ТЕДхТийн - Натали Уарн - Да бъдеш млад и да промениш света

На 18, работата на Натали Уарн в движението Невидими Деца, я направи герой за младите активисти. Тя използва вдъхновяващата си история, за да ни припомни, че никой не е прекалено млад, за да промени света.

Здравейте, приятели.

Моята майка е силна черна жена,

която е възпитала децата си да притежават същата сила на духа и гордост.

Този дух се олицетворяваше от една единствена стена

в нашия малък двустаен апартамент в южен Чикаго.

Имаше две гордо закачени снимки:

една е по-голяма на мен и моите братя и сестри,

а другата е снимка на майка ми като 12 годишна

гледайки в очите на д-р Мартин Лутър Кинг Джуниър.

Като по-малка често заставах на пръсти,

за да се взирам в тази снимка, затварях си очите

и просто си представях, че това съм аз,

взираща се в очите на човека, който революционизира движението за граждански права,

който крачеше към Вашингтон и промени поколението

с думите си "Имам една мечта."

Но аз го срещнах.

Не, очевидно е, че не срещнах самия д-р Кинг,

но се запознах с мъж на име д-р Винсент Хардинг.

Той е работил с д-р Кинг още от първият ден

и дори е написал някои от най-значимите му речи.

Сами разбирате, че това беше много важен момент за мен като дете,

защото това беше първия път в който осъзнах,

че не само д-р Кинг доведе до тази революция,

че той е бил заобиколен от движение

съставено от анонимни изключителни хора.

Анонимните изключителни хора са тези, които работят безкористно

и енергично за това в което вярват.

Хора, които са мотивирани по убеждение, а не признание.

Отне ми доста време, за да осъзная значимостта на този момент,

докато не пораснах малко повече.

И както казах, аз съм израснала в Чикаго.

Израснах в труден, беден квартал,

но това нямаше никакво значение за мен като дете,

защото аз наистина имам най-невероятното семейство на света.

С две неща се борих най-много докато израствах,

първото е, че баща ми цял живот е бил болен.

Той страда от Паркинсън и панкреатит,

и като дете за мен беше много трудно

да гледам моят герой да страда толкова много.

А другият ми проблем беше със самата мен.

Предполагам, че може да се каже, че съм имала криза на самоличността.

Докато бях в гимназията трябваше да се местя четири пъти

като първата година попаднах в изключително расистка гимназия.

Децата бяха много жестоки. Изпращаха ни омразни писма,

пишеха ужасни неща на шкафчетата ни и

понеже съм мулатка, ми казваха,

"Не може да бъдеш и двете. Трябва да избереш - бяла или черна."

И в крайна сметка, просто негодувах да бъда което и да било.

И тогава изведнъж в последните ми години около 2008г.

да бъдеш смесен, да бъдеш двурасов

е новата мода.

Като, "О, Натали. Сега е нормално да те харесват. Вече си красива,"

Преживях го.

Прекалено много се уморих да се тревожа какво мислят другите хора,

и просто исках да направя всичко което мога, за да побързам,

да изкарам часовете си независимо кое щеше да е следващото училище

и да завърша.

Преди да навърша 17

гледах филм наречен "Невидими Деца"

тогава се случи нещо.

Деца войници.

Деца, големи колкото племенниците ми, биват отвличани,

дават им се АК47 и биват принуждавани да убиват,

не просто кой да е, но често пъти са принуждавани да убиват собствените си родители,

собствените си братя и сестри.

Бунтовническа армия, извършваща масови убийства,

без политическа или религиозна причина - просто така.

Двадесет и пет години.

Този конфликт продължава двадесет и пет години.

Аз съм на двадесет и пет, което прави този конфликт

пет години по-възрастен от мен.

Един човек, един човек с каризматичен глас

започна всичко това.

Неговото име е Джоузеф Кони.

Когато изгледах този филм, нещо се случи.

Нещо вътре в мен започна да ме човърка

и не можех да определя какво е.

Не знаех дали е ярост, дали е съжаление,

или се чувствах виновна, защото това беше първия път

в който чувах за 25 годишна война.

Не можех да го назова.

Единственото което знаех е, че ме разтърси до основи и

започнах да си задавам въпроса:

Какво да направя аз?

Какво може да направи един седемнадесет годишен?

Трябва да ми дадете нещо.

И те ми дадоха.

Създателите и режисьорите на Невидими Деца

ми казаха, че има закон

и ако мога да прокарам този закон,

той ще направи две неща:

Първото, ще арестуват Джоузеф Кони

и главните командири на неговата бунтовническа армия.

И второ, ще осигури финансиране за възстановяването

районите, които са били опустошени

от 25 годишната война.

Веднага казах: "Готово, включете ме,

обещавам, че ще направя всичко което е по силите ми това да се случи."

И така аз и още 99 други идеалисти,

от 18 до 20 годишни,

се качихме на самолета за Сан Диего като стажанти за Невидими Деца.

Отлагах колежа си, не ни се плащаше за това

и вие може да ме определите като неразумна или луда - поне моите родители го направиха -

но за нас щеше да бъде лудост да не заминем.

Всички ние чувствахме тази нужда и ще направим

всичко което се налага, за да прокараме този закон.

И така, беше ни възложена първата задача:

Трябваше да планираме събитие наречено

"Да спасим децата войници на Джоузеф Кони"

където участници щяха да дойдат

от стотици градове по света

и да направят митинг в центъра на града докато някоя знаменитост или политическа фигура

не излезе и използва гласа си от името на тези деца войници.

И от тази гледна точка всеки град беше "спасен".

Но уловката беше.

че нямаше да напуснем градовете докато ние не бъдем спасени.

На мен ми беше възложен Чикаго и още девет града.

Тогава казах на шефовете си

"ако се целите към много известни хора,

защо не отидете при пчелата майка? Защо не се насочите към Опра Уинфри?"

Те ме помислиха за голям идеалист.

Но, това което имах предвид е, че се опитвахме да мислим мащабно.

Ние правихме нещо невъзможно,

затова защо да не се стремим към нещо още по-невъзможно?

И така трябваше да свършим всичко това от януари до април.

Това бяха часовете които изразходих за логистика,

от получаване на разрешителни до събиране на участници

и намирането на места.

Това са броят пъти в които ми е било отказвано

от агенти на знаменитости и политически секретари.

Това са парите, които съм изхарчила за Ред Бул и диетична Кола,

за да остана будна по време на това движение.

(Смях)

Може да ме съдите, ако искате.

Това е сметката ми от болницата

за бъбречната инфекция която получих

от предозирането с кофеин във връзка с това събитие.

Това са само някой от абсурдните неща,

които направихме, за да проведем това събитие.

И така, настъпи 21 април и събитието започна.

Стотици градове по света - бяха много красиви.

След 6 дена, всички градове бяха спасени без един:

Чикаго.

Така че ние чакахме в града.

Започнаха да идват хора от цялата страна,

както и от целия свят, за да ни подкрепят

и присъединят гласа си към нас.

И най-накрая, на 1 май, се събрахме пред студиото на Опра.

И получихме нейното внимание.

Това е клип от филм наречен

"Заедно ние сме свободни"

документиращ спасителното събитие

и моят опит да се доберем до Опра.

(Видео) Опра: Първоначално когато пристигнах в офиса тази сутрин

имаше огромна...

Когато всички влизахте имаше ли група и отвън?

Публиката: Да

Опра: ... държащи знаци молещи да говоря с тях

само за пет минути, така че бях щастлива да го направя,

те бяха с група наречена Невидими Деца

и аз казах на тази група отвън, че ще

им дам минута, за да разкажат случая си.

Мъж в тълпата: Опра, благодаря ти много, че ни прие.

Накратко, хората отвън

са видели историята на 30 хиляди деца

отвлечени от бунтовнически лидер наречен Джоузеф Кони.

И те са тук от съпричастност и са тук вече

шест дена.

Стартираха със сто хиляди хора по света.

Сега са останали само 500,

така, че да повишиш вниманието по този въпрос

и да можем да прекратим най-продължителната война в Африка

и да спасим тези деца превърнати във войници

в Източна Африка.

Мъж: Опра, трябва да ти кажа, че това момиче тук - Натали -

тя е 18 годишна.

Тя беше наш стажант тази година

и ни каза: "Моята цел е да привлечем Опра."

Тя организира 2 000 човека да дойдат в събота,

но валеше.

Тя стоеше тук, в дъжда, с 50 човека.

Когато чуха, че тя е тук, стотици започнаха да прииждат.

Тук има хора от Мексико, Австралия.

Натали е на 18.

Не си мисли, че си прекалено млада.

Ти можеш да промениш света всеки ден.

Започни сега, започни днес.

(Овации)

Мъж в тълпата: Струваше ли си?

Тълпата: Да!

Натали! Натали! Натали!

Заедно ние сме свободни! Заедно ние сме свободни!

(Аплодисменти)

Вие може да си мислите, че това е момента на живота ми,

апогея, който ме направи забележителна.

Това беше невероятен момент.

Аз бях на седмото небе.

10 милиона гледаха шоуто на Опра Уинфри.

Но поглеждайки назад, не беше това.

Не ме разбирайте погрешно,

както казах, беше страхотен момент.

Беше невероятна профилна снимка за фейсбук за седмица.

Но аз вече бях необикновена.

И не бях сама.

Виждате ли, въпреки, че историята ми беше включена в този филм.

аз бях просто една от стотиците стажанти

които се скъсваха от работа, за да може това да се случи.

Аз съм във въздуха, но човекът на чийто рамене съм седнала,

е моят най-добър приятел.

Неговото име е Йоханес Оберман,

Йоханес работеше с мен от първия ден в Чикаго -

точно толкова дълги часове и безсънни нощи колкото работих аз.

Момичето в дясно, нейното име е Бетани Билсма.

Бетъни планираше за Ню Йорк и Бостън

и това наистина бяха най-красивите събития, които сме провели.

Момичето в ляво, името й е Колийн.

Колийн се премести в Мексико за три месеца,

за да планира събитията там,

само, за да бъде изгонена ден преди събитията,

заради свинският грип.

Има и едно семейство.

Семейство, което не можа да дойде на спасението,

не можа да присъства,

но те поръчаха стотици кутии пица за нас,

доставиха ни ги на ъгъла на Мичигън и Рандолф,

където протестирахме мълчаливо.

Виждате ли, заради такива хора -

правещи всичко което могат,

едновременно, целенасочено,

без да се интересуват кой ги гледа -

правят всичко това възможно.

Не беше, за да привлечем Опра.

Защото когато слязох от тези рамене,

войната не беше свършила.

Беше заради закона.

Опра беше само стъпка по пътя към този закон.

Целта беше закона.

Върху него се бяхме съсредоточили още от първия ден.

Това щеше да ни помогне да прекратим най-продължителната война в Африка

и това точно доведе стотици хиляди хора

от цял свят на събитията за спасение.

И това се отплати.

Десет дена след като бяхме при Опра,

законът бе представен пред Конгреса.

След година,

получи - единодушно 267

сътрудничество в Конгреса.

И една седмица след това,

президентът Обама ратифицира закона.

(Аплодисменти)

И нито един от стажантите не беше там.

Не можехме да бъдем там в този момент.

Нашите основатели бяха там.

Те бяха хората усмихвайки се на заден план.

(Смях)

Но точно този момент

направи всичко това да си струва.

Заради това стотици хиляди анонимни изключителни хора,

работеха толкова усърдно то да се случи.

Знаете ли, чрез момента с Опра, те

доказаха, че дори невъзможното може да бъде направено.

Те ни вдъхновиха, повдигнаха самочувствието ни.

Но момента не е движение.

Дори много от тези моменти взети заедно

не зараждат движение.

Това което заражда едно движение

са анонимните изключителни хора зад него.

Знаете ли, за мен,

това което ме подтикна към спасението

беше мисълта за тези деца-войници.

Стана лично.

В един момент имах възможност да отида до Африка.

Срещнах се с тези невероятни хора.

Имах приятели

които живеят в този конфликт

цял живот, затова го приех много лично.

Но не е задължително това да е твоя мотив.

Вие може да искате да сте следващия Шепард Файрей

или следващата Дж. К. Роулинг,

или следващия еди кой си, няма значение.

Но каквото и да искате, преследвайте го

с всичко което имате -

не заради слава или пари,

а просто защото това е в което вярвате.

Защото това е нещото което кара сърцето ви да пее.

Това е вашия танц.

Това ще определи нашето поколение -

когато започнем да преследваме и да се борим

за нещата които обичаме

и за които искаме да се борим.

В гимназията се интересувах прекалено много за това

какво мислят хората за мен.

Това което е най-хубавото на тази конференция.

Толкова голяма част от вас са млади.

Открийте това което ви вдъхновява,

това което обичате и просто го следвайте.

Борете се за него.

Защото това е което ще промени света

и ще определи самите нас,

Независимо какво мислят хората,

"Опра" моментите ми, участието ми в ТЕД,

те не ме определят.

Защото, ако можехте да ме последвате до дома ми в Ел Ей,

ще ме видите да сервирам

и да гледам деца, за да плащам сметките си,

докато преследвам мечтата си да стана режисьор.

В малките, анонимни, монотонни,

ежедневни действия,

трябва да си припомням, че съм необикновена.

И повярвайте ми, когато вратата е затворена

и камерите са изключени е тежко.

Ако има едно нещо което искам да запомните,

едно нещо което да ви кажа,

не само на вас но и на мен самата,

е че действията ни правят необикновени,

не "Опра" моментите

Благодаря ви.