Да, победих рака. Но това не ме определя.

Дебра Джарвис работи като болничен капелан от почти 30 години, когато е диагностицирана с рак. Тя научава наистина много като пациент. В остроумната си и дръзка реч, тя обяснява как идентичността на "оцелял от рак" може да бъде статична. Тя ни провокира да утвърждаваме най-тежките си преживявания, като същевременно позволяваме на самите себе си да растем и да се развиваме.

Току-що сме се запознали в автобус

и наистина бихме искали да
се опознаем по-добре,

но аз трябва да слизам на следващата
спирка

и затова ти ще ми кажеш
три неща за себе си,

които те определят като човек,

три неща за себе си,

които ще ми помогнат да разбера кой си,

три неща, които просто определят
твоята същност.

Това, което се питам аз, е

от тези три неща,

дали едното от тях

ще бъде преживяването на някаква травма?

Оцелял от рак, преживял изнасилване,

преживял холокост, преживял кръвосмешение.

Забелязвали ли сте някога, как имаме
тенденцията да се идентифицираме

посредством нашите рани?

Мястото, където съм виждала тази
идентичност на оцелелия

да има най-много последици

е общността на онкоболните.

А аз съм била в това общество
доста дълго време,

тъй като съм била капелан в
болници и хосписи

почти 30 години.

През 2005 работих в голям център
за раково болни,

когато получих новината, че

майка ми има рак на гърдата.

А пет дни след това,

разбрах, че аз имам рак на гърдата.

Майка ми и аз можем да се конкурираме -

(Смях) -

но наистина не се опитвах
да се конкурирам с нея в това.

Всъщност, си помислих, добре

ако трябва да имаш рак,

е много удобно да работиш

на място, където се лекува рак.

Но ето какво чух от
много ядосани хора.

Какво?

Ти си капелан!

Ти трябва да си имунизирана.

Може би трябваше да се размина

само с предупреждение, вместо с акт,

тъй като съм от полицията.

И така, лекувах се в
центъра, в който работех,

което беше изключително удобно,

и преминах през химиотерапия,

през мастектомия и през поставяне на
имплант със солен разтвор

и преди да кажа още каквото и да е,
нека кажа още сега,

че тази е изкуствената. (смях)

Разбрах, че трябва да казвам това веднага,

защото винаги някой, ще каже

"О, знам, тази е."

Тогава ще мръдна или ще
направя жест и той ще каже

"Не, тази е."

Сега знаете.

Научих много, докато бях пациент,

и едно от изненадващите неща
беше,

че само една малка част от опита,
придобит от рака,

е медицински.

Повечето от този опит е свързан с
чувства и вяра,

с губене и откриване на идентичността си

и с откриването на сила

и гъвкавост, каквито никога не си
подозирал, че притежаваш.

Той е свързан с осъзнаването на това, че

най-важните неща в живота

не са в действителност неща, а връзки,

и че всичко се свежда до това да се
изсмееш в лицето на неизвестността

и да научиш, че начина да се
измъкнеш от почти всичко

е да кажеш "Имам рак."

Другото нещо, което научих е, че

не трябва да възприемам "оцелял от рак"

като собствена идентичност,

но, човече, има могъщи сили,

които ме подтикват да правя именно това.

Моля, не ме разбирайте погрешно.

Организациите за борба с рака

и мотивирането на ранното
диагностициране,

осведомеността за рака и
изследванията на раковите заболявания

са нормализирали рака

и това е чудесно.

Сега можем да говорим за рак

без да трябва да шептим.

Можем да говорим за рак и
да се подкрепяме.

Но понякога, имам усещането,

че хората малко прекаляват

и започват да ни разказват как бихме
се чувствали ние.

Около седмица след операцията ми,

имахме гост.

Това вероятно беше първата ни грешка.

И имайте предвид, че

до този момент в живота ми

съм била капелан повече от 20 години,

и теми като умиране и смърт,

както и смисъла на живота

са все неща, за които дрънкам
открай време.

По време на вечерята тази вечер,

гостът ни протяга ръце над главата си

и казва, "Знаеш ли, Деб,

сега наистина ще разбереш кое е важнто.

Да, ще направиш някои доста големи
промени

в живота си,

и ще започнеш да мислиш
за собствената си смърт.

Да, този рак е сигнал за пробуждане."

Така, това са златни думи

идващи от някого, който говори за

собствения си опит,

но когато някой ти казва

как ти ще се почувстваш,

автоматично се превръща в глупост.

Единствената причина, поради която
не го убих

с голи ръце,

е че не можех да си вдигам дясната ръка.

Но му казах една много лоша дума,

последвана от една обикновена дума, което -

(Смях) -

накара съпругът ми да каже,
"Тя е на упойващи вещества."

(Смях)

А след лечението ми, се почувствах сякаш

всеки ми е казвал, какво ще
означава моят опит.

"О, това означава, че ти ще изминеш "пътя".

"О, това означава, че ще дойдеш на "официалния обяд".

"Това означава, че ще носиш

розовата панделка и розовата тениска,

и лентата за глава, и обиците,

и гривната, и гащичките."

Гащи. Сериозно, вижте в Гугъл.

(смях)

Как това повишава осведомеността?

Единствено съпругът ми ще
вижда бельото ми.

(Смях)

Той вече е достатъчно осведомен за рака.

В този момент се почувствах така,
сякаш, Господи,

това превзема живота ми.

И тогава си казах,
утвърди собствения си опит.

Не позволявай той да те утвърди.

Всички знаем, че

начинът да се справим с
травма, със загуба,

с всеки променящ живота опит,

е да откриеш значение.

Но ето го проблема:

Никой не може да ти каже

какво значи собственият ти опит.

Ние сами трябва да решим
какво значи той.

И не трябва да е нещо грандиозно

с екстравертно значение.

Не е нужно всички да стартираме
фондация

или организация, или да напишем книга,

или да снимаме документален филм.

Значението може да е тихо

и интровертно.

Може би ще вземем едно малко решение
за живота си,

което може да доведе до голяма промяна.

Преди много години имах пациент,

един прекрасен млад мъж,

който беше обожаван от екипа,

и следователно,
беше голям шок за нас да разберем,

че той няма приятели.

Живееше сам,

сам идваше за химиотерапия,

подлагаше се на лечението си

и се прибираше сам в дома си.

Аз дори го попитах. Казах му "Хей,

как така никога не водиш по някой приятел
със себе си?"

И той отговори, "Аз, всъщност, нямам приятели."

Но той имаше безброй приятели на
инфузионния етаж.

Всички го обичахме и от неговата стая
винаги влизаха и излизаха хора.

На последната си химиотерапия,

му изпяхме песента

и поставихме му короната на главата,
духнахме балончетата,

и тогава го попитах, казах му,

"Какво ще правиш сега?"

И той отговори,

"Приятелства."

И това и направи.

Започна доброволческа дейност
и там създаде приятелства,

започна да ходи на църква
и там създаде приятелства,

и на Коледа покани мен и съпругът ми
на купон в апартамента си

и мястото беше претъпкано с
неговите приятели.

Утвърди собствения си опит.

Не позволявай той да те утвърди.

Той реши, че значението на
неговия опит

е радостта от приятелството,

и след това той се научи как да
създава приятелства.

Ами ти?

Как ще откриеш значението

на собствения си мизерен опит?

Може да е нещо скорошно,

може и да е нещо, което носиш
у себе си

от доста време.

Никога не е късно да промениш значението,

защото значението е нещо динамично.

Това, което означава днес,

може да не е това, което ще означава
след една година,

или след 10 години.

Никога не е късно да станеш някой друг,

а не просто оцелял.

Чувате ли колко статично звучи тази дума?

Оцелял.

Никакво движение, никакъв растеж.

Утвърди собствения си опит.

Не позволявай той да те утвърди,
защото ако му позволиш,

вярвам, че ще се окажеш в капан,

няма да растеш, няма да се развиваш.

Но, разбира се, понякога не е плод на
външни влияния

това, което ни кара да възприемаме
самоличността на оцелял.

Понякога просто ни харесват шансовете.

Понякога има отплата.

Но тогава се оказваме хванати в капан.

Едно от първите неща, които научих

като стажант капелан, са трите "С"-та

на капеланската длъжност:

Успокоявай (comfort), Пояснявай (clarify)
и когато трябва - Конфронтирай (confront)

или Предизвиквай (challenge).

Всички много харесваме успокояването

и поясняването.

Конфронтацията, не толкова.

Едно от другите неща, които харесвах

в това да бъда капелан, беше

да виждам пациенти година, или
дори няколко години,

след лечението им, защото

беше наистина много готино да
виждаш как са се променили

и как са се развили техните животи,

и какво се е случило с тях.

Затова бях много развълнувана един ден,

когато получих повикване в чакалнята
на клиниката

от пациентка, която бях посещавала
предишната година,

и която беше там с двете си големи дъщери,

които също познавах, за годишния й
контролен преглед.

Слязох в чакалнята и те бяха
страшно развълнувани

защото току-що бяха получили
резултатите от тестове й,

и те бяха "NED" - никакви данни за
заболяване.

Което си мислих, че означава "Не напълно
мъртъв".

И така, те бяха развълнувани,
седнахме да се видим,

и беше толкова шантаво, понеже

в рамките на две минути, тя
започна да ми разказва историята

на нейната диагноза, за нейната
операция и химиотерапия,

въпреки че като неин капелан,
аз я посещавах всяка седмица,

и респективно - знаех историята ѝ.

Тя използваше думи като "страдание",

"агония", "борба".

И завърши историята си с

"Почувствах се разпъната на кръст."

И в този момент двете й дъщери
се изправиха и казаха,

"Отиваме да си вземем кафе."

И си тръгнаха.

Кажи ми три неща за себе си
преди следващата спирка.

Хората слизаха от автобуса преди тя дори

да е стигнала до номер две или номер три.

Подадох ѝ кърпичка,

прегърнах я,

и после, понеже наистина ме беше грижа
за тази жена,

ѝ казах,

"Слез от кръста си."

И тя ме попита "Какво?"

Повторих, "Слез от кръста си."

В нейна защита, тя можеше да
говори за причините

за приемането и прикачането
към тази идентичност.

Така получаваше доста внимание

Хората се грижеха за нея, за разнообразие.

Но сега, това имаше обратен ефект.

Това отблъскваше хората.

Хората ставаха, за да си вземат кафе.

Тя се беше почувствала разпъната на кръст
от собствения си опит,

но не искаше да остави тази разпъната
същност да умре.

Може би си мислите,

че съм се отнесла малко грубо към нея,

и затова трябва да ви кажа,

че говорих от собствен опит.

Много, много години преди това,

бях уволнена от работа, която обичах,

и не преставах да говоря за
моята невинност

и несправедливостта, и предателството,
и измамата,

докато накрая, точно като
при тази жена,

хората си тръгваха от мен,

докато най-накрая не разбрах,

че тогава не само съм предавала
чувствата си,

но и съм ги захранвала.

Не исках да оставя тази разпъната
идентичност да умре.

Всички знаем, че във всяка история
за възкръсване,

първо има смърт.

В християнската история,

Исус е мъртъв цял един ден в гробницата

преди да възкръсне.

И вярвам, че това важи и за нас,

престоя в гробницата,

символизира извършването на дълбока,
вътрешна работа

по нашите рани

и позволяване на нашите рани да бъдат излекувани.

Трябва да оставим тази разпъната
същност да умре,

за да може тази нова същност,
по-истинска същност,

да се роди.

Трябва да оставим старата история
да умре,

за да може нова история, по-истинска
история

да бъде разказана.

Утвърди опита си. Не позволявай
на опита да те утвърди.

Какво щеше да се случи, ако нямаше
оцелели,

ако хората решаваха

просто да утвърдят травмата като опит,

вместо да я възприемат като
същност?

Може би ще бъде краят

на нашето затворничество в раните

и началото на едно прекрасно

самоизучаване, откриване и израстване.

Може би тогава ще започнем да се
самоопределяме

с това в какво сме се превърнали

и с това в какво се превръщаме.

Може би "оцелял" нямаше да е

едно от трите неща, които щеше ми кажеш.

Няма значение.

Искам просто всички вие да знаете,

че съм много щастлива, че сме заедно
в този автобус,

и това е моята спирка.

(Аплодисменти)