Защо трябва да говорите с непознати

"Когато говорите с непознати, създавате красиви прекъсвания в очаквания сюжет на ежедневието си - както и на тяхното.", казва Кио Старк. В тази очарователна лекция Старк изследва ползите от преодоляването на стандартния дискомфорт по отношение на непознатите и от приветстването на онези мимолетни, но дълбоко красиви моменти на истинско свързване.

Има неща, които казваме,

когато срещнем погледа на непознат

или съсед, който минава покрай нас.

Казваме: "Здравей, как си?

Прекрасен ден е.

Как се чувстваш?"

Тези фрази звучат малко безсмислено, нали?
И до известна степен са.

Те нямат семантична стойност.

Няма значение как сте или какъв е денят.

Те имат нещо друго.

Имат социално значение.

Това, което имаме предвид,
казвайки тези неща, е:

"Виждам те."

Аз съм вманиачена
по говоренето с непознати.

Осъществявам визуален
контакт, поздравявам,

предлагам помощ, слушам.

Имам всякакви истории.

Преди около седем години започнах
да документирам преживяванията си,

за да разбера защо.

Открих, че се случва нещо много красиво.

То е почти поетично.

Това бяха наистина дълбоки преживявания.

Бяха неочаквани удоволствия.

Бяха истински емоционални връзки.

Бяха освобождаващи моменти.

Един ден стоях на ъгъла,
чакайки да светне зелено,

което - аз съм нюйоркчанка,

това означава, че на практика стоях
на улицата върху шахтата,

сякаш така щях да пресека по-бързо.

До мен стоеше възрастен мъж.

Носеше дълъг балтон и шапка
като за възрастен господин,

изглеждаше все едно е
излязъл от някой филм.

Каза ми:

"Не стойте там. Може да изчезнете."

Това е абсурдно, нали?

Но направих, както ми каза.
Върнах се на тротоара.

Той се усмихна и каза:

"Добре. Никога не се знае.

Можеше да се обърна

и хоп, вече да Ви няма."

Това беше странно

и също така наистина чудесно.

Той беше толкова сърдечен
и щастлив, че ме е спасил.

Имаше малка връзка помежду ни.

За минута се почувствах така,
сякаш моето съществуване като човек

е било забелязано

и аз си струвам да бъда спасена.

Най-тъжното е,

че на много места по света

сме възпитани да вярваме,
че непознатите са опасни по подразбиране,

че не можем да им вярваме,
че те могат да ни наранят.

Но повечето непознати не са опасни.

Неспокойни сме около тях,
защото ни липсва контекст.

Не знаем какви са намеренията им.

Затова вместо да използваме
възприятията си и да правим избори,

ние разчитаме на категорията "непознат".

Имам дъщеря на четири години.

Когато поздравя някого на улицата,

тя ме пита защо.

Казва: "Познаваме ли ги?"

Отговарям ѝ: "Не, съседи са ни."

"Приятели ли са ни?"

"Не, просто е хубаво да бъдеш учтив."

Замислям се всеки път,
преди да ѝ кажа това,

защото го мисля, но особено като жена

знам, че не всеки непознат
на улицата е с добри намерения.

Добре е да сме учтиви, добре е
и да се научим кога да не бъдем.

Но това не значи,
че трябва да сме уплашени.

Има две огромни ползи

от използването на сетивата ни
вместо страховете.

Първата е, че това ни освобождава.

Ако си помислите,

използването на възприятия
вместо категории

е по-лесно да се каже,
отколкото да се направи.

Категориите са нещо,
което умът ни използва.

Когато става въпрос за хора,

това е нещо като пряк път
за опознаването им.

Виждаме мъж, жена, млад, стар,

чернокож, мулат, белокож,
непознат, приятел

и използваме информацията в тази кутия.

Бързо е, лесно е

и е път към предубежденията.

Означава, че не мислим
за хората като за индивиди.

Познавам американска изследователка,
която често пътува

из Централна Азия и Африка, сама.

Стъпва в малки и големи градове

като напълно непозната.

Няма връзки или познанства.

Тя е чужденка.

Нейната стратегия за оцеляване е следната:

накарай един непознат да те види
като истински, самостоятелен човек.

Ако успееш с това, ще е по-лесно
и за останалите да те видят по този начин.

Втората полза от използването
на сетивата ни има общо с интимността.

Знам, че звучи малко нелогично,

интимност и непознати,

но тези бързи взаимодействия
могат да доведат до чувство,

което социолозите наричат
"мимолетна интимност".

Това е кратко преживяване, което има
емоционален отзвук и значение.

Това е хубавото чувство, което ме обзе,

когато възрастният мъж ме спаси
от смъртоносната клопка на шахтата;

или начинът, по който
се чувствам част от общността,

когато говоря с някого във влака
по пътя за работа.

Понякога отива и по-далеч.

Учените са открили, че хората
често се чувстват по-удобно

да бъдат честни и отворени
за вътрешния си свят с непознати,

отколкото с техните приятели и семейства;

че често се чувстват
по-разбрани от непознати.

Това се докладва
с голямо недоволство в медиите.

"Непознатите общуват
по-добре от съпрузите!"

Добро заглавие, нали?

Мисля, че изцяло му се изплъзва
основната идея.

Важното при тези изследвания

е просто колко значими могат
да бъдат тези взаимодействия,

как тази специална форма на близост

ни дава нещо, от което се нуждаем
точно колкото от приятелите

и семействата ни.

И така, как е възможно да общуваме
толкова добре с непознати?

Има две причини.

Първата е, че това е бързо взаимодействие.

Няма последици.

Лесно е да бъдеш откровен с човек,
когото няма да видиш повече, нали?

Има смисъл.

Втората причина е по-интересната.

Ние сме предубедени, когато
става въпрос за близките ни.

Очакваме да ни разбират.

Приемаме, че го правят

и очакваме от тях да четат мислите ни.

Представете си, че сте на парти

и не можете да повярвате, че партньорът ви

не схваща, че искате
да си тръгнете по-рано.

И си мислите:

"Погледнах те с онзи поглед!"

С непознатите трябва да започнем отначало.

Казваме им цялата история,

обясняваме кои са хората,
как се чувстваме спрямо тях,

обясняваме всички вътрешни шеги.

И познайте какво,

понякога те наистина
ни разбират малко по-добре.

Така.

Сега, след като знаем, че говоренето
с непознати е от значение,

да видим как работи то.

Има неписани правила,
които обичайно спазваме.

Правилата са много различни
в зависимост от държавата

и културата, в която се намираме.

В повечето части на Щатите

очакването на публични места е,

че поддържаме баланс между
учтивостта и личното пространство.

Това е познато като учтиво невнимание.

Представете си двама души,
които вървят един срещу друг на улицата.

Те ще се погледнат от разстояние.

Това е учтивостта, признанието.

И когато се приближат,
ще погледнат встрани,

за да си дадат пространство.

В други култури

хората полагат изключителни усилия,
за да не взаимодействат въобще.

Хора от Дания са ми казвали,

че много датчани говорят
толкова неохотно с непознати,

че по-скоро биха пропуснали спирката си,

отколкото да кажат "извинете ме" на човек,
когото трябва да заобиколят.

Вместо това правят това
обстойно наместване на торбите

и използват езика на тялото,
за да покажат, че трябва да минат,

вместо да използват две думи.

Казвали са ми, че в Египет

е грубо да пренебрегнеш непознат

и има забележителна
култура на гостоприемство.

Непознати могат да поискат
глътка вода един от друг.

Или, ако помолите някого да ви упъти,

много е вероятно
да ви поканят в къщи на кафе.

Забелязваме тези неписани правила
най-вече, когато са нарушени

или когато сме на ново място

и се опитваме да разберем
как е прието да се прави.

Понякога действието се случва там,
където леко нарушаваме правилата.

В случай, че не е ясно, наистина
искам да го направите. Става ли?

Ето как ще стане.

Открийте човек, който гледа към вас.

Това е добър знак.

Първото нещо е обикновена усмивка.

Ако минете покрай някого на улицата
или тук в коридора, усмихнете се.

Вижте какво ще стане.

Другото е триангулацията.

Това сте вие, непознатият

и нещо трето, което и двамата
можете да видите и коментирате,

като изкуство
в публичното пространство

или човек, който поучава
другите на улицата,

или някой, който носи забавни дрехи.

Опитайте.

Направете коментар за това трето нещо
и вижте дали ще провокирате разговор.

Друг вариант е това, което
наричам забелязване.

Това обикновено е да направиш комплимент.

Аз обожавам да забелязвам
обувките на хората.

Всъщност аз не нося
страхотни обувки в момента,

но обувките са страхотни по принцип.

И са доста неутрални
по отношение на комплиментите.

Хората винаги искат да ти разкажат
нещо за страхотните си обувки.

Може би вече имате опит
с принципа на кучетата и бебетата.

Да заговорите някого на улицата
може да бъде неловко,

не знаете как ще реагират.

Но винаги можете да се обърнете
към кучето или бебето им.

Кучето или бебето

е социален проводник към другите

и от това как реагират
можете да разберете

дали са отворени към по-нататъшен диалог.

Последното, за което
искам да ви предизвикам,

е разкриването.

Това е нещо много уязвимо за правене

и може да бъде много възнаграждаващо.

Затова следващия път,
когато говорите с непознат

и се чувствате удобно,

кажете му нещо истинско за себе си,

нещо наистина лично.

Може да изпитате чувството,
че сте разбрани, за което говорех.

Понякога, в хода на разговора, ме питат:

"С какво се занимава баща ти?"
или "Къде живее той?"

И понякога им казвам цялата истина -

че баща ми почина, когато бях дете.

Винаги в тези моменти

те споделят за загуба,
която те самите са преживели.

Склонни сме да посрещаме
разкриването с разкриване,

дори с непознати.

И така.

Когато говорите с непознати,
създавате красиви прекъсвания

в очаквания сюжет на ежедневието си,

както и на тяхното.

Създавате неочаквани връзки.

Ако не говорите с непознати,
изпускате всичко това.

Прекарваме много време,

учейки децата си за непознатите.

Какво ли би станало, ако прекарвахме
повече време, учейки себе си?

Бихме могли да отхвърлим идеите, които ни
правят така подозрителни едни към други.

Бихме могли да отворим място за промяна.

Благодаря.

(аплодисменти)