Да преподаваме за майсторство -- не за оценки

Бихте ли избрали да построите къща върху незавършена основа? Разбира се, че не. Защо, тогава, пришпорваме учениците през образованието, когато те не винаги са схванали основите? Да, сложно е, но преподавателят Сал Кан споделя своя план за превръщането на справящите се с усилия ученици в учени, като им помага да овладяват понятията със собствено темпо.

Днес ще говоря за две идеи, които

поне въз основа на наблюденията ми
в Кан академия,

са съществени,
или основните точки на влияние за ученето.

Това са идеята за майсторството

и идеята за нагласата.

Забелязах това когато започнах
да работя с братовчедите ми.

Много от тях имаха трудности
с математиката в началото,

защото имаха много пропуски,
натрупани в познанията си.

И затова, в един момент,
стигайки до часовете по алгебра,

може да са били малко несигурни
за част от математиката преди алгебра,

та затова, те си мислеха,
че нямат математическия ген.

Или пък когато стигнат до
часовете по висша математика,

са малко несигурни в алгебрата.

Видях това в началото

когато качвах
някои от тези видеа в YouTube,

и осъзнах, че хора,
които не бяха братовчедите ми, ги гледат.

(смях)

В началото, коментарите бяха
просто благодарности.

Смятах това за голяма работа.

Не знам колко време
прекарвате в YouTube.

Повечето коментари там не са "Благодаря".

(смях)

Обикновено са малко по-остри.

Но после коментарите
станаха малко по-силни,

ученик след ученик казваха,
че са израснали не харесвайки математиката.

Ставало им все по-трудно
с напредването на темите в математиката.

До момента, в който стигали до алгебра,

имали толкова пропуски в знанията си,
че не можели да се захванат с нея.

И те мислели, че нямат
математическия ген.

Но когато пораснали малко,
поели малко отговорност

и решили да се захванат.

Намерили ресурси, като Кан академията

и успели да попълнят пропуските
и да усвоят понятията,

и това подсилило нагласата им,
че нещата не са предопределени;

че те всъщност са способни
да научат математика.

По много начини, така
се овладяват много неща в живота.

Така се учи бойно изкуство.

При бойното изкуство,
упражняваш уменията за бял колан

докато е необходимо,

и само когато си ги овладял

продължаваш нататък с жълт колан.

Така се учи и музикален инструмент:

упражняваш основно произведение
отново и отново,

и само когато си го овладял,

продължаваш към по-сложното.

Но това което подчертаваме -

това не е начинът, по който е структуриран
традиционният академичен модел,

онзи академичен модел,
с който много от нас са израснали.

При традиционният академичен модел,

групираме учениците,
обикновено по възраст,

и някъде около прогимназията,

по възраст и демонстрирани умения,

и ги водим всички заедно
в едно темпо.

И това, което обикновено се случва,

да кажем че сме в прогимназията
в час по математика,

и настоящият урок е за степени,

учителят ще представи
урока за степени,

после всички си отиваме,
пишем малко домашно.

На следващата сутрин,
преглеждаме домашното,

после друг урок, домашно,
урок, домашно.

Това продължава
две или три седмици,

и после получаваме тест.

На този тест, може би аз изкарвам 75%,

може би ти получаваш 90%,

а ти - 95%.

И въпреки, че тестът идентифицира
пропуски в знанията ни,

аз не знам 25% от материала.

Дори при отличника, кои са
петте процента, които не знае?

Та, въпреки че сме идентифицирали пропуски,

целият клас
продължава към следващата тема,

вероятно по-сложна тема,
която надгражда над тези пропуски.

Може да е логаритми
или отрицателни степени.

И този процес продължава,
и веднага започваш да осъзнаваш

колко странно е това.

Аз не знаех 25%
от нещо фундаментално,

а сега съм избутан
към по-сложни неща.

И това ще продължи месеци, години,
докато в един момент,

може да съм в час по алгебра
или тригонометрия

и се блъскам в стена.

И това не е защото алгебрата е
изначално трудна,

или защото ученикът не е умен.

Това е защото аз виждам уравнение,
в което има степени,

и онези 30%,
които не знаех, се появяват.

И тогава започвам да се отдръпвам.

За да оцените колко абсурдно е това,

представете си да правим други неща
в живота така.

Като строителство на къщи.

(смях)

Викаме строителя и му казваме,

"Казаха ни, че имаме
две седмици да построим основата.

Направи каквото можеш."

(смях)

И те правят каквото могат.

Може би вали.

Може би някои материали не пристигат.

Но след две седмици,
пристига инспектора и оглежда,

казва, "Добре, бетонът
е малко мокър ей там,

тази част не е съвсем по стандарт...

Давам ѝ 80%."

(смях)

Вие казвате, "Чудесно! Това е четворка.
Да започваме с първия етаж."

(смях)

Същата работа.

Имаме две седмици, правим каквото можем,
пристига инспекторът, дава 75%.

Чудесно, това е три плюс.

Втори етаж, трети етаж,

и изведнъж,
докато строите третия етаж,

цялата конструкция се срива.

И ако реакцията ви е тази, която
често имаме в образованието,

или тази, която много хора имат,

може да кажете, може би
сме имали лош строител,

или може би се нуждаем от по-добра проверка
или по-чести проверки.

Но това което наистина е било повредено
е процесът.

Ние изкуствено сме ограничавали
времето за извършването на нещо,

общо взето сме гарантирали
променлив резултат,

и сме си направили труда да проверим
и идентифицираме пропуските,

но после продължаваме да строим отгоре.

Идеята за майсторство в ученето
е да се прави точно обратното.

Вместо изкуствено да се
ограничава и определя

кога и как работиш върху нещо,

което общо взето гарантира
променлив резултат,

онези А, Б, В, Г, Д --

да се направи обратно.

Променливо да е
кога и колко време

ученикът всъщност има
да работи върху нещо,

а фиксирано е, че
те всъщност овладяват материала.

Важно е да се осъзнае,

че в резултат, не само ученикът
ще научи степените по-добре,

но то подсилва
правилните мускули на нагласата.

Това ги кара да разберат, че ако
си получил 20% грешки по нещо,

това не значи че имаш
четворка някак си кодирана в ДНКто.

Това значи, че просто трябва
още да работиш по него.

Трябва да имаш твърдост;
трябва да имаш постоянство;

трябва да поемаш отговорност
за своите знания

Много скептици може би ще кажат,
ами, това е чудесно,

философски, цялата тази идея
за учене чрез майсторство

и връзката му с нагласата,

учениците да овладеят знанията си.

Има логика,
но изглежда непрактично.

За да се направи на практика, всеки ученик
трябва да е на собствен план.

Ще трябва да е персонализирано,

ще трябва да има частни учители
и упражнения за всеки ученик.

А това не са нови идеи --

имало е експерименти в
Илинойс преди 100 години,

за прилагане на учене чрез майсторство,
които са имали чудесни резултати,

но са установили, че не може да се приложи,
защото логистиката е много трудна.

Учителят трябва да дава различни
упражнения на всеки ученик,

да оценява по заявка.

Но сега днес, това вече не е непрактично.

Имаме инструментите да го направим.

Учениците да виждат обяснение
в свое време и ритъм?

Има видео по заявка за това.

Трябва да се упражняват?
Нуждаят се от обратна връзка?

Има адаптивни упражнения,
свободно достъпни за учениците.

А когато това се случи,
случват се множество добри неща.

Едно, учениците действително
овладяват понятията,

но също развиват и
нагласата си за растеж,

изграждат твърдост и постоянство,

поемат отговорност за своите знания.

И най-различни хубави неща
могат да започнат да се случват

в самата класна стая.

Вместо да се фокусира върху
урока,

учениците могат да взаимодействат
помежду си.

Могат да получат по-дълбоко познание
на материала.

Могат да влизат в симулации,
Сократически диалог.

За да оцените това за което говорим

и трагедията на загубения потенциал,

бих искал да направим един
мисловен експеримент.

Ако се върнем 400 години
в миналото в Западна Европа,

която, дори тогава, е едно от
по-ограмотените места на планетата,

ще видим, че около 15%
от населението са знаели да четат.

Подозирам, че ако попитате някой,
който е знаел да чете,

например член на духовенството,

"Какъв процент от населението,
според Вас, е изобщо способен да чете?"

Те биха казали, "Ами,
с добра образователна система,

може би 20 или 30%."

Но ако превъртим напред до днес,

знаем, че това предсказание
би било страшно песимистично,

че близо 100%
от населението е способно да чете.

Но ако ви задам
подобен въпрос:

"Какъв процент от населението,
според вас, са способни

действително да овладеят
висша математика

или да разбират органична химия,

или да са способни да допринесат
за изследвания на рака?"

Много от вас биха казали, "Ами,
с добра образователна система,

може би 20, 30%."

Но, какво, ако тази оценка

просто се основава на личния ви опит
в среда не основана на майсторството,

вашият опит в живота ви или
наблюдавайки връстниците си,

където ви бутат
в зададен ритъм през класовете,

натрупвайки всички тези пропуски?

Дори когато сте получили 95%,

кои са били онези 5%, които сте пропуснали?

А те се натрупват --
стигате до напреднали предмети,

изведнъж се блъскате в стена и си казвате,

"От мен не става изследовател на рака;

не съм за физик;
не съм за математик."

Предполагам че това действително е така,

но ако ви бяха позволили да действате
в среда основана на майсторството,

ако ви бяха позволили наистина
да поемете отговорност за своите знания,

и когато сбъркате нещо,

да го приемете -- да гледате на провала
като момент на учене --

онова число, процентът,
който може наистина да овладее висша математика

или да разбира органична химия,

всъщност е много по-близо до 100%.

И това не е дори "би било добре."

Смятам, че това е социален императив.

Излизаме от това, което можем да наречем
индустриалната епоха

и навлизаме в
тази информационна революция.

И е ясно, че се случват
някои неща.

В индустриалната епоха,
обществото е пирамида.

В основата на пирамидата
има нужда от човешки труд.

В средата на пирамидата
има обработване на информация,

класата на бюрократите,

а на върха на пирамидата,
има собственици на капитал

и предприемачите,

и креативната класа.

Но вече знаем какво се случва,

навлизайки в информационната революция.

Основата на пирамидата
ще бъде превзета от автоматизацията.

Дори и средата,
обработването на информация,

това е, в което компютрите са добри.

Като общество имаме въпроса:

Всичката тази нова продуктивност се случва,
заради технологиите,

но кой участва в нея?

Дали ще е само този връх
на пирамидата, в който случай,

какво ще правят всички останали?

Как ще функционират?

Или ще направим нещо
по-амбициозно?

Ще се опитаме ли действително
да преобърнем пирамидата,

така че да има голяма креативна класа,

където почти всеки
може да участва като предприемач,

художник, изследовател?

Не смятам, че това е утопично.

Наистина смятам, че това
е изцяло основано на идеята,

че ако позволим на хората
да черпят от потенциала си

чрез овладяването на понятия,

чрез способността да поемат отговорност
за знанията си,

те могат да стигнат до там.

И когато се замислите
като просто гражданин на света,

е доста вълнуващо.

Само се замислете
каква равнопоставеност можем да имаме,

и с каква скорост може да се развива
цивилизацията.

Затова съм доста оптимистично настроен.

Смятам, че ще бъде
много вълнуващо време за живеене.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)