Как променихме курса на домашното насилие (Жокер: Фотоапаратът "Полароид" помогна)

Когато Еста Солер лобира за законопроект срещу домашното насилие през 1984 г., един политик го нарича „Закон за премахване на забавлението от брака". „Само да имах Twitter тогава," мисли си тя днес. Тази зашеметяваща, оптимистична лекция описва 30 години на тактики и технологии, от фотоапарата „Полароид“ до социалните медии, които довеждат до намаляване с 64% на домашно насилие в САЩ.

Искам да си представите

какъв напредък беше този тип фотография

за жените, които бяха жертви на насилие

през осемдесетте години.

Идваха в спешното отделение

след инцидент, който полицията наричаше
"любовна свада",

докато аз виждах пребита жена.

Виждах счупен нос, фрактура на китката

и отоци на очите.

И като активисти, взимахме фотоапарата Полароид,

снимахме жената,

изчаквахме 90 секунди

и й давахме снимката.

И така тя се сдобиваше

с доказателството, което й беше нужно пред съда.

Превръщахме невидимото във видимо.

Занимавам се с това от 30 години.

Част съм от социално движение,

което се опитва да постави край

на насилието над жени и деца.

И през всички тези години

застъпвах безкрайно пламенно

понякога непопулярното мнение,

че това насилие не е неизбежно,

че то се заучава и щом се заучава,

значи може и да се отучи и да се предотврати.

(Аплодисменти)

Защо вярвам в това?

Защото е вярно.

Защото е абсолютно вярно.

Между 1993 и 2010 г.

домашното насилие сред пълнолетните жени

в САЩ

е намаляло с 64 процента

и това са страхотни новини.

(Аплодисменти)

Шейсет и четири процента.
И как стигнахме до тук?

Очите ни бяха широко отворени.

Преди 30 години жените бяха жертва на побоища,

преследване, изнасилвания

и никой не говореше за това.

Нямаше справедливост.

И като активист, това не ме удоволетворяваше.

И така първата стъпка по този път

беше да организираме

и създадем тази уникална

подземна мрежа от невероятни жени,

които отварят приюти,

а ако не отварят приюти,

отварят домовете си,

за да могат да защитят жени и деца.

И знаете ли още какво правихме?

Продавахме сладкиши, организирахме автомивки

и правихме всичко възможно
за набиране на средства

и в един момент си казахме,

че е време да отидем

при федералното правителство

и да поискаме да започнат да плащат

за тези изключителни услуги,
които спасяват човешки живот.

Нали така? (Аплодисменти)

И така, стъпка номер две.

Знаехме, че законите трябваше да се променят.

Отидохме във Вашингтон

и лобирахме за първия закон.

Спомням си как вървя по коридорите

на Капитолията на САЩ.

Бях навършила 30 г. и животът ми имаше цел

и не можех да си представя,

че някой би се противопоставил

на този важен закон.

Вероятно съм била на 30 и наивна.

Но дочух за конгресмен,

който има коренно различно виждане по въпроса.

Знаете ли как нарече

този важен закон?

Нарече го "Закон за премахване
на забавлението от брака".

"Закон за премахване на забавлението от брака."

Госпожи и господа, това се случи през 1984 г.

в САЩ. Ще ми се да имах Twitter.

(Смях)

Десет години по-късно,
след много усърдна работа,

най-накрая беше приет
Законът за защита срещу насилието над жените,

животопроменящ закон,

спасил живота на толкова много жени. (Аплодисменти)

Благодаря ви.

Бях горда, че участвах в тази дейност,

която промени законите

и насочи милиони долари към местните общности.

И знаете ли какво друго направи?
Събра данни.

Трябва да ви кажа, че обожавам данните.

Всъщност, аз съм маниак на тема данни.

Сигурна съм, че тук има много
маниаци на тема данни.

Аз съм маниак на тема данни

и причината за това е, че искам да съм сигурна,

че ако похарчим един долар,
програмата ще работи,

а ако не работи, трябва да сменим плана.

Искам да кажа и още едно нещо.

Няма да решим този проблем

с построяването на още затвори

или дори с построяването на още приюти.

Става въпрос за даването
на икономическа сила на жените,

става въпрос за лекуването на деца,
които са наранени,

и става въпрос за превенция с главно П.

И така, стъпка номер три:

Знаем, че ако ще продължаваме
да вървим напред,

ще трябва да усилим звука,

да разширим публичността

и да ангажираме обществото.

Знаейки това, отидохме в Съвета по реклама

и помолихме за помощ

за създаването на
обществено-образователна кампания.

Видяхме какво правят хората по света: в Канада,

Австралия, Бразилия и части от Африка,

взехме тези знания

и създадохме първата национална

обществено-образователна кампания,

наречена "Няма оправдание
за домашното насилие".

Вижте един от клиповете ни.

(Видео) Мъж: Къде е вечерята?

Жена: Ами, мислех, че ще се прибереш преди няколко часа и я прибрах, така че...

Мъж: Какво е това? Пица.
Жена: Ако ми се беше обадил, щях да знам...

Мъж: Вечеря? Готовата вечеря е пица?
Жена: Скъпи, моля те, не викай.

Моля те, недей... Пусни ме!

Мъж: Отивай в кухнята!
Жена: Не! Помощ!

Мъж: Искаш ли да видиш какво боли?
(Зашлевява жената)

Ето това боли! Ето това боли!
(Чупене на чаша)

Жена: Помощ!

["Децата трябва да седят и да гледат.
Какво е твоето оправдание?"]

Еста Солер: Докато бяхме в процес

на стартиране на кампанията,

О. Джей Симпсън беше арестуван

за убийството на съпругата си и нейния приятел.

Разбрахме, че е имал има дълго досие

на домашно насилие.

Медиите се фиксираха върху случая.

Историята за домашното насилие

мина от последната страница,

или по-скоро от никоя страница,
на първа страница.

Нашите реклами обгърнаха ефира

и за пръв път жени

започнаха да разказват историите си.

Движенията са свързани с миговете

и ние уловихме мига.

Нека да поставя това в контекст.

Преди 1980 г. имате ли представа

колко статии за домашно насилие са публикувани

във в. "New York Times"?

Ще ви кажа: 158.

А след 2000 г. - повече от 7000.

Очевидно променяхме нещата.

Но все още ни липсваше критичен елемент.

И така, четвърта стъпка:
Трябваше да ангажираме мъжете.

Не можехме да решим този проблем

с 50 процента от населението в периферията.

И както вече ви казах,
аз съм маниак на тема данни.

Националните проучвания ни показаха,
че мъжете се чувстват обвинени,

а не поканени да участват в разговора.

Затова започнахме да се чудим
как да включим мъжете.

Как да накараме мъжете да говорят

за насилието над жените и момичетата?

Един мой приятел ме дръпна настрани

и каза: "Искаш мъжете да говорят за насилието

срещу жените и момичетата. Мъжете не говорят."

(Смях)

Извинявам се на мъжете в публиката.

Знам, че говорите.

Но той каза: "Знаеш ли какво правят те?

Говорят с децата си.

Говорят с децата като родители, като треньори."

Това и направихме.

Срещнахме се с мъжете на работното им място

и създадохме програма.

Проведохме събитие,

което ще остане завинаги в сърцето ми,

в което баскетболен треньор

говореше на пълна стая със спортисти

и мъже от всички сфери на живота.

Той им разказваше колко е важно

да подготвим момчетата да станат мъже,

да сменим "културата на съблекалните"

и да дадем на мъжете средствата
да създават ползотворни връзки.

И изведнъж той погледна към дъното на стаята

и видя дъщеря си

и извика името й, Микейла,

и каза: "Микейла, ела тук.".

Тя беше на девет години и малко се срамуваше,

но излезе отпред

и той й каза: "Седни до мен.".

Тя седна точно до него.

Той я прегърна силно и каза:

"Хората ме питат защо се занимавам с това.

Занимавам се с това, защото съм й баща

и не искам никой никога да я нарани."

И като родител го разбирам.

Разбирам го,

знаейки, че има толкова много
сексуални посегателства

на територията на колежите

и че са толкова разпространени
и недостатъчно съобщавани.

Направихме много за възрастните жени.

Трябва да се погрижим по-добре и за децата си.

Просто трябва. Длъжни сме. (Аплодисменти)

Извървяхме дълъг път

от дните на Полароида.

Технологията е наш приятел.

Мобилните телефони променят правилата на играта в глобален аспект

за даването на сила на жените,

а Facebook, Twitter, Google, YouTube

и всички социални медии
ни помогат да се организираме

и да разкажем нашата история
по завладяващ начин.

Затова тези от вас в публиката,

които са спомогнали за създаването
на тези приложения

и платформи, като организатор,

искам да ви кажа - благодаря ви много.

Наистина. Моите аплодисменти!

(Аплодисменти)

Аз съм дъщеря на мъж,

който през целия си живот е членувал в един клуб:

Клуба на оптимистите.

Човек се ражда с това.

И неговият дух и оптимизъм

са в моето ДНК.

Занимавам се с това

повече от 30 години

и съм убедена сега повече от всякога

в способността на човешките същества
да се променят.

Вярвам, че можем да огънем
дъгата на човешката история

към състрадателността и равенството.

Също така фундаментално вярвам,

пламенно вярвам,

че това насилие не е нужно да е част

от човешката природа.

И ви моля, застанете до нас

докато създаваме бъдеще без насилие

за жените и момичетата
и мъжете и момчета навсякъде.

Много ви благодаря.

(Аплодисменти)