
после на 140, 160, 180 километра в час.

Сега кокалчетата на ръцете ви са бели
и стискате здраво волана.

Сега подкарайте тази кола по
страничен път нощем,

свалете чистачките на предното стъкло,

фаровете и спирачките.

Ето това е да си в Южния океан.

(Смях) (Аплодисменти)

Можете да си представите,

би било твърде трудно да спиш
в такава ситуация,

дори като пътник.

Но вие не сте пътник.

Сами сте в лодка, в която
едва можете да стоите

и трябва да вземате
всяко едно решение на борда.

Бях напълно изтощена,
физически и умствено.

Осем смени на платна за 12 часа.

Главното платно тежеше
три пъти колкото мен,

и след всяка смяна

колабирах на пода
плувнала в пот,

с този леден южноокеански въздух,
изгарящ гърлото ми.

Но пак там, най-ниското на низините

така често контрастира
с най-високото на висините.

Няколко дни по-късно, излязохме
от отстъплението на депресията.

Напук на всичко,
в онази депресия

бяхме успели
да надминем рекорда.

Небето се проясни, спря дъждът,

а пулсът на сърцата ни, чудовищните
води около нас се трансформираха

в най-красивите, огрени от луна планини.

Трудно е да се обясни, но плавайки навътре
в океана, влизате в различен режим.

Вашата лодка е целият ви свят

и което вземете със себе си
на тръгване, е всичко, което имате.

Ако сега кажа на всички ви:
"Идете във Ванкувър и

намерете всичко нужно за оцеляването ви
през следващите три месеца",

това е доста трудна задача.

Това е храна, гориво, дрехи,

дори тоалетна хартия и паста за зъби.

Ние правим това

и на тръгване изчисляваме

до последната капка гориво
и последния пакет храна.

Никое преживяване в живота ми

не би могло да ми даде по-добра представа
за дефиницията на думата "ограничено".

Каквото имаме там, е всичко,
което имаме.

Няма повече.

Никога през живота си не бях превеждала
тази дефиниция на ограничено,

която изпитах на борда спрямо
всичко извън плаването,

докато не слязох от лодката на финалната
линия след като бях надминала рекорда.

(Аплодисменти)

Изведнъж съединих точките.

Нашата глобална икономика
не е по-различна.

Тя е изцяло зависима от
ограничени материали,

които имаме само веднъж
в историята на човечеството.

Беше сякаш виждате нещо,
което не сте очаквали под камъка

и имате два избора:

или да обърна камъка настрани

и да науча повече за това,
или да върна камъка обратно

и да продължа с мечтаната си работа
да плавам около света.

Избрах първото.

Поставих камъка настрана и започнах
ново образователно пътуване,

разговарях с главни директори, експерти,
учени, икономисти,

за да се опитам да разбера как точно
функционира глобалната ни икономика.

Любопитството ми ме отведе
до изключителни места.

Тази снимка е направена в реактора
на въглищна електроцентрала.

Бях омагьосана от въглищата,
фундаментално важни за нуждите на

глобалната ни енергетика, но и
много близки до семейството ми.

Моят прадядо бил въглищен миньор

и той прекарал 50 години
от живота си под земята.

Това е негова снимка
и като гледате тази снимка,

виждате някого от друга епоха.

Никой не носи панталони
с толкова висок пояс

в днешния ден и епоха. (Смях)

Но все пак, това съм аз
с моя прадядо,

и между другото, това не са
истинските му уши. (Смях)

Бяхме близки. Помня как седнала
на коляното му, слушах миньорските му

истории. Разказваше за другарството
под земята

и как миньорите запазвали
коричките на сандвичите си,

за да ги дадат на понитата, с които
работели под земята.

Сякаш бе вчера.

В образователното си пътуване,
посетих

уебсайт на "Световна асоциация
за въглищата",

и там, в средата на началната страница,
пишеше:

"Остават ни въглища за около 118 години".

Помислих си, добре, това е
отвъд обсега на моя живот,

и много по-голяма цифра
от прогнозната за петрола.

Но изчислих и осъзнах,
че прадядо ми

се родил точно 118 години
преди тази година,

а аз седях на коляното му
до 11-годишната си възраст,

и разбрах, че това е нищо

във времето, както и в историята.

И това ме накара да взема решение,
за което не съм и помисляла:

да оставя спорта на
соло плаване зад себе си

и да се фокусирам върху най-голямото
за мен предизвикателство:

бъдещето на глобалната ни икономика.

Бързо осъзнах, че то не означаваше
просто енергетика.

Означаваше и материали.

През 2008 взех едно научно изследване,

което разглеждаше колко години ни остават

за ценните материали, които можем
да извличаме от земята:

мед, 61; калай, цинк, 40; сребро, 29.

Тези цифри не биха могли да са точни, но
знаехме, че материалите са ограничени.

Имаме ги само веднъж.

И все пак, скоростта с която използваме
тези материали, нараства бързо,

експоненциално.

С повече хора в света
с повече вещи,

свидетели сме как
100 години спадове в цените

на тези основни стоки бяха
заличени само за 10 години.

И това засяга всички ни.

То донесе огромна подвижност на цените,

дотолкова, че през 2011 г.,

средният европейски производител
на автомобили

видя увеличение в цената на суровините

от 500 милиона евро,

което изтри половината от
оперативните им печалби

чрез нещо, върху което те нямат
абсолютно никакъв контрол.

Като научавах повече, започвах
да променям повече и живота си.

Започнах по-малко да пътувам,
по-малко да върша, да ползвам.

Сякаш това, което трябваше да правим,
бе просто да правим по-малко.

Но за мен това бе тревожно.

Не изглеждаше правилно.

Сякаш си купувахме време.

Просто си удължавахме срока.

Дори и всеки да се промени,
това не би решило проблема.

Няма да оправи системата.

В прехода това бе
жизнено важно, но се питах:

в прехода към какво?
Кое ще е действително работещо решение?

Порази ме това, че самата система,
рамката, в която живеем,

е сбъркана из основи

и в крайна сметка осъзнах,

че нашата оперативна система, начинът,
по който функционира икономиката ни,

начинът, по който е построена
икономиката ни, е система сама по себе си.

В морето, трябваше да разбирам
от сложни системи,

да регистрирам множество данни,

да ги обработвам,

и за да победя, трябваше
да разбирам системата.

Трябваше да я проумявам.

Вглеждайки се в глобалната ни икономика,
осъзнах, че тя също е система,

но система, която не може да е
ефективна в дългосрочен план.

Осъзнах, че 150 години
усъвършенстваме нещо, което

в същността си е линейна икономика,

при която изземваме
материал от земята,

правим нещо от него,
а след това, в крайна сметка

този продукт бива изхвърлен,
и да, рециклираме нещо от него,

но то е повече опит да получим
каквото можем накрая,

не по план.

Това е икономика, която принципно
не може да работи дългосрочно,

и ако знаем, че имаме
ограничени материали,

защо да градим икономика,
която фактически изчерпва нещата,

която би създала пустош?

Самият живот съществува
от милиарди години

и постоянно се е адаптирал
да използва ефективно материалите.

Той е комплексна система,
но в нея няма отпадъци.

Всичко се метаболизира.

Въобще не е линейна икономика,
а кръгообразна.

Почувствах се като детето в градината.

За пръв път в това ново пътуване,
можех да видя точно накъде вървим.

Ако можем да построим икономика, която
да използва нещата вместо да ги изчерпва,

можем да построим бъдеще, което
наистина да работи дългосрочно.

Бях развълнувана.

Това бе нещо, за което да се работи.

Знаехме точно къде отиваме.
Трябваше просто да открием

как да стигнем там,
и точно с тази идея

създадохме фондацията Елън МакАртър
през септември 2010 г.

Много философски школи подхранваха
мисленето ни и сочеха този модел:

промишлена симбиоза, пърформънс икономика,
икономика на споделянето, биомимикрия,

и разбира се,
проектиране "от люлка до люлка".

Материалите ще се определят
или като технически или като биологични,

отпадъкът ще бъде изцяло изключен
още при проектирането,

и ще имаме система, която
да е напълно работеща

в дългосрочен план.

И така, как би изглеждала тази икономика?

Навярно няма да купуваме крушки,
но ще плащаме за услугата осветление,

а производителите
ще възстановяват материалите

и ще сменят осветителните тела,
когато имаме по-ефективни продукти.

Какво би било, ако опаковките са
така нетоксични, че да можем да

ги разтворим във вода и изпием?
Никога нямаше да станат отпадък.

Ако можем повторно
да произвеждаме двигателите

и можем да извличаме
съставните материали

и значително да намалим
търсенето на енергия.

Ако можем да възстановяваме компоненти
от платки, да ги ползваме повторно,

а после основно да възстановим
материалите в тях

чрез втори етап?

Ако можем да събираме отпадъците
от храна, човешките отпадъци?

Да превърнем това в
обогатителен тор, топлина, енергия,

като в крайна сметка свържем наново
хранителните системи

и възобновим природния капитал?

А автомобилите - това, което искаме,
е да се придвижваме.

Не ни е нужно да притежаваме
материалите в тях.

Могат ли колите да станат услуга

и да ни осигурят
мобилност в бъдеще?

Всичко това звучи удивително, но
не са просто идеи, те са реални днес

и са на първа линия
в кръговата икономика.

Задачата ни е да ги разширим
и увеличим мащаба им.

И така, как бихте преминали от
линейно към кръгово?

С екипа във фондацията сметнахме,
че бихте могли да искате да работите

в топ университетите в света,

с водещи предприятия по света,

с най-големите събиращи платформи
в света,

и с правителства.

Сметнахме, че бихте искали
да работите с най-добрите анализатори

и да ги питате,
"Може ли кръговата икономика

да освободи растежа от
ресурсните ограничения?

Може ли кръговата икономика
да възобнови природния капитал?

Може ли кръговата икономика да замени
сегашната употреба на химически торове?"

"Да" беше отговорът на освобождаването,

и също "да", можем да заменим
сегашната употреба на тор

с изумителното 2,7 пъти.

Най-много ме вдъхнови
кръговата икономика

със способността й
да вдъхновява млади хора.

Когато младите погледнат
икономиката през кръгла леща,

те виждат чисто нови възможности
върху същия този хоризонт.

Могат да използват
креативността и знанията си,

за да възобновят цялата система,

и то е там и ни очаква точно сега,

колкото по-бързо го направим,
толкова по-добре.

Можем ли да постигнем това
в рамките на техния живот?

Възможно ли е в действителност?

Аз вярвам, че да.

Когато погледнете времето на живот на
моя прадядо, всичко е възможно.

Когато той се родил, имало само
25 коли в света;

току-що били изобретени.

Когато бил на 14, сме полетели
за пръв път в историята.

Сега има 100 000 чартърни полети

всеки един ден.

Когато бил на 45, сме създали
първия компютър.

Мнозина казвали, че няма да има
успех, но само 20 години по-късно

превърнахме компютъра в микрочип,

от който днес, в тази зала, има хиляди.

Десет години преди той да умре,
създадохме първия мобифон.

Е, честно казано, не беше
толкова мобилен,

но сега наистина е,

а когато прадядо ми напусна
тази Земя, пристигна Интернет.

Сега можем да направим всичко,

но още по-важно,

сега имаме план.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)