Денят, в който се изправих сам

Фотографът Бонифейс Муанджи искал да протестира срещу корупцията в родната си Кения. Той имал план - заедно с няколко приятели щели да се изправят и зададат неудобни въпроси по време на обществено масово събиране. Но когато дошъл мигът ... той се изправил сам. Какво се случило след това, ни разказва той, му показало кой е бил наистина. Както казва, "Има два най-значими дни в живота ни. Денят, когато се раждаме и денят, когато откриваме защо." Графични изображения.

Хората в моята държава
знаят че апосторфирам,

че съм размирник, дразнител,

бунтар, активист,

гласът на народа.

Но не винаги съм бил такъв.

Пораствайки, имах прякор.

Наричаха ме Мекия,

с други думи мекото и безвредно момче.

Като всеки друг човек,
аз стоях на страни от неприятности.

В детството ми, ме учеха на мълчание.

Не се разправяй, прави каквото
ти е казано да правиш.

В неделното училище, ме учиха
да не се конфронтирам и да не споря,

дори и да си прав,
недей да отговаряш със спор.

Това се налагаше от политическия
климат на времето.

(Смях)

Кения е страна, където си виновен

до доказване, че си богат.

(Смях)

Бедните хора на Кения
е 5 пъти по-вероятно да бъдат

застреляни от полицията,
която би трябвало да ги защитава

от криминалните.

Това се налагаше от политическия климат
по това време.

Имахме президент. Името му беше Мой
и той беше диктатор.

Той управляваше страната с железен юмрук,

и всеки който се oсмеляваше да
се съмнява в неговия авторитет

беше арестуван, измъчван,
вкаран в затвора и дори убит.

Хората бяха учени да бъдат умни страхливци
и да стоят надалеч от неприятности.

Да бъдеш страхливец не беше oбида.

Да бъдеш страхливец беше комплимент.

Казваха ни, че страхливеца се прибира
вкъщи при майка си.

Това значеше, че ако стоиш надалеч
от неприятности ще останеш жив.

Чудех се на този съвет,

и преди осем години имахме избори в Кения,

резултатите от тях бяха бурно оспорвани.

След изборите последва ужасно
насилие, изнасилвания,

и убийството на над 1 000 човека.

Моята работа беше да
документирам това насилие.

Като фотограф, направих хиляди снимки,

и след два месеца,

двамата политици се събраха,
пиха чаша чай,

подписаха спогодба за мир,
и продължиха напред.

Бях много разстроен,
защото гледах насилието непосредствено.

Видях убийствата.
Видях бежанците.

Срещнах изнасилваните жени
и това ме разстрои,

но държавата никога не говореше за това.

Преструвахме се. Всички ние,
бяхме умни страхливци.

Бяхме решили да стоим настрани
от неприятности и да не говорим за това.

След 10 месеца напуснах работата си.
Не можех да понасям всичко това.

След като напуснах, реших да
организирам приятелите си

да говорят за насилието в държавата,

да говорим за състоянието на народа,

и на 1 юни, 2009 трябваше да отидем
на стадиона

и да се опитаме да привлечем вниманието
на президента.

Беше национален празник,

всичко се излъчваше пред цялата държава,

появих се на стадиона.

Моите приятели не се появиха.

Оказа се, че съм сам,

не знаех какво да правя.

Бях уплашен,

но знаех много добре,
че точно този ден

трябваше да взема решение.

Можех ли да живея като страхливец,
както всеки друг,

или щях да се изправя?

И когато президента излезе да говори,

озовах се станал на крака,
викайки на президента,

казвайки му да помни жертвите на
насилие след предишните избори,

и да спре корупцията.

И изведнъж, от никъде,

полицията се хвърли върху мен
като гладни лъвове.

Закриха ми устата

и ме издърпаха от стадиона,

където ме пребиха
и ме вкараха в затвора.

Прекарах тази нощ на студения цимент
на пода в затвора,

и това ме накара да се замисля.

Какво ме караше да се чувствам така?

Приятелите и семейството ме мислеха
за луд, заради направеното

и фотографиите, които направих
дълбоко ме нараняваха.

Тези фотографии бяха просто числа
за много кенийци.

Повечето кенийци не виждаха насилието.

Беше просто история за тях.

И така реших да започна
изложение на улицата,

за да покажа снимките от насилието
пред цялата държава

и за да предизвикам хората
да говорят.

Пътувахме из държавата
и показвахме снимките,

и това беше пътуване, което започна
пътя ми към активизма,

където реших да не мълча повече,

и да говоря за тези неща.

Пътувахме и основната част на нашата
улична изложба

станаха политическите графити,
които разкриваха ситуацията в страната,

показващи корупцията, лошите лидери.

Дори направихме символични погребения.

Изпратихме живи прасета
до кенийския парламент,

като символ на алчността на политиците.

Това са го правили и в Уганда и другаде,

а най-внушителното бяха снимките,
които медиите избраха

и които разпростаниха в държавата,
и в континента.

Преди седем години стоях сам,

а сега принадлежа към общност,
която стои заедно с мен.

Вече не съм сам когато се изправя
и говоря за тези неща.

Принадлежа към група от млади хора,
които се вълнуват за държавата,

които искат промяна,

които не се страхуват,
и които вече не са умни страхливци.

И така, това беше моята история.

Този ден на стадиона,

се изправих като умен страхливец.

С това единствено деяние, казах чао
на 24-те години живот като страхливец.

Има два много важни дни във вашия живот:

денят в който сте се родили,
и денят в който разбираш защо.

Този ден, в който станах на стадиона,
викайки на президента,

наистина разбрах защо съм се родил,

и разбрах, че повече няма да мълча
пред несправедливостта.

Знаете ли защо сте се родили на този свят?

Благодаря.

(Аплодисменти)

Том Райли: Това е невероятна история.

Само да те попитам два въпроса на бързо.

И така РAWA254:

направил си студио, място
където младите хора могат да отидат

и впрегнат силата на дигиталните медии,

за да свършат част от този активизъм.

Какво се случва сега с PAWA?

Бонифейс Муанджи: Имаме общност
на филмови режисьори,

художници на графити, музиканти,
и когато има проблем в страната,

се събираме, обсъждаме идеи,
и се захващаме с проблема.

Нашето най-влиятелно оръжие е изкуството,

защото всички живеем в свят на заетост,
където хората винаги са заети,

и нямат време да четат.

Така че нашият активизъм
е във формата на изкуство.

От музика, графити, изкуство,
това е което правим.

Може ли да кажа още нещо?

ТР: Да разбира се.
(Аплодисменти)

Въпреки че ме арестуваха, пребиха ме,
и ме заплашиха,

момента в който открих гласа си,

и разбрах че мога да защитя това,
в което наистина вярвам,

вече не ме е страх.

Наричаха ме "мекия",
но вече не съм,

защото разбрах кой съм наистина
и това е точно каквото искам да правя,

и има такава красота, в това което правя.

Няма нищо по-важно от това да знам,
че съм създаден да правя точно това,

защото не те е страх, понеже ти просто
си живееш живота.

Благодаря.

(Аплодисменти)