Защо лъскавите кули от стъкло не са добри за градския живот

"Ужасяващо преобразяване превзема градовете ни" - казва архитектурният критик Джъстин Дейвидсън. От Хюстън, Тексас, до Гуанджоу, Китай, лъскави сгради от бетон и стомана, покрити със стъкло, плъзват нагоре като хищни видове. Нека преосмислим анатомията на града си, докато Дейвидсън обяснява как външният облик на сградите оформя градското преживяване, и какво губим, когато архитектите спрат да използват пълния спектър от налични материали.

Представете си,
че тази вечер, влизайки тук,

бяхте открили, че всички в стаята
изглеждат почти еднакво:

неостаряващи, безрасови,

общо добре изглеждащи.

Човекът, който седи до вас,

може да има особен вътрешен свят,

но вие дори не го подозирате,

защото всички са с един и същ
празен израз през цялото време.

Ето такова е ужасяващото преобразяване,
което превзема градовете,

само че се отнася за сгради, а не за хора.

Градовете са пълни с грапавост и сянка,

текстура и цвят.

Все още можете да откриете архитектурни
площи с висока индивидуалност и характер

при жилищни блокове в Рига

и Йемен,

жилища за социално слаби във Виена,

селата на индианците хопи в Аризона,

сгради от пясъчник в Ню Йорк,

дървени къщи в Сан Франциско.

Това не са дворци или катедрали.

Това са обикновени жилищни сгради,

изразяващи обикновения
разкош на градовете.

И причината да са такива е,
че нуждата от подслон

е тясно свързана с човешкото
желание за красота.

Тяхната грапава повърхност ни дава град,
който можем да докоснем.

Улици, които можем да прочетем,

като прокараме пръсти по тухлите и камъка.

Но това става все по-трудно,

защото градовете стават по-гладки.

В новите градски центрове избуяват кули,

които почти винаги са от бетон и стомана

и покрити със стъкло.

Може да разгледате силуетите
на градове по целия свят:

Хюстън,

Гуанджоу,

Франкфурт,

и ще видите една и съща
армия от лъскави роботи,

маршируващи на хоризонта.

И само си помислете
за всичко, което губим,

когато архитектите спрат да използват
пълния спектър от налични материали.

Когато отхвърлим гранита
и варовика, и пясъчника,

и дървото, и медта,
и теракотата, и тухлите,

и плетта, и мазилката -

ние опростяваме архитектурата

и ограбваме градовете.

Все едно да сведем всички световни кухни

до храната, предлагана в самолета.

(Смях)

Пилешко или паста?

Но още по-лошо,

струпване на стъклени кули
като това в Москва

предполага пренебрегване на гражданските
и общностните аспекти на градския живот.

Такива сгради целят да облагодетелстват
собственици и наематели,

но не непременно живота на останалите -

на тези от нас, които се движат
в пространството между сградите.

А ние очакваме да го правим безплатно.

Лъскавите сгради са инвазивен вид

и те сдъвкват градовете ни
и убиват обществените пространства.

Склонни сме да мислим
за фасадите като за грим,

за декоративен слой, който слагаме
накрая, за да изглежда сградата завършена.

Но само защото фасадата е повърхностна,

не значи, че тя не е и дълбока.

Нека ви дам един пример за това

как повърхността на града
влияе на живота ни в него.

Когато посетих Саламанка в Испания,

гравитирах около "Пласа Майор"

по всяко време на деня.

Рано сутрин слънчевата светлина
изравнява фасадите,

изостряйки сенките,

а нощем светлината на уличните
лампи разделя сградите

на стотици отчетливи зони,

балкони, прозорци и пасажи,

всяко от които - отделен блок
на визуална дейност.

Този детайл и дълбочина, този разкош

придават на площада театрални достойнства.

Той се превръща в сцена, където
поколенията могат да се срещнат.

Имаме тийнейджъри, изтегнати по паветата,

възрастни, окупирали пейките

и истинският живот започва
да прилича на оперна композиция.

Завесата се вдига над Саламанка.

Така че просто защото говоря
за външния облик на сградите,

не за форма, функция или конструкция,

дори така тези повърхности
придават текстура на живота ни,

защото сградите създават
пространства около себе си,

а тези пространства могат
да привличат хората

или да ги отблъскват.

И разликата често се дължи
на качеството на този външен облик.

Един съвременен еквивалент
на "Пласа Майор" в Саламанка

е "Плас дьо ла Дефанс" в Париж,

обветрено отворено пространство
със стъклени стени,

през което хората от офисите
забързано минават

по пътя от метрото до бюрата си,

но където иначе прекарват
възможно най-малко време.

През 80-те години на 20-ти век
архитектът Филип Джонсън

се опитва да възпроизведе
изискан европейски площад в Питсбърг.

Това е "Пи Пи Джи Плейс",

2000 кв. м. открито пространство,
оградено от търговски сгради,

направени от огледално стъкло.

Той украсява тези сгради с метални ръбове

и готически кули,

които наистина се подават на небосклона.

Но от нивото на земята

площадът сякаш е клетка от черно стъкло.

Да, разбира се, през лятото

децата тичат наляво-надясно през фонтана

и има кънки на лед през зимата,

но липсва неформалността
на спокойното излизане.

Това просто не е място, на което искаш
да се поразходиш ей-така и да побъбриш.

Обществените пространства процъфтяват
или западат поради ред причини.

Архитектурата е само една,

но важна причина.

Някои модерни площади

като "Федерейшън Скуеър" в Мелбърн

или "Суперкилен" в Копенхаген

успяват, защото комбинират
старото и новото,

грапавото и гладкото,

неутралните и ярките цветове

и защото не разчитат предимно на стъкло.

Аз не съм противник на стъклото.

То е древен и гъвкав материал.

Лесно се произвежда и транспортира,

поставя, заменя

и почиства.

Има го във всякакви форми - от огромни
и много ясни листове,

до прозрачни тухли.

С новите облицовки то може
да променя настроението си

заедно със светлината.

В скъпи градове като Ню Йорк
то има магическата сила

да покачва стойността на имотите,
като отваря гледки,

което наистина е единственото,
което може да бъде предложено,

за да се оправдаят тези нереални цени.

В средата на 19-ти век

с построяването на
Кристалния дворец в Лондон

стъклото се издига до върха на
класациите за модерни материи.

До средата на 20-ти век

то вече доминира централните части
на някои американски градове,

основно чрез някои наистина
забележителни офис сгради

като "Левър Хаус" в централен Манхатън,
проектирана от "Скидмор, Оуингс и Мерил".

В крайна сметка технологиите
напредват до степен,

в която архитектите могат да проектират
толкова прозрачни конструкции,

че те на практика изчезват.

И заедно с това

стъклото се превръща в стандартния
материал за многоетажните сгради

и за това си има много добра причина.

Защото докато населението
се концентрира в градовете,

най-слабо облагодетелстваните
се побират в скалъпени колиби.

Но стотици милиони се нуждаят от
апартаменти и места за работа

във все по-големи сгради,

така че е икономически по-смислено
да се издигат кули,

които да се облицоват с евтини и
практични окачени фасади.

Но стъклото има ограничена способност

да бъде изразително.

Това е участък от стена,
която огражда площад

в древния град Митла
в южната част на Мексико.

Тези резби на две хиляди години

показват ясно, че това е било място
от висока ритуална значимост.

Днес, когато гледаме към тях, виждаме
приемственост в историята и материите

между тези резби, планините наоколо

и тази църква, построена върху руините

с камъни, добити от местността.

В близост до Оахака дори
обикновените измазани сгради

се превръщат в платна за ярки цветове,
политически стенописи

и сложно графично изкуство.

Това е сложен, комуникативен език,

който епидемията от стъкло
просто ще отмие.

Добрата новина е, че архитектите
и строителните предприемачи

започнаха да преоткриват
радостите на текстурата,

без да отстъпват на модерността.

Някои измислят новаторски начини за
използване на стари материали като тухли

и теракота.

Други изобретяват нови продукти като
летите панели, които "Снохета" използват,

за да придадат на Музея на модерното
изкуство в Сан Франциско

онова нагънато, скулптурно достойство.

Архитектът Стефано Боери
дори създава живи фасади.

Това е неговата "Вертикална гора",
две жилищни сгради в Милано,

чието най-явно качество е зеленината.

Боери проектира тяхна
вариация за Нанкин, Китай.

Представете си, ако зелените фасади
бяха вездесъщи, колкото стъклените,

колко по-чист щеше да стане
въздухът в китайските градове.

Но истината е, че това
са най-често единични

бутикови проекти,

които не са лесноповторяеми
в глобален мащаб.

И точно това е идеята.

Когато използваме материали
от местно значение,

предпазваме градовете от това,
да изглеждат еднакво.

Медта има дълга история в Ню Йорк:

Статуята на свободата,

короната на Уулуърт Билдинг,

но излязла от мода за дълго,

докато "SHoP Architects" не я използвали,
за да облицоват "Американ Копър Билдинг",

две извити сгради
на брега на Ийст Ривър.

Дори не са завършени,

а вече можем да видим как слънцето
възпламенява тази металическа фасада,

която с времето ще се превърне в зелена.

Сградите могат да са като хората.

Техните фасади излъчват преживяванията им.

И това е важен момент,

защото когато стъклото остарява,

просто го подменяме

и сградата изглежда кажи-речи
същата като преди,

докато накрая не я разрушим.

Почти всички други материали
притежават свойството

да попиват влиянието
на историята и паметта,

като го проектират в настоящето.

Фирма "Енеада"

облицова с мед и цинк природоисторическия
музей в Юта, Солт Лейк Сити -

руди, добивани в региона от 150 години,

които също и замаскират сградата
сред охрените хълмове,

така че природоисторическият музей

да отразява природата и
историята на региона си.

А когато носителят на
наградата "Прицкер" Уанг Шу от Китай

построява исторически музей в Нинбо,

той не просто създава
обвивка за миналото -

той вплита спомени в самите стени,

като използва тухли, камъни и пясък,

съхранени от разрушените села.

Архитектите могат да използват стъкло

по също толкова поетични
и находчиви начини.

Тук, в Ню Йорк, две сгради:

едната - от Жан Новел,
а другата - от Франк Гери,

се гледат на тази улица,

и играта на отраженията,
които си разменят,

е сякаш симфония от светлина.

Но когато един град
се обвърже със стъклото,

докато се разраства,

той се превръща в огледална зала,

безпокоен и студен.

В крайна сметка градовете са места
на концентрирано многообразие,

където световните култури, езици
и начини на живот

се срещат и смесват.

Затова вместо да затваряме
това многообразие

и различие в сгради от смазваща еднаквост,

трябва да имаме архитектура, която почита
пълния спектър на градското преживяване.

Благодаря ви.

(Aплодисменти)