Кое е така смешно в психичните болести?

Болестите на тялото получават съчувствие, казва комедиантката Руби Уакс, освен тези засягащи мозъка. Защо е така? С зашеметяваща енергия и хумор Уакс, с диагноза клинична депресия, поставена й преди десетилетие, ни подканя да сложим край на стигмата върху психичните болести.

Един от четирима страда от някакъв вид психическа болест,

така че едно, две, три, четири, вие сте господине.

Вие. Да. (Смях)

Със странните зъби. И вие до него също. (Смях)

Знаете кой сте.

Всъщност целият ред не сте добре. (Смях)

Това не е хубаво. Здравейте. Да. Много лошо. Изобщо не ме гледайте даже. (Смях)

Аз съм една на четири. Благодаря.

И мисля, че го наследих от майка ми,

която пълзеше на четири крака из къщата.

В ръката си имаше две гъби и още две

вързани за колената ѝ. Майка ми беше много изцеждаща личност.

И тя пълзеше зад мен и викаше

"Кой оставя следи от обувки, кой?!"

Така, че това беше някакъв знак, че нещата не са много в ред.

Преди да почна искам да благодаря

на производителите на "Ламотрагин", "Съртралин" и "Ребоксатин",

защото без тези няколко прости химикала, не бих била вертикална днес.

Как започна всичко?

Моята психична болест - не, няма да говоря за нея.

За какво ще говоря тогава? Добре.

Винаги съм си мислила, че когато накрая получа криза

ще бъде, защото съм получила дълбоко Кафка-тип

екзистенциалистко откровение

или примерно Кейт Бланшет ще ме изиграе и ще получи Оскар за това. (Смях)

Но не се случи така. Получих кризата си

по време на спортния ден на дъщеря ми.

Там си бяха всички родители, на паркинга,

ядяха храна от багажниците на колите си - само англичаните -

ядяха си салама. Те обичат салами. (Смях)

лорд и лейди Ригор Мортис похапваха на полето

и ето гърмеж от пистолета и всички момичета почват да тичат

и всички майчици почват да викат "Тичай! Тичай Хламидия! Тичай!" (Смях)

"Бягай като вятъра, Верука! Бягай!"

И момичетата бягаха, тичат, тичат, тичат

всички освен дъщеря ми, която просто си седи

на стартовата линия и маха с ръка,

защото не знаела, че трябвало да тича.

Така, че аз си полегнах за около месец и като се събудих

разбрах че съм в институция и като видях другите затворници

разбрах че съм намерила моите хора, моето племе.

Защото те станаха моите единствени приятели, станаха мои приятели,

защото много малко хора, които познавах ... Имам предвид

не получих особено много картички и цветя. Имам предвид, че ако си бях счупила крак

или бях бременна щях да съм наводнена,

но всичко, което получих бяха няколко телефонни обаждания със съвета да се взема в ръце.

Вземи се в ръце.

Понеже аз не се бях сетила за това. (Смях)

(смях, аплодисменти)

Защото, знаете ли, това нещо което получавате с тази болест,

защото тя идва в комплект е истинско чувство за срам,

понеже приятелите ти са "Добре, покажи ми бучката,

покажи ми рентгена," и разбира се ти нямаш нищо подобно за показване

и затова си истински отвратен от себе си, защото си мислиш

"Не е като като да ме бомбардират. Не живея в гето."

И започваш да чуваш тези гадни гласове, но не само един,

хиляда - сто хиляди гадни гласа,

сякаш Дявола има синдром на Турет - така би звучал.

Но всички тук знаем, че няма Дявол,

че няма никакви гласове в главата ти.

Всъщност, когато чуваш гадните гласове

всички малки неврони се събират и в малката дупчица

се получава истински токсичен "искам да се гръмна" химикал,

и ако това се повтаря много, много пъти

се сдобиваш с депресийка.

О, и това даже не е върхът на айсберга.

Ако имаш дете и му говориш гадости

малкият му мозък праща химикали, които са толкова разрушителни,

че малките части на мозъка му, които различават добро от лошо просто не порасват,

така, че може да си отгледаш психопат.

Ако войник види приятеля си разпарчетосан мозъкът му

влиза в такъв висок стрес, че не може реално да пренесе преживяното в думи,

затова просто чувства ужаса отново и отново.

Ето го и моя въпрос. Той е: Защо

когато хората имат психическа повреда това е все активно въображение?

Защо всеки друг орган на тялото ни може да се разболее

и получаваш симпатия, но не и мозъкът?

Бих искала да поговоря малко за мозъка,

защото знам че тук на ТЕД го обичате,

така че ако само ми дадете една минута, добре.

Добре, нека само кажа - има и няколко добри новини.

Има и добри новини. Първо, да кажа,

че сме минали дълъг, дълъг път.

Започнали сме като мъничка, едноклетъчна амеба,

малка, едва се държи за скала и сега, воила, мозъкът.

Да видим. (Смях)

Това бебче има доста коня под капака.

Идва с напълно оборудвано със съзнание. Има върховни лобове.

Имаме тилния лоб, за да можем да виждаме света.

Имаме слепоочен лоб, за да можем да чуваме света.

Тук имаме малко дълготрайна памет,

помните ли онази нощ, която ви се иска да забравите, когато наистина се напихте? Бай-бай! Няма я. (Смях)

Така, че той е изграден от 100 милиарда неврона,

които жужат заедно, електрически предавайки информация,

жужат, жужат. Ще ви го покажа и в профил.

Не знам дали го виждате от там. (Смях)

Така, че жужат си, и - (Смях) -

За всички ..., да знам, сама го нарисувах. Благодаря ви.

За всеки един неврон, може да има

от 10 000 до 100 000 различни връзки

или дендрони или както искате го наречете и всеки път,

когато научите нещо или ви се случи нещо,

този храст нараства, разбирате ли, това храст от информация.

Представяте ли си, всяко човешко същество разполага

с това оборудване, дори Парис Хилтън? (Смях)

Иди го разбери.

Обаче имам и малко лоши новини, хора. Имам лоши новини.

Те не са за един от четирима. Тук става въпрос за четирима от четирима.

Не сме предвидени за 21 век.

Еволюцията не ни подготви за това. Просто ни липсва ширина на лентата

и относно тези, които казват че днес им е чудесен ден,

че са супер добре, те са по-луди от всички нас.

Сега ще ви покажа къде може да има малко проблеми

в еволюцията. Така, нека ви го обясня.

Когато сме били в древността - (Смях) -

преди милиони години и внезапно сме се почувствали застрашени

от хищник, добре? - (Смях) -

тогава ние ... Благодаря ви. Сама ги нарисувах. (Смях)

Благодаря ви много. Благодаря. Благодаря.

Благодаря. Та, както и да е, тогава ние сме се изпълвали с адреналин

и кортизол и сме убивали или сме били убивани,

или сме изяждали или сме били изяждани и тогава внезапно горивото е свършвало

и сме се връщали обратно към нормалността. Добре.

Проблемът в днешни дни е, че модерният човек - (Смях) -

когато се почувстваме в опасност все още се изпълваме с химикали,

но понеже не може да убиеш пътния полицай

или да изядеш агента по недвижими имоти, горивото си остава в нашите тела,

отново и отново, така че сме постоянно в състояние на аларма,

постоянен стрес. И ето и още едно нещо, което става.

Преди около 150 000 години, когато езикът се е появил

сме започнали да обличаме в думи този постоянен стрес

и вече не е само "О Боже мой, саблезъб тигър!" което се е случвало,

а внезапно вече имаме и О Боже мой, не пратих мейла. О Боже мой, бедрата ми са прекалено дебели.

О Боже мой, всички виждат колко съм глупава. Не бях поканена на коледното парти!

И се получава тази въртяща се мърмореща касета,

която се пуска отново и отново и която те побърква така, че

виждате ли къде е проблемът? Това, което ви е държало в сигурност

преди сега ви подлудява.

Съжалявам, че трябва да съм пощальона с лошите новини, но все някой е.

Домашните ви любимци са по-щастливи от вас. (Смях)

(Аплодисменти)

Котенцето, мяу мяу - щастливо, щастливо. Човешки същества - прецакани. (Смях)

Напълно и абсолютно прецакани.

Но това, което казвам е че ако не говорим за тези неща

и не се учим как да се справяме с живота си

няма да е един от четири. Ще станат четири от четири,

тези които са много, много зле на горния етаж.

И докато сме на тази тема, може ли моля да прекратим стигмата?

Благодаря ви. (Аплодисменти)

(Аплодисменти) Благодаря ви.