Свързани, но самотни?

След като изискваме повече от технологиите, изискваме ли по-малко един другиму. Шери Търкъл изучава как нашите устройства и виртуални профили определят човешката свързаност и комуникация, и ни кани задълбочено да се замислим за новите видове на комуникация, които искаме да имаме.

Само преди секунда

дъщеря ми Ребека ми пожела успех с кратко съобщение.

То гласеше,

"Мамо, ще ги разбиеш."

Обичам това.

Да получа такова съобщение

е като да получа прегръдка.

И ето.

Аз съм олицетворение

на основния парадокс.

Аз съм жена,

която обича да получава кратки съобщения

и която ще ви разкаже,

че прекалено големият им брой може да бъде проблем.

Всъщност това напомняне на дъщеря ми

ме връща към началото на моята история.

През 1996, когато беше първата ми TED лекция,

Ребека беше на пет години

и седеше точно там

на първия ред.

Току-що бях написала книга,

възхваляваща живота в интернет

и щях да бъда на корицата

на списание "Wired".

В онези стремителни дни

експериментирахме

с чат стаи и интернет виртуални общности.

Изследвахме различни аспекти на нашата същност.

И след това се изключвахме от мрежата.

Бях много развълнувана.

Като психолог, това което най-много ме вълнуваше,

беше идеята,

че можем да използваме това, което научаваме във виртуалния свят

за нас самите, за нашата идентичност,

за да живеем по-добър живот в реалния свят.

Сега да превъртим бързо лентата до 2012.

Пак съм на сцената на TED.

Дъщеря ми е на 20. Учи в колеж.

Тя спи с мобилния си телефон,

аз също.

Написала съм и нова книга,

но този път тя едва ли

ще ме постави на корицата

на списание "Wired".

Какво се случи?

Все още се вълнувам от технологиите,

но вярвам,

и съм тук, за да изложа своята теория,

че ние им позволяваме да ни отведат на места,

където не бихме искали да бъдем.

През последните 15 години

изучавах технологиите на мобилните комуникации

и интервюирах стотици хора,

млади и стари,

за техните взаимоотношения с технологиите.

Това, което открих е,

че нашите малки устройства,

тези малки устройства в джобовете ни

толкова силно влияят на психиката ни,

че не само променят навиците ни,

но и нашата същност.

Някои от нещата, които днес правим с тези устройства

само преди няколко години

бихме помислили за странни

или плашещи,

но бързо сме привикнали към тях

и вече са част от навиците ни.

Няколко бързи примера:

Хората пишат кратки съобщения или е-писма

по време на корпоративни срещи.

Те пишат кратки съобщения, пазаруват или влизат във "Фейсбук"

по време на час, по време на представяния,

по време на всички свои срещи.

Хората ми обясняват за важното ново умение

да поддържаш контакт със събеседника си с поглед,

докато пишеш съобщения.

(Смях)

Обясняват ми,

че е трудно, но постижимо.

Родителите пишат кратки съобщения или е-писма

по време на закуската или вечерята,

докато децата им се оплакват,

че те не им отдават пълното си внимание.

Но същите тези деца,

не отдават пълното си внимание едно на друго.

Това е скорошна снимка

на моята дъщеря и нейните приятелки,

които са заедно,

без всъщност да са заедно.

Пишем кратки съобщения дори на погребения.

Изучавам точно това.

Ние се дистанцираме

от нашата болка или от нашия захлас

и се отдаваме на телефоните си.

Защо това има значение?

За мен има значение,

защото мисля, че сме на път да имаме проблем -

със сигурност проблем

с начина, по който се отнасяме един към друг,

но и проблеми

с начина, по който се отансяме към себе си

и способността ни за самопреценка.

Свикваме с един нов начин

да бъдем сами заедно.

Хората искат да са един с друг,

но и да бъдат другаде -

свързани с всички различни места, където искат да бъдат.

Хората искат да персонализират живота си.

Искат да влизат и да напускат местата, където са,

защото това, което е най-важно за тях

е да контролират върху какво насочват вниманието си.

Искате да отидете на онази среща на борда,

но искате да обръщате внимание

само на това, което ви интересува.

Според някои хора това е плюс.

Но накрая може да се окаже,

че се крием един от друг,

дори и когато постоянно сме свързани един с друг.

Един петдесетгодишен бизнесмен

ми се оплака,

че се чувства сякаш вече няма колеги на работата.

Когато отива на работа, той не се спира да говори с никого,

не се обажда на никого.

Казва, че не иска да прекъсва колегите си,

защото, според него, "Те са прекалено заети да пишат е-писма."

Но изведнъж се спира

и казва, "Всъщност, излъгах те.

Аз съм този, който не иска да бъде прекъсван.

Вместо да искам да бъда прекъснат,

аз предпочитам да си пиша нещо на блекбърито."

Наблюдавайки различните поколения,

виждам, че хората търсят най-усилено компанията на другия,

ако и само ако,

могат да имат тази компания от разстояние

в размер, който могат да контролират.

Наричам това, ефектът на Момичето със златните къдрици:

нито прекалено близо, нито прекалено далече,

точното разстояние.

Но това, което изглежда добре

на бизнесмена на средна възраст

може да бъде проблем за юношата,

който трябва да развива своите отношения лице в лице с останалите.

Едно осемнайсетгодишно момче,

което използва кратки съобщения за почти всичко

ми каза замислено,

"Някой ден, някой ден,

но със сигурност не сега,

искам да се науча да водя разговор."

Когато питам хората,

"Какво му е лошото на разговора?"

Те ми казват, "Сега ще ти обясня какво му е лошото.

Случва се в реално време

и не можеш да контролираш какво ще кажеш."

Това е истинската причина.

Кратките съобщения, е-писма, коментарите във форумите,

всички тези неща

ни позволяват да се представим, по начина, който искаме.

Можем да редактираме,

значи можем и да изтриваме,

можем да ретушираме

лицето, гласа,

плътта, тялото -

не прекалено малко, не прекалено много,

точното количество.

Човешките взаимоотношения

са богати и са объркани

и са много изискващи.

А ние ги изчистваме с помощта на технологията.

И когато правим това,

едно от нещата, които могат да се случат

е да пожертваме разговора

заради свързаността.

Ние мамим самите себе си.

И с течение на времето

изглежда забравяме това

или вече не ни е грижа.

Оказах се неподготвена,

когато Стивън Колбърт

ми зададе един много важен въпрос,

много важен въпрос.

Той каза "Всички тези малки туитове,

всички тези малки глътки

онлайн комуникация

правят ли една голяма глътка

истински разговор?"

Отговорът ми беше "не",

не правят.

Свързаността на глътки може да е полезна

за събирането на отделни парчета информация,

може да е от полза да кажем "Мисля за теб"

и дори да кажем, "Обичам те,"

вижте как се почуствах аз,

когато получих краткото съобщение от дъщеря ми,

но те не ни помагат

да научим повече един за друг,

наистина да се опознаем и разберем едни други.

А ние използваме разговорите един с друг,

за да се научим да водим разговори

със самите себе си.

Затова бягството от разговора

може наистина да е от значение.

Защото то ще компрометира

способността ни за самонаблюдение.

За децата, които сега растат,

това умение е в основата на тяхното развитие.

Все по-често чувам.

"Предпочитам да пиша вместо да разговарям."

Това, което наблюдавам е,

че хората толкова свикват да бягат от

истинския разговор,

толкова свикват да се задоволяват с по-малко,

че са готови дори

да не се срещат изобщо с хора.

Например,

много хора споделят с мен своето желание

някой ден да се появи една по-съвършена версия на "Сири",

дигиталният помощник на "Айфон" на "Епъл",

която ще им бъде повече като добър приятел,

някой, който ще ги изслушва,

когато другите не го правят.

Мисля, че това желание

отразява болезнената истина,

която научих през последните 15 години.

Това чувство, че никой не ме слуша

е много важно

в нашите отношения с технологията.

Ето защо е толкова изкушаващо

да имаме "Фейсбук" страница,

профил в "Туитър",

толкова много автоматични слушатели.

Чувството, че никой не ни слуша,

ни кара да прекарваме повече време

с машини, които ни се струва, че ги е грижа за нас.

Разработваме роботи,

наричат се социални роботи,

които са предназначени да бъдат компаньони -

на възрастни хора,

на децата ни,

на нас.

Толкова ли изгубихме увереността си,

че ще бъдем винаги заедно един за друг?

По време на моето изследване

работих в няколко старчески домове

и занесох там от тези социални роботи

предназначени да създават у възрастните хора

усещането, че някой ги разбира.

Един ден, видях една жена,

която беше загубила дете

да говори на един робот

с формата на бебе тюлен.

То сякаш я гледаше в очите

и привидно следваше разговора.

Действаше ѝ успокоително.

И според много хора това е чудесно.

Но тази жена се опитваше да осмисли живота си

чрез машина, която няма никава представа

за развитието на човешкия живот.

Роботът изнася добро представление.

А ние сме уязвими.

Хората преживяват една привидна емпатия

като че ли тя е реална.

Така че в този момент,

когато тази жена

преживява тази привидна емпатия,

аз си мислех, "Този робот не може да изпитва емпатия.

Не знае какво е да си изправен пред смъртта.

Не знае какво е животът."

Това че жената се успокояваше

от своя робот компаньон,

за мен не беше удивително,

а един от най-мъчителните и сложни моменти

в моя петнадесет годишен работен опит.

Но когато отстъпих назад,

се почувствах

в студения, жесток център

на една перфектна буря.

Ние очакваме все повече от технологиите

и все по-малко един от друг.

И аз се питам,

"Защо нещата стигнаха до там?"

И вярвам, че отговорът е

че технологиите ни привличат,

в момент, когато сме най-уязвими.

А ние сме уязвими.

Ние сме самотни,

но се страхуваме от интимността.

И от социални мрежи до социални роботи,

ние създаваме технологии,

които ни дават илюзията за компания,

без изискванията на приятелството.

Обръщаме се към технологията, за да ни помогне да сме свързани

по начини, които можем да контролираме.

Но всъщност не се чувстваме толкова удобно.

Не контролираме напълно нещата.

Тези дни телефоните в джобовете ни

променят умовете и сърцата ни,

защото ни предлагат

три фантазии.

Първо, че можем да насочим вниманието си

там, където ние искаме;

второ, че винаги има кой да ни чуе;

и трето, че никога няма да бъдем сами.

Тази трета идея,

че никога няма да бъдем сами

е централна за нашата психика.

Защото в момента, в който хората останат сами,

дори и само за няколко секунди,

те стават напрегнати, те се панират, суетят,

те посягат към технологията.

Помислете си за хората, чекиращи се на гишето

или на червен светофар.

Да си сам е проблем, който трябва да бъде разрешен.

Ето защо хората се опитват да го разрешат като се свързват.

Но тук свързаността

е по-скоро симптом, отколкото лек.

Тя изразява, но не решава

основния проблем.

Но освен че е симптом,

постоянната свързаност променя

начина, по който хората се самооосъзнават.

Тя създава едно ново същество.

Най-добрият начин да го опишем е

аз споделям, значи съм.

Използваме технологиите, за да се дефинираме

като споделяме своите мисли и чувства

още в момента, когато ги изпитваме.

Преди моделът беше:

Имам някакво чувство,

искам да се обадя по телефона.

А сега е: искам да усетя нещо,

трябва да изпратя кратко съобщение.

Проблемът с този нов модел

"аз споделям, значи съм"

е че ние нямаме връзка,

не се чувстваме като себе си.

Ние почти не можем да се усетим.

Какво правим? Свързваме се все повече и повече.

Но в рамките на този процес

ние все повече се изолираме.

Как свързаността преминава в изолиране?

Ние се изолираме,

ако не развиваме своята способност за самота,

способността да се отделим от останалите,

за да съберем мислите си.

Самотата е усещането,

което ни кара да се обърнем към другите хора

и да сформираме реални взаимоотношения.

Когато нямаме тази способност за самота,

ние се обръщаме към други хора, за да се чувстваме по-малко напрегнати

или за да се почустваме живи.

Когато това се случи,

ние не можем да оценим какви са тези хора.

Ние като че ли ги използваме

като резервни части,

за да поддържаме крехкото ни усещане за себе си.

Започваме да мислим, че постоянната ни свързаност

ще ни направи по-малко самотни.

Но това е опасно,

защото точно обратното е вярно.

Ако ние не можем да бъдем сами със себе си,

ще ставаме все по-самотни.

И ако не научим децата си да бъдат сами,

те само ще знаят

какво е да си самотен.

Когато говорих на TED през 1996

за моите изследвания

на ранните виртуални общества,

аз казах, 'Тези, за които времето

прекарано пред екрана е най-смислено

сядат пред него от позицията на самонаблюдението."

За това призовавам аз днес:

замисляне и разговаряне

за това къде ще ни отведат

днешните технологии

и какво ще ни струват те.

Ние сме влюбени в технологиите.

И се страхуваме, като скоро влюбените,

че ако говорим за това прекалено много, ще убием романтиката.

Но е време да говорим за това.

Отраснахме с дигиталните технологии

и си мислим, че и те са помъдряли с нас.

Но не е така, те са още в ранния си етап.

Има много време

ние да помислим как да ги използаме,

как да ги развием.

Не предлагам

да се откажем от нашите устройства,

а да развием едно по-осъзнато отношение

с тях, един с друг

и със самите себе си.

Виждам някои първи стъпки.

Започнете да мислите за самотата

като за нещо добро.

Направете ѝ място.

Намерете начини да я покажете

като стойностна на вашите деца.

Създайте специални места у вас -

кухнята, трапезарията -

и ги използвайте само за разговор.

Направете същото на работното място.

Там ние сме толкова заети да комуникираме,

че често нямаме време да мигнем,

нямаме време да говорим

за нещата, които наистина имат значение.

Променете това.

Най-важното е, че ние имаме нужда да се вслушваме един в друг,

дори и в скучните неща.

Защото в моментите, в които се препъваме,

колебаем или не намираме точната дума,

тогава се разкриваме един на друг.

Технологиите се опитват

да дефинират по нов начин човешките взаимоотношения,

как показваме отношението си един към друг,

как се отнасяме към себе си -

опитват се и да ни дадат възможност

да потвърдим нашите ценности

и нашата посока.

Аз съм оптимист.

Имаме всичко нужно да започнем.

Имаме един друг.

Имаме най-голям шанс да успеем,

ако признаем нашата уязвимост.

Трябва да внимаваме,

когато технологията казва,

че ще вземе нещо сложно

и ще го направи просто.

В моята работа,

чувам, че животът е сложен,

взаимоотношенията са изпълнени с риск.

А ето я технологията -

проста, обнадеждаваща,

оптимистична, винаги млада.

Все едно да повикаш кавалерията.

Рекламната кампания обещава,

че онлайн и с аватарите

вие ще можете "най-накрая да заобичате своите приятели,

своето тяло, своя живот,

в интернет и с аватари."

Привлечени сме от виртуалната романтика,

от компютърните игри, които изглеждат като светове,

от идеята, че роботите

някой ден ще бъдат нашите истински другари.

Прекарваме вечерта в социалната мрежа

вместо да изпием бира с приятели.

Но тези заместващи фантазии

ни струват скъпо.

Сега всички трябва да се фокусираме

върху многото начини,

по които технологиите могат да ни върнат обратно

към истинския ни живот, истинските ни тела,

нашите общности,

нашата собствена политика

на нашата планета.

Те имат нужда от нас.

Нека поговорим

как да използваме цифровите технологии,

технологията на нашите мечти,

за да направим този живот,

живот, който ще заобичаме.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)