Как използвам сонар за да навигирам из света

Даниел Киш е сляп от 13 месечна възраст, но се е научил да "вижда" използвайки вид еколокация. Той щрака с език и изпраща краткотрайни звуци, които се отразяват от повърхности в околната среда и се връщат до него, помагайки му да изгради разбиране за пространството около него. Във вдъхновителен разказ, той демонстрира как става това и ни кани да се освободим от страха си от "тъмната неизвестност".

(Щракане)

Родих се с двустранна ретинобластома,

рак на ретината.

Дясното ми око бе отстранено

на седем месечна възраст.

Бях на 13 месеца когато извадиха
лявото ми око.

Първото нещо, което направих
когато се събудих от последната операция

бе да се изкатеря от децкото креватче

и да започна да се разхождам из
детцкото интензивно отделение,

най-вероятно търсейки този,
който ми причини това.

(Смях)

Явно, че да се разхождам из детското

не беше проблем за мен без очи.

Проблемът беше да не бъда хванат.

Именно впечатленията за слепотата

са това, което е много по-страшно

за сляпите хора отколкото
самата слепота.

Помислете за момент за
собственото си впечатление за слепотата.

Помислете си за реакцията си
когато за пръв път се появих на сцената,

или за преспективата за
собствената си слепота,

или за това някой любим човек
да ослепее.

Ужасът е необясним
за повечето от нас,

защото слепотата

мислим, че е симол на
неведение и неосъзнаване,

злополучно подлагане на опустошенията
на тъмната неизвестност.

Колко поетично.

За мое щастие,
родителите ми не бяха поетични.

Те бяха прагматични.

Те разбираха, че страхът и невежеството
са работа единствено на съзнанието,

а съзнанието е приспособимо.

Те вярваха, че аз трябва да порастна

и да се радвам на всички свободи и
отговорности като всички останали.

По тяхни собствени думи -
ще се изнеса -

което аз направих, когато бях на 18 -

ще плащам данъци -

мерси -
(Смях)

и те знаеха разликата
между любов и страх.

Страхът ни обездвижва, когато
се изправим пред предизвикатлстово.

Те знаеха, че слепотата
щеше да е значима трудност.

Аз не бях отгледан със страх.

Те сложиха моята свобода на първо място
пред всичко друго,

защото това е което любовта прави.

Сега, продължаваме напред,
как се справям днес?

Светът е доста по-голямо детско отделение.

За щастие, аз имам моя
сигурен дълъг бастун,

по-дълъг от тези които използват
повечето сляпи хора.

Наричам го моята тояга на свободата.

Тя ще ме предпази, например,

от това да направя недостойно
напускане на сцената. (Смях)

Аз виждам стръмният ръб.

По-рано ни предупредиха,
че всяка възможна злополука

се е случвала на говорителите
тук горе на сцената.

Не бих искал да създам нов прецедент.

Но освен това,

много от вас може да са ме чули да
щракам докато излизах на сцената -

(Щракане)

с език.

Това са изблици на звук,

които се излъчват и отразяват от
повърхности около мен,

точно, като сонар на прилеп,

и се връщат при мен структурирано,
с части информация,

подобно на това, което
светлината прави за вас.

И моят мозък,
благодарение на родителите ми,

се активира от изображения във
визуалната част от главения ми мозък,

която ние сега наричаме
система за изображения,

от тези структури от информация,
подобно на вашия мозък.

Аз наричам този процес
флаш сонар.

Това е начинът по-който съм се научил
да виждам въпреки слепотата си,

да навигирам моето пътуване

през тъмните неизвестности
на собствените ми предизвикателства,

което ми е спечелило
прозвището

"забележителният Батман."

Сега, Батман ще го приема.

Прилепита са готини. Батман е готин.

Но не бях възпитан да мисля за себе си
по никакъв начин като забележителен.

Винаги съм се възприемал
подобно на всеки друг

който се движи през тъмните неизвестности
на собствените си предизвикателства.

Това толкова ли е забележимо?

Аз не използвам очите си,
използвам мозъка си.

Сега, някой, някъде,

сигурно си мисли, че това е впечатляващо,
иначе нямаше да бъда тук,

но нека обмислим това за момент.

Всеки един там някъде

който се изправя или някога се е
изправял пред предизвикатлество,

да си вдигне ръката.

Уууушшш. Окей.

Много ръце се вдигнаха, момент,
нека ги препроя.

(Щракане)

Това ще отнеме известно време.
(Щракане) (Смях)

Добре, много ръце във въздуха.

Дръжте ги горе.
Имам идея.

Тези от вас които използват мозъка си,
за да се справят с предизвикатлествата,

свалете си ръцете.

Добре, всеки,
който все още си държи ръката горе

има собствени проблеми.
(Смях)

Всички се сблъскваме с трудности,

и всички се изправяме пред
тъмни неизвестности, което е характерно

за повечето трудности, което е това, от
което повечето от нас се страхуват, окей?

Но ние всички имаме мозъци

които ни позволява, които се активират,
за да ни позволят

да навигираме пътешествието
през тези трудности.

На пример: аз дойдох тук

и - (Щракане) - не ми казаха

къде се намира аналоя.

Така, че не може да им се вярва
на тези ТЕД хора.

"Намери го сам" казаха те.

Така...
(Смях)

И отговорите за високоговорителната
система също не бяха от помощ.

Така, че сега ви представям
предизвикателство.

Така бихте ли всички си затвори очите
само за момент, добре?

И вие ще научите
малко флаш сонар.

Аз ще издам звук.

Ще държа това табло пред мен,
но няма да го движа.

Просто слушайте звука за момент.

Шшшшшшшшшш.

Добре, нищо интересно.

Сега, чуйте какво се случва
със същия този звук

когато движа панела.

Шшшшшшшш.
(Височината на звука се покачва и снижава)

Вие не знаете силата на
тъмната страна.

(Смях)

Не можах да се сдържа.

Добре, сега продължавайте да
държите очите си затворени,

защото чухте ли разликата?

Добре. Сега нека се уверим.

За ваше предизвикателство

вие ми кажете, просто кажете "сега" когатo
чуете, че таблото почва да се движи.

Става ли? Ще се спуснем спокойно в това.

Шшшшшшшш.

Публиката: Сега
Даниел Киш: Добре. Отлично.

Отворете очи.

Добре. Само няколко санитметра,

и бихте забелязали разликата.

Току що опитахте сонар.

Вие всички бихте били чудесни сляпи хора.
(Смях)

Нека видим какво може да се случи

когато на този процес на активация

е отделено известно време и внимание.

(Видео) Хуан Руиз: Това е сякаш
вие хора виждате с очите си,

а ние виждаме с ушите си.

Браян Бушуей: Не е въпрос
да ти харесва повече или по-малко,

а да му се наслаждаваш
по различен начин.

Шон Марсолайс: Преминава...
ДК: Да.

ШМ: И после постепенно се връща обратно.

ДК: Да.
ШМ: Това е навероятно.

Мога все едно да видя колата. Майко божия.

Дж. Лучарт: Обичам да съм сляп.

Ако имах възможността, честно,
не бих се върнал към това да бъда зрящ.

ХР: Колкото по-голяма е целта,
толкокова повече препятствия ще срещнеш,

а от другата страна на тази цел

е победата.

[на италиански]

(Аплодисменти)

ДК: Е сега, тези хора изглеждат ли ви
ужасени?

Не толкова.

Ние сме доставили
активационно обучение

на десетки хиляди сляпи
и зрящи хора от най-различен произход

в почти 40 държави.

Когато слепите хора
се научават да виждат,

виждащите хора изглежда се вдъхновяват

да искат да се нучат да виждат пътя си
по-добре, по-ясно, с по-малко страх, ясно

защото това излюстрира невероятните
възможности вътре във всички нас

да се справяме с всякакви трудности,
през всякакви видове мрак,

да открием немислимото,

когато се активизираме.

Пожелавам на всияки ви
най-активното пътешествие.

Много ви благодаря.

(Аплодисменти)

Крис Андерсон: Даниел, приятелю.

Знам, че можеш да видиш, че това е
невероятна овация на крака тук в ТЕД.

Благодаря за невероятния разказ.

Само още един въпрос за твоя свят,
твоя вътрешен свят който създаваш.

Ние мислим, че имаме неща в нашия свят,
които ти като сляп човек, нямаш,

но какво представлява твоят свят?

Какво имаш ти, което ние нямаме?

ДК: 360 градуса зрително поле,

моят сонар работи горе долу толкова добре
зад мен, колкото и пред мен.

Работи зад ъгли.

Работи през повърхности.

Като цяло, е нещо като леко замъглена
триизмерна геометрия.

Един от учениците ми, който сега
вече е инструктор,

когато загубил зрението си,
след няколко месеца

той седял в своята триетажна къща

и осъзнал, че може да чуе всичко,
което се случва из целата къща:

разговори, хората в кухнята,
хората в тоалетната,

на няколко етажа растояние,
на няколко стени разстояние.

Той каза, че е все едно да имаш
рентгеново зрение.

КА: Как си представяш това,
в което си сега?

Как изглежа според теб този театър?

ДК: Много високоговорители, казано честно.

Интересно е.
Когато хората издадат звук,

когато се смеят, когато шават,
когато отпият глътка или си издухат носа

или каквото и да е, аз чувам всичко.

Чувам всяко малко помръдване, което
всеки един човекк прави.

Никое всъщност не ми отпягва вниманието,

и от гледна точка на сонар,

размерът на залата, формата на
публиката около сцената,

това е височината на сградата.

Както казам, всичко е този вид
триизмерна повърхностна геометрия

навякъде около мен.

КА: Е Даниел, ти си направил
нещо невероятно

показвайки на всички ни как да
видим света по различен начин.

Много ти благодаря за това, искрено.
ДК: Благодаря.

(Аплодисменти)