Как обществените пространства вдъхват живот на градовете

Повече от 8 милиона стълпени души живеят в Ню Йорк. Как е възможно това? Заслугата е частично на обществените пространства в града - от малките паркове "джобен формат" до крайбрежните булеварди - където хората могат да се разхождат и да се забавляват. Аманда Бърдън е участвала в планирането на някои от най-новите обществени пространства на града, опирайки се на опита си като човек, изучаващ поведението на животните, колкото и странно да звучи. Тя споделя неочакваните трудности в планирането на паркове, които хората обичат и защо тази дейност е важна.

Когато хората мислят за градовете,

обикновено мислят за определени неща

като сгради и улици,

небостъргачи и шумни таксита.

Когато аз мисля за градовете,

мисля за хората.

Градовете са места главно за хора,

а местата, където хората ходят

и където се срещат

са в основата на градовете,
които функционират добре.

Затова местата, които са дори по-важни
от сградите в един град

са обществените пространства между тях.

Някои от най-големите промени

в градовете все още

се случват във връзка с тези пространства.

Именно затова аз вярвам, че оживените
и приветливите обществени пространства

са ключов етап
в планирането на проспериращия град.

Те му вдъхват живот.

Но какво допринася за това
пространствата да бъдат успешен проект?

Кои неща в добре работещите
пространства привличат хората

и кои неща в провалилите се проекти

ги отблъскват?

Помислих си, че ако мога да отговоря
на тези въпроси,

бих могла значително да допринеса
за града си.

Едно от причудливите неща за мен е

че съм експерт по поведението
на животните (animal behaviorist)

и прилагам тези умения не само
за да изучавам тяхното поведение,

но и за да изследвам
как хората в градовете

използват градските
обществени пространства.

Едно от първите места, които изследвах

беше миниатюрния Пейли Парк (Paley Park)

в централен Манхатън.

Това малко пространство се превърна
в мини-феномен

и тъй като беше впечатлил дълбоко

Ню Йоркчаните,

успя да развълнува и мен.

Изследвах този парк
още в началото на кариерата си,

защото той е бил построен

от втория ми баща,

така че аз знаех, че места като Пейли Парк

не са били изградени случайно.

Видях от непосредствен опит, че изискват

невероятна отдаденост

и силно изразено отношение към детайлите.

Но какво имаше в това място,

което го правеше специално
и привличаше хора?

Аз седях в парка и наблюдавах внимателно

и видях, че едно от нещата

бяха удобните, подвижни столове.

Хората идваха, сядаха,

разместваха си стола и оставаха за малко,

а след това, интересното е,

че тези хора привличаха други хора

и колкото и да е иронично,
аз се чувствах по-спокойна

в присъствието на други хора наоколо.

И имаше зеленина.

Малкият парк предоставяше това, за което
Ню Йоркчаните копнеят -

комфорт и зеленина.

Но въпросът ми беше:

"Защо няма повече зелени площи

и места за сядане в центъра на града,

където не се чувствате сами

или като нарушители?"

За съжаление, градовете не са били

проектирани така.

Тук виждате позната гледка.

Ето как площадите са били проектирани
от десетилетия.

Имат стилен, спартански вид,

който често асоциираме
със съвременната архитектура,

но не е изненадващо,

че хората избягват такива пространства.

Те не само изглеждат неприветливи,

но и много опасни.

Имам предвид, къде тук
всъщност бихте седнали?

Какво бихте правили тук?

Но архитектите ги обичат.

Те са образци на техните творения.

Могат да допуснат една, две скулптури,

но само толкова.

А за предприемачите те са съвършени.

Няма нищо за поливане или поддръжка

и нежелани хора, за които да се тревожат.

Но не мислите ли, че е загуба?

За мен да бъда част от градското планиране

означаваше да бъда способна
да променя града,

в който живеех и който обичах.

Исках да мога да създам места,

които да имат усещането, което получавате

в Пейли Парк

и да не позволя на предприемачите
да изграждат такива неприветливи площади.

Но в течение на годините

разбрах колко е трудно

да се изградят добре работещи, практични,

приветливи обществени пространства.

Както научих от втория си баща,

те определено не се правят случайно,

особено в град като Ню Йорк,

където има борба за
обществените пространства,

а за да бъдат те добре работещи,

някой трябва да помисли много усилено

за всеки детайл.

Откритите пространства в градовете
са места с потенциал.

Те дават възможност за
търговски инвестиции,

но и за общото благо

на града

и тези две цели

често не са съобразени една с друга
и там става конфликт.

Първия път, когато се наложи
да водя битка

за обществено пространство

беше в ранния период на 80те,
когато ръководех екип по планиране

в голямото депо Battery Park City

в южен Манхатън, на река Хъдсън.

Тази песъчлива пустош стоеше неизползваема

в продължение на 10 години
и ни беше казано,

че ако не намерим предприемач

за шест месеца, проектът ще фалира.

Затова предложихме една радикална,

почти налудничава идея.

Вместо да построим парк

като добавка към предстоящ проект,

защо да не обърнем уравнението

и първо да построим пространство -

малко, но с много добри качества -

и да видим дали то ще промени нещо.

Можехме да построим само малка част

от това, което щеше да се превърне
в еспланада с дължина 1.6 км,

така че това, което можехме да построим
трябваше да е перфектно.

Аз настоях, за по-голяма сигурност,

да построим макет от дърво

на парапета и морската преграда.

Когато седнах на тази пробна пейка,

а пясъкът все така се носеше около мен,

перилото се падна
точно на нивото на очите ми,

препречвайки гледката
и разваляйки удоволствието ми от момента

в непосредствена близост до водата.

Виждате,
че детайлите имат голямо значение.

Но дизайнът не е само как нещо изглежда,

а как тялото Ви се чувства на тази седалка
в това пространство

и аз вярвям, че успешният дизайн

винаги зависи от това лично усещане.

На тази снимка всичко изглежда завършено,

но гранитният бордюр, уличните лампи,

облегалката на пейката,

засадените дървета,

най-различните места за сядане

бяха малки битки, които превърнаха проекта

в място, където хората искат да бъдат.

Всичко това се оказа много ценно
20 години по-късно,

когато Майкъл Блумбърг ме помоли

да бъда неговия комисар по планирането

и ми възложи оформянето

на целия Ню Йорк.

В този ден той ми каза,

че според прогнозите за Ню Йорк,

населението ще се увеличи

от 8 на 9 милиона души.
И ме попита:

"Къде ще разположиш

още един милион Ню Йоркчани?"

Аз нямах представа.

Знаете, че за Ню Йорк е важно

да привлича имигранти,

така че ние се вълнувахме от
перспективата на растеж,

но накъде можехме още да се разрастваме

в град, който вече беше застроен
до своя предел

и беше заобиколен от вода?

Как щяхме да намерим жилища

за многото нови Ню Йоркчани?

И ако не можехме да се разрастваме,

което може би беше добре,

откъде щяха да дойдат новите жилища?

А какво да кажем за колите?

Градът ни едва ли можеше

да поеме повече коли.
Какво можехме да направим?

Щом не можехме да се разрастваме,

трябваше да растем нагоре
и да изберем места,

където не е нужно

да се притежава кола.

Това ознаваше да използваме

едно от големите ни предимства
- транспортната ни система.

Никога преди това не бяхме мислили

как да извлечем полза от нея.

Това беше отговорът на нашия проблем.

В случай че успеем
да насочим и пренасочим

новото строителство
в близост до транспорта,

всъщност бихме могли да се справим

с ръста на населението.

Ето какъв беше планът,

това, което трябваше да направим:

трябваше да променим зонирането -

а зонирането е регулаторния инструмент
на урбаниста -

и така да преустроим целия град

с цел вместването на нови сгради

и забрана на всякакво ново строителство

в онези райони,

ориентирани към коли и предградия.

Това беше невероятно амбициозна идея -

амбициозна, тъй като общините

трябваше да одобрят този план.

Как можех да я осъществя?

Чрез изслушване.
Затова започнах да изслушвам,

прекарах хиляди часове в изслушване,

само за да спечеля доверие.

Знаете, че общините могат да познаят

дали разбирате техните райони.

Не е нещо, което може да прикриете.

И започнах да вървя.

Не мога да кажа
колко много пресечки извървях,

в горещите лета и ледените зими,

година след година,

само за да разбера

ДНК-то на всеки район
и да видя какво е

чувството на всяка една улица.

Станах невероятно добър експерт
по зониране,

намирайки начини, по които зонирането
да може да се справи

с проблемите на общините.

Стъпка по стъпка, район по район,

пресечка по пресечка,
започнахме налагането

на граници за височина,

така че всякакво ново строителство

да бъде предвидимо

и близо до транспорта.
В продължение на 12 години

успяхме да резонираме

124 района,

40 % от града,

12,500 пресечки, така че сега

90 % от новото строителство в Ню Йорк

е на 10 минути пеша от метро-станция.

С други думи, никой в тези нови сгради

не трябва да притежава кола.

Цялото това резониране бе изтощително,

омаломощаващо и важно,

но то никога не е било моята мисия.

Не можете да видите
и да почувствате зонирането.

Моята мисия винаги е била

да създам чудесни
обществени пространства.

В областите, в които предвиждахме

значително строителство,
бях решена да създам места,

които да имат значение в живота на хората.

Тук виждате това, което беше 3,2 км

изоставена и западнала брегова линия

в околоностите на Грийнпойнт

и Уилямсбърг в Бруклин,

труднодостъпна и неизползваема.

Зонирането тук беше мащабно,

така че почувствах задължение да създам

прекрасни паркове на тези брегови линии

и прекарах изключително много време,

вглеждайки се в най-дребните детайли
на тези планове.

Исках да се уверя, че ще има
три пешеходни алеи

между по-издигнатата част и водата,

че ще има дървета и растения навсякъде

и, разбира се, много места за сядане.

Признавам,
че не знаех как ще се получи.

Трябваше да имам вяра.

Но вложих всичко, което знаех

в тези планове.

И след това открихме проекта

и трябва да ви кажа,

че беше невероятно.
Хората от всички райони на града

идваха в тези паркове.

Знам, че те промениха живота

на хората, които живеят там,
но също така и представата

на Ню Йоркчани за техния град.

Често гледам как хората

се качват на малкия ферибот,

който сега свързва
петте района на града

и не мога да ви кажа защо,

но съм много развълнувана

от факта, че хората го използват

сякаш винаги е бил там.

А това е един нов парк в Южен Манхатън.

Крайбрежната ивица в Южен Манхатън

беше в окайващо състояние преди 9/11.

Wall Street нямаше достъп до водата,

защото нямаше как да се стигне дотам.

След 9/11 градът имаше
много малко контрол.

Но аз си помислих, че ако се обърнем
към Корпорацията за Развитие

на Южен Манхатън

и получим пари,
за да разработим тези 3 км

западнала брегова линия,

то това ще окаже огромно значение

за преустройството на Южен Манхатън.

Така и направихме.
Южен Манхатън най-накрая има

публична брегова ивица

и на трите си страни.

Наистина харесвам този парк.

Тъй като плотовете
трябва да стоят по-високо,

сложихме бар столовете на ръба

и можете да се приближите
до такава степен,

че все едно сте във водата.

Вижте как плотът се разширява

и става плосък,
за да можете да сложите

обяда или лаптопа си.

Харесва ми когато хората идват,

вдигат поглед и казват:

"Уау, там е Бруклин,
а е толкова близо"

Каква е тайната?

Как да превърнете един парк

в място, където хората искат да бъдат?

Зависи от самите вас,

не като урбанисти,
а като човешки същества.

Трябва да ви води
не експертизата в дизайна,

а хуманносттта ви.

Бихте ли искали да отидете там?

Бихте ли искали да останете там?

Вижда ли се отвън и изгледът от него

добър ли е? Има ли други хора?

Изглежда ли ви парка зелен и приветлив?

Можете ли да намерите собственото си
място за сядане?

Сега навсякъде в Ню Йорк
има места,

където можете да намерите

собственото си място за сядане.

Там, където имаше паркинг места,

сега има импровизирани кафенета.

Там, където имаше движение по Бродуей,

сега има столове и маси;

където преди 12 години
не бяха разрешени

кафенета по тротоарите,
сега са навсякъде.

Отвоюването на обществените пространства

не беше лесна задача
и е още по-трудно

да ги запазим такива.

Сега ще ви разкажа една история
за един необикновен парк

с името Хай Лайн (High Line).

Хай Лайн беше естакадна жп линия.

(Аплодисменти)

Хай Лайн беше естакадна жп линия,

която минаваше през три района

в западната част на Манхатън,

а когато влакът спря да се движи,

там се обособи естествен ландшафт,

нещо като градина в небето.

Когато видях мястото за първи път,

когато отидох до стария виадукт,

откровено казано, аз се влюбих така,

както някой се влюбва в човек.

И когато ми го възложиха,

спасяването от събаряне

на първите два участъка на парка

стана мой първи приоритет
и най-важен проект.

Знаех, че дори и за ден

да бях спряла да се тревожа за Хай Лайн,
проектът щеше да се провали.

А колкото до Хай Лайн,

въпреки че сега е всеизвестен

и много харесван,
той си остава най-спорното

обществено пространство в града.

Може и да виждате в него един красив парк,

но това не е така за всеки.

Наистина е така - търговските интереси

винаги ще са в конфликт
с обществените пространства.

Може да си кажете:

"Колко е прекрасно,

че повече от 4 милиона души

от целия свят идват да посетят Хай Лайн".

Да, но предприемачите
виждат само едно нещо: клиентите.

Хей, а защо да не се отървем
от насажденията

и да направим магазини
по протежението на Хай Лайн?

Няма ли това да е чудесно,

няма ли да донесе

повече пари за града?
Всъщност не, няма да е чудесно.

Ще бъде мол, а не парк.

(Аплодисменти)

И знаете ли какво - ще донесе

повече пари за града,

но един град трябва да приеме

дългосрочната перспектива,
перспективата за общото благо.

Наскоро, последният участък от Хай Лайн,

третият участък от Хай Лайн,

финалният участък от Хай Лайн

се сблъска с търговски интереси -

в зоната някои от
водещите предприемачи в града

изграждат повече от 1,6 мил. кв. м.

в района Хъдзън Йардс (Hudson Yards).

Те дойдоха при мен и ми предложиха

"временно да спрат строежа"

на този трети и последен участък.

Може би Хай Лайн не влизаше

в представата им за
лъскав град с небостъргачи

на хълма.

Може би им пречеше.

Както и да е, отне ми девет месеца

безкрайни ежедневни преговори,

за да се стигне до
подписване на споразумение

за забрана на разрушаването

и това се случи едва преди две години.

Така че виждате, че колкото и да е
обичано и всепризнато

едно обществено пространство,

никога не трябва да се приема за даденост.

Обществените пространства -
благополучно опазени -

винаги се нуждаят от бдителни лидери,

не само за да ги отстояват
в интерес на обществото,

но и за да ги проектират за хората,
които ги използват,

да ги поддържат, за да са сигурни,

че те са за всички,

че никой не ги осквернява,

не ги превзема, изоставя или занемарява.

Ако има някакъв урок,

който съм научила като урбанист,

той е че обществените пространства
имат притегателна сила.

Не е важен само броя на хората,
които ги използват,

а още по-големия брой хора,

които се чувстват по-добре в града си,

просто знаейки, че те съществуват.

Обществените пространства
могат да променят начина на живот в града,

как хората се чувстват в един град,

дали избират един или друг град;

обществените пространства са една
от най-важните причини

хората да останат в един град.

Вярвам, че проспериращият град

е като едно страхотно парти.

Хората остават,
защото си прекарват чудесно.

Благодаря.

(Аплодисменти)

Благодаря ви. (Аплодисменти)