Семейството, което загубих в Северна Корея. И това, което спечелих

Бежанец в Щатите, Джоузеф Ким разказва за живота си в Северна Корея по време на големия глад. Макар да гради нов живот, той все още търси семейството, което е загубил.

Родих се и израстнах в Северна Корея.

Въпреки че семейството ми постоянно се бореше с бедността,

аз бях обичан и родителите ми винаги първо се грижеха за мен,

тъй като бях единствен син

и по-малкото дете в семейството.

Но през 1994 започна големият глад.

Бях на четири.

Със сестра ми ходихме за дърва,

излизахме в 5 сутринта

и се прибирахме след полунощ.

Обикалях улиците, търсейки храна,

и си спомням, че веднъж едно малко дете

вързано за гърба на майка си,
ядеше картофки,

и като го видях, ми се прииска да му ги открадна.

Гладът е унижение. Гладът е отчаяние.

Едно гладно дете дори не се сеща

за политика и за свобода.

На деветия ми рожден ден родителите ми

не ми дадоха нищо за ядене.

Въпреки че бях дете, можех да усетя

колко им беше тежко.

През този период над милион души умряха от глад.

През 2003 година, когато бях на 13,

баща ми стана един от тях.

Виждах как баща ми чезнеше, докато не почина.

В същата тази година майка ми един ден изчезна.

Тогава сестра ми каза,

че отива в Китай да спечели пари,

но обеща да се върне скоро с пари и с храна.

Понеже никога не се бяхме разделяли,

си мислех, че винаги ще сме заедно.

Затова дори не я прегърнах, когато тръгна.

Това се оказа най-голямата грешка в живота ми.

И все пак аз не знаех,

че това щеше да е дълга раздяла.

Оттогава не съм виждал нито майка ми, нито сестра ми.

Изведнъж се оказах сирак без дом.

Ежедневието ми стана изключително тежко,

но пък много простичко.

Целта ми бе да си намеря някое парче мръсен хляб в боклука.

Но така не става.

Започнах да си давам сметка, че просията не е решение.

Почнах да крада от будките по нелегалните пазари.

Понякога си намирах работа

в замяна на храна.

Една зима дори прекарах два месеца

на работа в мина,

33 метра под земята, без никаква защита,

16 часа на ден.

Не бях единственият обаче.

Много други сираци оцеляваха така, че и по-лошо.

Когато не успявах да заспя от студ

или от глад

се надявах, че на сутринта

сестра ми ще се върне, ще ме събуди

и ще ми даде любимата ми храна.

Тази надежда ме държеше жив.

Не говоря за някаква голяма надежда.

Говоря ви за онази надежда, която ме караше

да вярвам, че в следващото кошче има хляб,

нищо че обикновено нямаше.

Но ако не вярвах, нямаше дори да опитвам

и щях да умра.

Надеждата ме крепеше жив.

Всеки ден си повтарях:

"Колкото и трудно да става,

трябва да оживея."

След като три години чаках сестра ми да се върне,

реших да отида в Китай и да я потърся.

Дадох си сметка,

че нямаше да оцелея дълго така.

Знаех, че пътуването ще е много опасно,

но и в двата варианта имаше голям риск.

Можех да умра от глад като баща си в Северна Корея,

можех и да потърся по-добър живот,

бягайки в Китай.

Вече бях научил, че много хора са се опитвали

да преминат границата с Китай през нощта, за да не ги видят.

Често се случва граничните полицаи да застрелват хората,

които опитват да минат границата нелегално.

Китайските войници пък хващат

севернокорейците и ги връщат обратно в страната,

където ги чака сериозно наказание.

Реших да мина през деня.

Първо, още бях дете и ме беше страх от тъмното,

и второ, знаех, че така или иначе поемах риск,

и понеже малко хора опитваха да бягат през деня,

мислех, че ще мога да премина границата

без никой да ме види.

На 15 февруари 2006 бях в Китай.

Бях на 16.

Мислех, че в Китай ще е по-лесно,

защото има повече храна.

Смятах, че повече хора ще ми помогнат.

Но беше още по-трудно от живота в Северна Корея,

защото не бях свободен.

Постоянно се тревожех да не ме хванат

и да не ме изпратят обратно.

Като по чудо след няколко месеца

срещнах един човек,

който ръководеше тайно убежище за севернокорейци

и ме приюти там.

Хранех се редовно за пръв път от много години.

По-късно през годината един активист ми помогна да избягам от Китай

и да дойда в Америка като бежанец.

Дойдох в Щатите без да знам една дума на английски,

а социалният работник ми каза, че трябва да посещавам гимназия.

Та аз бях двойкаджия дори в Северна Корея!

(Смях)

Едва завърших начално училище.

Биех се по няколко пъти на ден.

Учебниците и библиотеката не ми допадаха.

Баща ми се мъчеше да ме мотивира да уча,

но без успех.

В един момент баща ми загуби вяра в мен.

Каза ми "Вече не си ми син."

Бях само на 11 или 12 години, но това дълбоко ме нарани.

Въпреки това ниската ми мотивация

остана непроменена до смъртта му.

Затова беше направо смешно, че в Америка

искаха да ходя в гимназия.

Дори не бях посещавал основно училище.

Реших, че ще ходя, но само защото те ми казваха,

и не полагах усилия.

Но един ден се прибрах вкъщи и приемната ми майка

беше приготвила пилешки крилца за вечеря.

На вечеря поисках да си взема още едно крилце,

но видях, че няма достатъчно за всички

и се отказах.

Като си погледнах чинията,

видях последното крилце - приемният ми баща ми беше дал своето.

Бях толкова щастлив.

Погледнах го, той стоеше до мен.

И той отвърна на погледа ми с много топлота,

но без думи.

Тогава се сетих за биологичния ми баща.

Малкият жест от приемния ми баща

ми напомни за баща ми,

който често ми даваше от своята храна,

дори когато той самият гладуваше.

Задушаваше ме мисълта, че в Америка имах толкова много храна,

а баща ми беше умрял от глад.

В онази нощ единственото, което исках, е да мога да му сготвя нещо,

и започнах да обмислям какво бих могъл да направя

в негова чест.

Дадох си обещание, че

ще уча здраво и ще получа възможно най-доброто образование

в Америка, за да почета жертвата на баща си.

Взех училището насериозно

и за първи път в живота си

получих награда за отличен успех.

Още през първия срок в гимназията вече бях сред най-добрите ученици.

(Аплодисменти)

Онова пилешко крилце ми промени живота.

(Смях)

Надеждата е нещо интимно, лично,

нещо, което никой не може да ти даде.

Да вярваш в силата на надеждата е личен избор.

Сам решаваш.

В Северна Корея взех това решение напълно сам.

Надеждата ме доведе в Америка.

Но когато дойдох тук, не знаех какво да правя,

защото имах толкова много свобода!

Онази вечер приемният ми баща ми даде посока

и ме мотивира, изпълвайки живота ми тук

с цел.

Не пристигнах тук сам.

Дойдох с надежда, но и надеждата сама по себе си е недостатъчна.

За да стигна дотук, заслуга имат много хора.

Севернокорейците се борят да оцелеят.

Полагат жестоки усилия, за да живеят,

нуждаят се от надежда, че ще се справят,

но ако не получат помощ, няма да успеят.

Това е посланието ми към вас.

Пазете надеждата за себе си,

но си помагайте един на друг.

Животът може да бъде тежък за всекиго и навсякъде.

Приемният ми баща нямаше намерение да ми променя живота.

По същия начин и вие може да промените нечий живот

с най-малкия жест на обич.

Едно парченце хляб може да задоволи глада ви,

а надеждата е това, което ще ви донесе хляб

и което ще ви запази живи.

Но съм сигурен, че

вашият жест на любов и внимание

може да спаси живота на друг Джоузеф

и да промени много други Джоузефци,

които още се надяват да оцелеят.

Благодаря ви!

(Аплодисменти)

Джоузеф, благодаря ти, че сподели

тази твърде лична и необикновена история с нас.

Знам, че не си се виждал със сестра си

почти десет години.

Затова, в случай, че тя види това,

ти даваме възможност

да й изпратиш послание.

На корейски ли?

На английски, после и на корейски.

(Смях)

Добре, няма да се справя на корейски.

Мисля, че няма да стане,

без да се разплача.

Нуна, вече минаха 10 години,

в които не съм те виждал.

Просто искам да ти кажа,

че ми липсваш и че те обичам.

Моля те да си жива и здрава и да се върнеш при мен.

И - Господи -

Още не съм загубил надеждата, че ще те видя.

Ще бъда щастлив,

ще уча много,

докато се видим,

и обещавам, че повече няма да плача.

(Смях)

Да, чакам да се видим,

а ако не можеш да ме откриеш,

аз също ще те търся.

Надявам се да те видя някой ден.

Може ли да кажа нещо и на мама?

Разбира се, заповядай.

Не прекарахме много време заедно,

но знам, че още ме обичаш

и сигурно още се молиш за мен

и си мислиш за мен.

Исках само да ти благодаря,

че си ми дала възможност да бъда на този свят.

Благодаря ти.

(Аплодисменти)