Хиенсео Лий: Моето бягство от Северна Корея

Като дете израстнало в Северна Корея, Хиенсео Лий смятала, че страната й е "най-добрата на планетата". Започнала да се съмнява в това по време на големия глад през 90-те. Избягала от страната на 14 и започнала да води живот като бежанка в Китай. Нейната история е личната й приказка за оцеляването и надеждата.

Когато бях малка,

мислех, че страната ми е най-прекрасната на света.

Порастнах, пеейки песен, наречена "Нищо за завиждане".

Бях много горда.

В училище учехме много за

историята на Ким Ил-Сунг.

Никога обаче не учехме за останалия свят,

освен че Америка, Южна Корея и Япония са врагове.

Въпреки че бях любопитна за външния свят,

смятах, че ще прекарам целия си живот в Северна Корея,

докато изведнъж всичко се промени.

Когато бях на седем, видях първата публична екзекуция в живота си,

но тогава мислех, че животът ми в Северна Корея е нормален.

Семейството ми не беше бедно

и никога не бях изпитвала глад.

Един ден, през 1995, майка ми донесе вкъщи писмо

от сестрата на своя колежка.

В него пишеше следното: " Когато четеш това, всички членове на семейството

няма вече да са на тази земя,

защото не сме яли нищо през последните две седмици.

Лежим заедно на пода,

а телата ни са толкова слаби, че сме готови да умрем."

Бях шокирана.

Тогава за първи път чух, че хората в

страната ми страдат.

Скоро след това, докато минавах покрай гарата,

видях нещо ужасно, което

не мога да изтрия от съзнанието си.

Една бездиханна жена лежеше на тротоара,

а изтощеното дете в прегръдките й

се взираше безпомощно в лицето на майка си.

Никой обаче не им помогна, защото всички бяха

вглъбени в грижата за себе си и семействата си.

Големият глад настъпи в Северна Корея в средата на 90-те години.

Повече от милион севернокорейци загубиха живота си

тогава. Много оцеляха само на

трева, насекоми и дървесна кора.

Все по-често имаше аварии с електроснабдяването.

Всичко около мен беше ужасно тъмно през нощта.

Виждах само светлините от съседен Китай,

идващи през близката река.

Винаги се чудех защо те имат светлини, а ние - не.

Това е сателитна снимка, показваща Северна Корея през нощта,

сравнена със съседите.

Това е река Амрок,

която се явява граница между

Северна Корея и Китай.

Както виждате, реката се стеснява на места,

което позволява на севернокорейците да я преминат тайно.

Само че много от тях губят живота си.

Понякога виждах плаващи мъртви тела в реката.

Не мога да кажа в подробности как напуснах страната,

но мога само да кажа, че през ужасните години на глад,

бях изпратена при далечни роднини в Китай.

Тогава смятах, че

ще бъда далеч от семейството си само за малко.

Не си представях обаче, че ще отнеме

14 години за да се съберем отново заедно.

В Китай бях малко момиче без семейството си и ми беше трудно.

Нямах никаква идея какъв ще бъде животът ми като

бежанка от Северна Корея.

Скоро обаче разбрах, че освен изключително труден,

ще бъде и много опасен,

понеже севернокорейските бежанци се смятат за

нелегални емигранти в Китай.

Живеех в постоянен страх, че

самоличността ми може да бъде разкрита

и ще бъда върната обратно в онзи ужас

у дома в Северна Корея.

Един ден най-лошият ми кошмар се сбъдна.

Бях заловена от китайската полиция и

ме заведоха за разпит в управлението.

Някой ме обвинил, че съм севернокорейка.

Тестваха знанията ми по китайски език

и ми зададоха камара въпроси.

Бях толкова уплашена, че

мислех, че сърцето ми ще експлоадира.

Ако нещо им изглеждаше неестествено, щяха да ме арестуват и

екстрадират обратно.

Мислех, че животът ми е свършил.

Успях обаче да контролирам емоциите си и

отговорих на въпросите им.

След като разпитът свърши,

един от следователите се обърна към другия и му каза:

"Това е фалшив сигнал.

Тя не е от Северна Корея".

Пуснаха ме. Беше истинско чудо.

Някои севернокорейци търсят убежище

в чуждестранните посолства в Китай.

Много обаче са заловени от полицията и екстрадирани

обратно.

Тези момичета бяха такива късметлийки.

Въпреки че бяха хванати,

впоследствие бяха освободени след

силен международен натиск.

Тези севернокорейци нямаха такъв късмет.

Всяка година безброй много севернокорейци са залавяни в Китай

и екстрадирани в Северна Корея.

Там биват измъчвани, вкарани в затвора или

публично екзекутирани.

Въпреки че аз имах щастието да се измъкна,

не всички сънародници имат този късмет.

Ужасно е как те трябва да крият самоличността си

и да се борят само и само да оцелеят.

Дори когато научат езика и си намерят работа,

целият им свят може да бъде преобърнат с краката нагоре само за миг.

Точно заради това, 10 години след като крих самоличността си,

реших да рискувам и да отида в Южна Корея,

където да започна живота си отново.

Установяването там беше малко по-трудно,

отколкото очаквах.

Английският беше много важен там,

така че трябваше да започна да уча третия си език.

Също така осъзнах, че има много голяма разлика

между Северна и Южна Корея.

Всички ние сме корейци, но

заради 67 годишното разделение,

бяхме много различни отвътре.

Минах дори през криза на идентичността.

Аз от Южна или от Северна Корея съм?

Откъде съм? Коя съм?

Изведнъж вече нямаше страна,

която гордо да нарека моя.

Въпреки че приспособяването ми в Южна Корея не беше лесно,

аз имах план.

Започнах да уча за изпит за прием в университет.

Точно когато започвах да свиквам с новия си живот,

получих шокиращо телефонно обаждане.

Севернокорейските власти

бяха проследили една сума пари, които изпратих на семейството си.

За наказание, те щяха да бъдат

насилствено преместени да живеят в

отдалечен район в провинцията.

Трябваше да се измъкнат бързо

и аз започнах да планирам как да им помогна да избягат.

Сънародниците ми трябва да пропътуват невероятни разстояния

по пътя към свободата.

Почти е невъзможно

да се премине границата между Северна и Южна Корея,

така че взех самолета обратно до Китай и

се отправих към границата.

Понеже родителите ми не говореха китайски,

трябваше да ги напътствам някак си

през повече от 2000 мили в Китай

и после в Югоизточна Азия.

Пътуването с автобус отне седмица,

като на няколко пъти замалко да ни хванат.

Веднъж автобусът ни беше спрян и

един китайски полицай се качи.

Взе личните карти на всички ни

и започна да задава въпроси.

Понеже родителите ми не разбираха китайски,

смятах, че ще ги арестуват.

Когато полицаят се приближи към тях,

аз импулсивно се изправих и му казах, че

те са глухонеми

и аз ги придружавам.

Той ме погледна подозрително, но

за щастие ми повярва.

Успяхме да стигнем до границата с Лаос,

но трябваше да похарча почти всичките си пари,

за да подкупя митничарите в Лаос.

Въпреки че минахме границата,

семейството ми беше арестувано и изпратено в затвора

за нелегално влизане в страната.

След като платих глобата и подкупа,

семейството ми беше освободено за месец.

Скоро след това обаче бяха арестувани и вкарани отново в затвора

в столицата на Лаос.

Това беше един от най-трудните моменти в живота ми.

Направих всичко за свободата на семейството си

и когато бяхме толкова близо,

те бяха хвърлени в затвора,

само на метри от посолството на Южна Корея.

Ходех непрекъснато в Имиграционните,

в полицията,

опитвайки се отчаяно да ги освободя от затвора,

но нямах достатъчно пари за да платя

подкупи или глоби.

Изгубих всякаква надежда.

В този момент чух мъжки глас зад себе си.

Попита ме какво има.

Бях толкова изненадана, че един напълно непознат

беше толкова загрижен, че чак да попита.

С разваления си английски и с речник в ръка,

му обясних ситуацията. Без изобщо да се колебае,

мъжът отиде и плати

остатъка от парите. Семейството ми и още двама

сънародници бяха пуснати на свобода.

Благодарих му от дъното на душата си

и го попитах защо ми е помогнал.

А той отвърна: " Не помагам на теб,

а на севернокорейския народ."

Осъзнах, че това е исторически момент в живота ми.

Този мил непознат символизираше новата надежда за мен

и за сънародниците ми, когато толкова много се нуждаехме от нея.

Добротата на непознатите

и подкрепата на международната общност

бяха лъчите надежда от които всички ние се нуждаехме.

Най-накрая, след дългото пътуване,

семейството ми се събра отново в Южна Корея, но

достигането до свободата беше само половината от битката.

Много севернокорейци са разделени от семействата си и

когато пристигнат в новата държава,

те нямат много пари.

Международната общност много ни помогна с разходите за

образование, уроци по английски,

съвети за търсене на работа и прочие.

Можем също така да служим като връзка

между хората в Северна Корея и

външния свят.

Много от нас все пак поддържат връзка със семействата си,

които са останали на север,

изпращаме им информация и пари,

с което им помагаме да променят страната отвътре.

Бях голяма късметлийка да получа толкова много помощ и

вдъхновение в живота си.

Искам да помогна и да вдъхновя сънародниците си на север,

да им дам шанс да просперират и да се развиват

с подкрепата на международната общност.

Убедена съм, че тепърва ще виждате все повече и повече

успели севернокорейци по света,

включително и на сцената на TED.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)