Най-смъртоносните цветове в историята - Дж. В. Маранто

Вижте целия урок: http://ed.ted.com/lessons/history-s-deadliest-colors-j-v-maranto

Когато радият е открит, ярко зеленият му цвят примамва хората да го използват в козметични продукти и бижута. Много по-късно разбираме, че вредните качества на радия надминават красивия му вид. За съжаление радият не е единственият пигмент в историята, който първоначално е смятан за безвреден или полезен, но се оказва смъртоносен. Дж. В. Маранто разказва за най-смъртоносните цветове в историята.

Урок от Дж. В. Маранто, анимация от Хуан М. Урбина.

През 1898 г. Мария и Пиер Кюри откриват
елемента радий.

За него се твърди, че има
възстановителни свойства

и се използва в пасти за зъби,

лекарства,

добавя се във вода

и храна.

Светещ в ярко зелено,

радият се използва в козметични продукти
и бижута.

Едва в средата на 20-ти век

става ясно, че радиоактивните свойства на
елемента са вредни и

далеч по-значими от красивия му цвят.

За съжаление, радият не е единственият
пигмент, който

е смятан за безвреден или полезен,

но се оказва смъртоносен.

Това печално отличие носят още три
цвята и пигметна, с които дълго сме

украсявали, както себе си,
така и изделията, които произвеждаме:

бяло,

зелено

и оранжево.

Историята ни започва с бялото.

Още през IV век пр. н. е.

древните гърци обработват олово, за да
добият чисто белия пигмент познат днес.

Проблемът?

При хората оловото се абсорбира директно
в тялото

и се разпространява в кръвта,

меките и

твърдите тъкани.

Веднъж попаднало в нервната система,

оловото имитира и пречи на нормалните
функции на калция, което

предизвиква увреждания, вариращи от
умствено изоставане

до виско кръвно налягане.

Въпреки това, употребата
на този токсичен пигмент

продължава през векове и култури.

Оловното бяло е единственото практично
решение за белите маслени или темперни бои

до 19-ти век.

За да направят боите си, художниците
стриват парче олово на прах,

излагайки се на силно токсичните му
прахови частици.

Свободната употреба на пигмента
предизвиква т.нар. художнически колики,

днес познати като оловно отравяне.

Художниците, които работят с олово се
оплакват от парализа,

меланхолия,

кашлица,

оток и дегенерация на ретината,

дори слепота.

Но плътният, матов и топъл тон на
оловното бяло,

е неустоим за художници като
Вермер и по-късо за импресионистите.

Неговият блясък е ненадминат и

пигметът е широко употребяван до забра-
ната му през 70-те години на 20-ти век.

Колкото и лошо да звучи,

опасните свойства на бялото
бледнеят в сравнение

с друг, по-разпространен пигмент -
зеленият.

Две синтетични зелени, наречени зеленото
на Шееле и парижко зелено,

се използват за пръв път
през 18-ти век.

Те са много по-искрящи и ярки

от сравнително мрачните зелени,
произведени от естествени пигменти,

затова бързо стават популярни като бои

и оцветители за текстил,

тапети,

сапуни,

декорации за торти,

играчки,

бонбони

и дрехи.

Тези зелени пигменти съдържат
съединение,

наречено меден хидроген арсенит.

При хората, излагането на арсеник

може да нанесе вреди върху комуникацията
и функцията на клетките.

Високи нива на арсеник са директно
свързвани

с ракови и сърдечни заболявания.

Затова през 18-ти век, работниците
във фабрики често са натравяни,

а жени в зелени рокли припадат

тъй като кожата им е изложена
на арсеник.

Носят се слухове, че в зелени стаи не
може да има дървеници

и дори се е спекулирало, че Наполеон е
умрял от бавно натравяне с арсеник,

тъй като спял в стая със зелени тапети.

Силната токсичност на зелените пигменти
не е разкрита, докато рецептата им,

съдържаща арсеник, не е
публикувана през 1822 г.

Век по-късно, същата рецепта се
използва с друга цел - като инсектицид.

Синтетичното зелено вероятно е
най-опасният пигмент с широка употреба,

но поне няма радиоактивните
свойства на радия.

Друг цвят обаче ги има -
оранжевият.

Преди Втората световна война, производи-
телите на керамични съдове за хранене

често използват уранов оксид за
цветни покрития.

Съединението придава бляскави червени
и оранжеви цветове,

които могат да са привлекателни,
стига да не излъчват радиация.

Естествено, хората не знаят за радиацията
до края на 19-ти век,

нито пък за това, че увеличава риска
от ракови заболявания.

През Втората световна война,
американското правителство

конфискува всичкия уран, за да го
използва за производство на бомби.

Но през 1959 г. рестрикциите над атомната
енергия са намалени,

и уранът се връща във фабриките за
стъкло и керамика.

Оранжевите съдове, произведени през
следващото десетилетие,

може и до днес да имат опасни
свойства на повърхността си.

Възможно е стари съдове в ярки цветове
все още да са радиоактивни.

Въпреки че нивата на радиация са ниски, и
не са официален риск за здравето,

ако стоят на рафта, американската
асоциация за

защита на околната среда предупреждава за
опасност при консумиране на храна от тях.

Макар все още да имаме някои проблеми
със синтетичните бои за храни,

научният напредък ни е помогнал да
премахнем опасните цветове от живота си.