Джейн Фонда: Третият етап на живота

В рамките на това поколение, бяха добавени допълнителни 30 години към продължителността на живота ни - и тези години не са само дреболия или патология. В TEDxWomen, Джейн Фонда пита как можем да мислим за този нов етап от живота ни.

Имаше много революции

през миналия век,

но може би никоя не беше така значителна,

като революцията за дълголетието.

Днес живеем средно

34 години по-дълго, отколкото нашите прабаби и прадядовци.

Помислете за това.

Това е един втори живот за възрастните хора,

който е бил добавен към нашия живот.

Въпреки това, в по-голямата си част,

нашата култура не е осъзнала какво означава това.

Ние все още живеем със старата парадигма

за възрастта, като арка.

Това е метафора, стара метафора.

Вие сте родени, достигате върха в средна възраст

и упадате в разнебитеност.

(Смях)

Възрастта като патология.

Но много хора днес--

философи, художници, лекари, учени--

приемат нов поглед към това, което аз наричам третото действие,

последните три десетилетия от живота.

Те осъзнават, че това всъщност е етапа на развитие на живота

със собственото си значение--

което е различно от средната възраст,

както юношеството се различава от детството.

Те питат -- ние всички трябва да питаме--

Как използваме това време?

Как го живеем успешно?

Коя е подходящата нова метафора

за стареене?

Прекарах последната година в изследване и писане по тази тема.

Открих,

че по-подходяща метафора за стареене

е стълбата--

възнесението на човешкия дух,

довеждащо ни в мъдрост, цялост

и автентичност.

Не възрастта като патология;

възрастта като потенциал.

И познайте какво?

Този потенциал не е за малцина щастливци.

Оказва се,

че повечето хора над 50 години

се чувстват по-добре, по-малко са стресирани,

по-малко са враждебни, по-малко са загрижени.

Склонни сме да видим приликите,

а не разликите.

Някои от изследванията дори казват,

че сме по-щастливи.

Това не е това, което очаквах, повярвайте ми.

Идвам от поредица много депресирани хора.

Като приближавах края на 40-те си години,

когато се събуждах сутринта,

първите ми шест мисли всички бяха отрицателни.

Уплаших се.

Мислех си, о господи.

Ще се превърна в своенравна стара дама.

Но сега, когато съм действително в средата на моя собствен трети акт,

Разбирам, че никога не съм била по-щастлива.

Имам такова силно усещане за благополучие.

И открих,

че когато сте вътре в старостта,

вместо да гледате старостта отвън,

страхът намалява.

Осъзнавате, че все още сте самите себе си--

може би дори още повече.

Пикасо е казал: "Отнема много време да станеш млад."

(Смях)

Не искам да романтизирам стареенето.

Очевидно няма гаранция,

че то може да бъде време на сбъдване на желания и растеж.

Част от него е въпрос на късмет.

Част от него очевидно, е генетично.

В действителност, една трета от него е генетично.

Нищо не можем да направим за това.

Но това означава, че две-трети

от това, колко добре се справяме в третия акт,

можем да направим нещо за него.

Ние ще обсъдим какво можем да направим,

за да направим тези добавени години наистина успешни

и да ги използваме, за да направим разлика.

Сега нека да ви кажа нещо за стълбата,

което може да изглежда като странна метафора за възрастни,

като се има предвид факта, че много от възрастните хора се затрудняват от изкачване на стълби.

(Смях)

В това число и аз.

Както може би знаете,

целият свят работи по универсален закон:

ентропия, втория закон на термодинамиката.

Ентропия означава, че всичко в света, всичко,

е в състояние на упадък и разпад,

арката.

Има само едно изключение на този универсален закон,

и това е човешкия дух,

който може да продължи да се развива нагоре--

стълбата--

довеждайки ни в цялост,

автентичност и мъдрост.

Ето един пример за това, което искам да кажа.

Това възходящо възнесение

може да се случи дори в лицето на екстремални физически предизвикателства.

Преди около три години

прочетох една статия в Ню Йорк Таймс.

Беше за мъж на име Нийл Селинджър--

57 години, пенсиониран адвокат--

който се присъединил към групата писатели на Сара Лорънс,

където открива писателското си призвание.

Две години по-късно,

той е бил диагностициран с Амиотрофична Латерална Склероза (АЛС), известна като болестта на Лу Гериг.

Тя е ужасно заболяване. Фатално е.

Тя изтощава тялото, но съзнанието остава непокътнато.

В тази статия г-н Селинджър пише следното,

описвайки какво се случва с него.

Цитирам,

"Когато мускулите ми отслабваха,

писането ми стана по-силно.

Когато бавно губех речта си,

придобих гласа си.

Както намалявах, аз израствах.

Когата губех толкова много,

аз започнах да намирам себе си."

За мен, Нийл Селинджър

е олицетворение на изкачването на стълбата

в третия си акт.

Сега всички ние сме родени с дух, всички ние,

но понякога той се скрива

под предизвикателствата на живота,

насилие, злоупотреба, липса на грижи.

Може би родителите ни са страдали от депресия.

Може би те не са били способни да ни обичат

извън това как сме се справяли в живота си.

Може би все още страдаме

от душевна болка, рана.

Може би чувстваме, че много от нашите взаимоотношения не са имали приключване.

И така, чувстваме се недовършени.

Може би задачата на третия акт

е да свършим задачата за завършване на себе си.

За мен то започна, както приближавах третия ми акт,

моят 60-и рожден ден.

Как трябваше да го изживея?

Какво трябваше да постигна в този краен акт?

И аз осъзнах, че, за да знам, къде отивам,

трябваше да знам, къде съм била.

И така, аз се върнах

и разучих предишните ми два акта,

опитвайки се да видя коя съм била тогава,

коя съм била наистина--

не коя моите родители или други хора са ми казали, че съм била

или са ме третирали като че ли съм била такава.

Но коя съм аз? Кои са били моите родители--

не като родители, а като хора?

Които са били прародителите ми?

Как са третирали те моите родители?

Подобни неща.

Няколко години по-късно открих,

че този процес, през който преминах,

се нарича от психолозите

"правене преглед на живота."

И те казват, че то може да даде ново значение,

яснота и смисъл

на живота на човек.

Може да откриете, както стана с мен,

че много неща, които сте си мислили, че са ваша грешка,

много неща, които сте мислили за себе си,

наистина не са имали нищо общо с вас.

Това не е било ваша вина, вие сте добре.

И сте способни да се върнете

и им простите,

и да простите на себе си.

Вие сте способни да се освободите

от вашето минало.

Можете да работите да промените

вашата връзка с вашето минало.

Сега, докато аз пишех за това,

попаднах на книга наречена "Човешкото търсене на смисъла"

от Виктор Франкъл.

Виктор Франкъл е немски психиатър,

който е прекарал пет години в нацистки концентрационен лагер.

Той пише, че докато бил в лагера,

той можел да каже, ако те някога бъдат освободени,

кои от хората ще бъдат добре

и кои не.

Той пише това:

"Всичко което имате в живота си може да бъде взето от вас

с изключение на едно нещо,

вашата свобода на избор,

как вие ще отговорите

на ситуацията.

Това е, което определя

качеството на живота, който сме живели--

не дали сме богати или бедни,

известни или неизвестни,

здрави, или болни.

Това, от което зависи нашето качество на живот,

е как се отнасяме към тези реалности,

какъв вид смисъл им приписваме,

какъв вид отношение им придаваме,

какво състояние на ума им позволяваме да предизвикат."

Може би централната цел на третия акт

е да се върнем и да се опитаме, ако е уместно,

да променим връзката си

с миналото.

Оказва се, че тово когнитивно изследване показва,

че когато сме в състояние да направим това,

то се проявява неврологично -

невронни пътища се създават в мозъка.

Вижте, във времето, сте

реагирали отрицателно на минали събития и хора,

невронни пътища са създадени

от химическа и електрически сигнали, които се изпращат чрез мозъка.

С течение на времето, тези невронни пътища стават вградени,

те стават норма--

дори и ако това е лошо за нас,

тъй като това ни причинява стрес и тревожност.

Ако обаче,

можем да се върнем и да променим отношенията си,

преоткрием отношението си

към минали хора и събития,

невронните пътища може да се променят.

Ако поддържаме

по-позитивни чувства към миналото,

това става новата норма.

То е като възстановяване на термостат.

Не изживяванията

ни правят мъдри,

а оползотворяване на опита, който сме имали

е това, което ни прави мъдри--

и което ни помага да станем цели,

носи мъдрост и автентичност.

То ни помага да станем това, което бихме могли да бъдем.

Жените започват цели, нали?

Имам предвид, като момичета, започваме борбени--"Да, кой го казва?"

Имаме съдействие.

Ние сме субектите на нашия собствен живот.

Но много често,

много, ако не повечето от нас, когато ни удари пубертета,

започваме да се тревожим и да искаме де сме известни.

И ставаме субектите и обектите на живота на други хора.

Но сега, в нашите трети актове,

може да е възможно

да се завърнем обратно, там от където сме започнали

и да се опознаем за пръв път.

Ако можем да направим това,

то няма просто да бъде само за самите нас.

Възрастните жени

са най-голямото демографско население в света.

Ако можем да се върнем и да предефинираме себе си

и да станем цели,

това ще създаде културна промяна в света

и ще даде пример за по-младите поколения,

така че те да преосмислят своя собствен живот.

Много ви благодаря.

(Аплодисменти)