Търсейки динозаври, открих мястото ни във вселената

Какво се случва като откриеш динозавър? Палеонтологът Кенет Лаковара ни разказва в детайли процесът по разкопаването на Dreadnoughtus - завропод на 77 милиона години, който бил висок, колкото двуетажна сграда, и тежал, колкото самолет - и отбелязва колко невероятно е, че един дребен бозайник, който живее в покрайностите на динозавърския свят, е еволюирал в мислещо същество, способно да разбира тези великолепни създания. Споделете неговата възхлава на геоложката история на Земята, и размишленията му относно мястото ни във времето.

Как се откриват динозаври?

Звучи невъзможно, нали?

Ама не е.

И отговорът е една формула, на която
всички палеонтолози се осланят.

И аз сега ще ви кажа тази тайна.

Първо, трябва да намерите скали на
точната възраст.

Второ, тези скали трябва задължително
да са седиментни.

И трето, пластовете на тези скали
трябва да са естествено оголени.

И това е.

Ако намерите тези три неща,
и започнете да копаете на място,

има огромен шанс да намерите фосили.

Дайте сега да ви обясня формулата
малко по-добре.

Живите организми са съществували само в
определени периоди от време.

Затова трябва да се търсят скали
на определена възраст,

в зависимост от това какви
организми търсите.

Ако търсите трилобити, примерно,

трябва да търсите много стари скали
от Палеозойската ера -

скали, които са на половин до четвърт
милион години.

Ако, пък, искате да намерите динозаври,

не ги търсете в Палеозоя,
понеже нищо няма да намерите.

Тогава още не са се били развили.

Трябва да търсите по-млади скали
от Мезозойската ера,

а като става въпрос за динозаври,

трябват скали на някъде между
235 и 66 милиона години.

В днешно време е сравнително лесно
да се намират скали от определени периоди,

тъй като Земята е,
в общи линии,

геоложки картографирана.

Което, само по себе си,
е трудно извоювана информация.

Историческите хроники на Земята
са записани в скалите й,

глава след глава,

така, че най-древните страници
са на дъното,

а най-новите - на повърхността.

Е, ако беше толкова лесно,
геолозите сигурно щяха да ликуват.

Но, уви, не е.

Библиотеката на света е старичка.

И си няма библиотекар,
който да я държи в ред.

Разпределяйки се в широки
диапазони от време,

хилядите геоложки процеси
представляват всевъзможни заплахи

за древните скали.

Повечето страници биват унищожени,
съвсем скоро след като са написани.

Някои биват пренаписани,
което ги превръща

в трудни за разшифроване палимпсести,
на отдавна изчезнали ландшафти.

Страниците, които успяват да си намерят
убежище в трупащите се пясъци на времето,

са в постоянна опасност.

Обратно на Луната -
нашата безжизнена и камениста спътничка -

Земята е жива, и в нея пулсират
всякакви градивни и разрушителни сили,

които задвижват геоложкия й метаболизъм.

Лунните скали, донесени на Земята от
космонавтите на Аполо,

са горе-долу на същата възраст,
като Слънчевата система.

Лунните скали са вечно непроменящи се.

Затова, пък, земните скали
са постоянно изложени на живата литосфера.

Всяка една от тях бива разрушавана,

било то от деформиране,
натиск,

нагъване, разцепване, изгаряне,
или втвърдяване.

Поради този факт, томовете на историята
на Земята са недовършени и разбъркани.

Библиотеката, сама по себе си,
е огромна и великолепна,

но, за нещастие,
е също така неустойчива.

И точно тази сложна разпокъсаност
в скалните хроники,

до съвсем наскоро,
ни пречеше да разберем значението й.

Природата не е приготвила каталог
за геолозите;

трябваше сами да си го направим.

5000 години след като Шумерите се
научили да записват мислите си

върху глинени плочки,

хрониките на Земята все още били
неразгадаеми за човечеството.

Били сме все още геоложки неуки,

неосъзнаващи древността
на собствената ни планета,

и неразбиращи връзката ни

с античността.

Чак в началото на 19ти век

сме успяли да прогледнем,

започвайки с публикацията на Джеймс Хътън
"Теория за Земята",

в която той споделя, че според него
Земята не показва никакви следи за начало,

и никакви изгледи да има край.

В последствие, отпечатването на картата
на Великобритания на Уилям Смит -

първата геоложка карта на цяла страна -

ни дава възможност за пръв път

да предположим къде биха се
намирали определени видове скали.

Благодарение на това,
вече сме могли да кажем:

"Ако отидем там, би трябвало
да намерим скали от периода Юра",

или "Ако изкачим онзи хълм, би трябвало
да намерим скали от периода Креда".

И така, в днешно време,
ако искаш да намериш трилобити,

трябва само да си набавиш хубава
геоложка карта,

и да отидеш при скалите от Палеозоя.

Ако, като мен, търсите динозаври,

намерете скали от Мезозойската ера
и отидете там.

Е, така де, фосилите
се образуват само в седиментни скали -

скали, състоящи се от пясък и кал.

Няма как да се образуват фосили

във вулканични скали, състоящи се от
магма, като например гранита,

или в метаморфни скали, които биват
нагорещявани и притискани.

Освен това, трябва да отидете
в някоя пустиня.

Не защото динозаврите са живяли
само в пустини;

те са живяли на всички възможни площи,

и във всички възможни среди.

А просто, защото тези площи са се
превърнали в пустини -

места, където не виреят много растения,
които да покриват скалите, и където

благодарение на ерозията, нови кости
се появяват постоянно на повърхността.

Така че,
трябват ви тези три неща:

скали на точната възраст,

които са също така седиментни,
и са в пустиня;

отивате там на място,

и започвате да вървите,
буквално,

докато видите някоя кост,
която се подава от скалите.

Това е снимка, която направих в
Южна Патагония.

Всяко едно камъче, което се вижда
тук на земята

е частичка от динозавърска кост.

В този ред на мисли,
ако си на вярно място,

въпросът не е дали ще намериш фосили;

понеже със сигурност ще намериш.

Въпросът е: Ще намериш ли нещо,
което да е от научна значимост?

За да ви помогна да ме разберете по-добре,
ще добавя една четвърта част,

а по-точно:

Отдалечете се възможно най-много
от всички други палеонтолози.

(Смях)

Не че не обичам другите палеонтолози.

Чисто и просто, ако отидеш на място,
което е сравнително неизследвано,

има много по-голям шанс
не само да намерите фосили,

но и да са натъкнете на нещо
ново за науката.

Та, това е моята формула
за намиране на динозаври,

и съм я прилагал навсякъде по света.

През лятото на 2004 година,
в южното полукълбо,

отидох чак на края на Южна Америка,

на края на Патагония, Аржентина,

на лов за динозаври:

беше място, което се състоеше от
седиментни скали на точната възраст,

в пустиня,

и почти никакви палеонтолози
не бяха ходили там.

И открихме това.

Това е бедрена кост,

принадлежаща на гигантски
растителнояден динозавър.

Тази кост е дълга 2.2 метра.

Иначе казано,
над седем фута.

За нещастие,
тази кост се оказа изолирана.

Копахме до безкрай,
но така и не успяхме да открием повече.

Но беше достатъчно да ни накара
да се върнем догодина за още.

И още на първия ден
от следващата ни експедиция,

намерих това:
още една двуметрена бедрена кост,

и този път не беше изолирана;

този път намерихме около нея
още 145 различни кости,

всички от които -
на гигантско растителноядно.

И след още три много тежки експедиции,

разкопките ни вече изглеждаха така.

На снимката тук се вижда, как опашката на
този огромен звяр се увива около мен.

Гигантът, който лежеше в този гроб,
бе нов вид динозавър за нас,

и накрая го кръстихме
'Dreadnoughtus schrani".

Дължината му беше 85 метра
от главата до опашката.

Беше по-висок от
двуетажна сграда,

и ако беше жив и имаше плът,
би тежал 65 тона.

Някои хора ме питат:
"По-голям ли е бил от Тиранозавър Рекс?"

Масата му е колкото на осем-девет
Тиранозавъра.

Между другото, една от най-готините
страни на това да си палеонтолог,

е че ако откриеш нов вид,
ти дават да го наименуваш.

А мен винаги ме е било яд,
че тези огромни, растителноядни динозаври,

са най-често описвани като едни пасивни,
тромави парчета месо,

разхождащи се на земята.

(Смях)

А не е така.

Големите тревопасни са понякога груби
и си пазят територията -

никой не се закача с хипопотамите,
носорозите или с водните биволи.

Бизоните в Йелоустоун нараняват много
повече хора, отколкото мечките Гризли.

Тъй че, можете ли да си представите
как този огромен 65-тонен бик

е пазел териториите си

по време на размножителния си период?

Той би бил изключително опасен,

заплаха за всичко около себе си,
и не би го било страх от никого.

Затова и го кръстихме така,

понеже не се е боял от нищо.

А за да достигне такъв размер,

животно като него е
трябвало да бъде

като пример за ефикасност.

Дългият му врат и опашката му, са му
помагали да излъчва топлина около себе си,

като по този начин е контролирал
собствената си температура.

Този дълъг врат също така е служел като
свръх ефикасен механизъм за хранене.

С този дълъг врат
е могъл е да си стои на едно място,

и да опасва огромни площи растителност,

поглъщайки десетки хиляди калории,
и изразходвайки малко енергия.

С течение на еволюцията, този динозавър
придобил широка стойка, като на булдога,

която му осигурила отлична стабилност.

Имайки предвид, че ако тежиш 65 тона,
и си голям, буквално колкото цяла къща,

цената на едно падане на земята

е смърт.

Точно така.
Тези животни са били големи и яки,

но не биха понесли удар като този.

Ако паднат на земята, ребрата им са щяли
да се счупят,и да прободат дробовете им.

А органите им - да експлодират.

Ако тежиш 65 тона,

не можеш да си позволиш да паднеш -
дори и само веднъж.

След като трупът на този динозавър
бил "погребан"

и разяден от множество бактерии,
червеи и насекоми,

костите му са преминали през
кратка метаморфоза,

разменяйки си молекули с
подпочвените води,

заприличвайки все повече и повече
на обграждащата го скала.

И така, седиментните скали
се натрупвали пласт върху пласт,

натискът от всички страни тежал
като каменна ръкавица,

която сграбчила здраво навеки
всички тези кости в мощните си обятия.

И след това се случило дългото...

нищо.

Епоха след епоха от еднаквост,

безконечни дни без събития.

И през всичкото това време, този скелет си
лежал там - вечен и непроменлив,

в един идеален баланс,

в скалния си гроб.

Междувременно, историята на Земята се
разгърнала над него.

Другите динозаври царували
още 12 милиона години,

докато хегемонията им била пометена
от един огнен апокалипсис.

После континентите се разместили.
Появили се бозайниците.

А след това дошла Ледената епоха.

И в един момент, в източна Африка,

един необещаващ вид маймуни
развили умението да имат съзнателна мисъл.

Тези умни примати не били
нито много бързи, нито много силни.

Но пък, за сметка на това,
изпъкнали със способността си

да мигрират,
и то в забележителна диаспора,

надминавайки дори и териториалните
завоевания на динозаврите,

и се разпръснали из планетата,

покорявайки всяка екосистема,
с която се сблъсквали,

като междувременно изградили култури,
изобретили металообработването,

рисуването,
танците и музиката,

науката,

и ракети, които един ден завели
12 особено отличителни маймуни,

до повърхността на Луната.

От седем милиарда странстващи Хомо сапиенс
на тази планета,

навярно е било неизбежно,

поне един от тях да стъпи, рано или късно,
на гроба на този великолепен титан,

погребан в неплодородните земи
на Южна Патагония.

Аз бях тази маймуна.

И стоейки там, сам в пустинята,

знаех много добре,

че шансът на едно човешко същество
да бъде част от фосилните архиви,

става все по- и по-нищожно малък.

А Земята е много, много стара.

И през неведомите пътища на времето,
невероятното става вероятно.

В това се крие магията
на геоложките хроники.

Многобройните същества, които живеят
и умират на тази стара планета,

оставят след себе си безмерни
количества фосили,

всеки от които е едно малко чудо,

но взети заедно, са наминуеми.

Преди 66 милиона години
един астероид ударил Земята,

и заличил динозаврите.

Това много лесно е могло
да не се случи.

Но действителността е само една,
и нашата е тази.

Въпреки това, тази алтернативна реалност
съвсем не е била невероятна.

Едно дребно смущение в траекторията
на този астероид, още далече от Земята,

би го накарало да я пропусне,
и то с много.

Основопологащият,пагубен ден,
в който динозаврите са били заличени,

и е станал предпоставка за развитието
на модерния свят, такъв какъвто е сега,

съвсем спокойно е можел и да не се случи.

Можело е да е просто ден
като всеки друг -

четвъртък примерно;

един от 63те милиарда дни,
на които динозаврите са се насладали.

Но от геоложка гледна точка,

невероятни, почти невъзможни събития

понякога се случват.

Пътя ни, от праисторически ни предци,
подобни на червеи, още от периода Камбрий,

до костюмирани маймуни,

е бил изпълнен с безброй кръстопътя, които
са довели до днешната ни действителност.

Костите на този динозавър
са лежали погребани 77 милиона години.

Кой би могъл да предположи,

че един вид бозайници,
приличащи на гризачи,

живеещи в покрайностите на
динозавърския свят,

биха развили съзнателни мисли,

и биха били способни да
отличават и разбират

същите тези динозаври,
които навярно са ги ужасявали едно време.

Един ден,
стоях над извора на реката Мисури,

и се разкрачих над нея.

Единственото нещо, което се чува там,
е бълбукането на водата,

която извира изпод един речен камък,
сред едно пасище,

високо в планините Битъррут.

Потокът, който е точно до нея,
е дълъг само няколкостотин ярда,

и завършва с една малка локва.

Тези два потока
изглеждат идентични.

Но единият от тях е никому неизвестна
струйка вода,

а другият се превръща в реката Мисури.

А ако отидете до устието на река Мисури,
близо до Сейнт Луис,

ще забележите, че е доста очевидно
колко важна е тази река.

Ако сме горе в Битъррут, обаче,
и я погледнем от там,

предчувствието ни би било,
че не е нещо кой знае колко специално.

Така че,
нека се върнем назад до периода Креда,

и се вгледаме в нашите дребнички,
чорлави прародители.

Кой би предположил,

че те биха се развили в
нещо по-специално,

а и сигурно не биха,

ако не беше този гаден астероид.

А сега си представете хиляда други светове
и още хиляда други слънчеви системи,

и ги оставете да се развиват.

Резултатът никога няма да е същият.

При всички случаи, тези светове също биха
били страхотни, и абсолютно невероятни,

но не биха били същите като нашия,
и историята им би била различна от нашата.

Историята ни е могла да се развие
по безброй начини.

Но е поела по един единствен път,
и то какъв път, а?

Динозаври като Dreadnoughtus наистина
са съществували.

Морски чудовища като Мозазавърът -
са съществували.

Водни кончета, с криле като на орел,
и дървесни въшки, дълги колкото кола,

също са съществували.

Тъй че,
защо ни е да изучаваме древността?

Защото ни показва
нещата в перспектива,

и ни учи на смирение.

Динозаврите са загинали в петото
по рода си световно масово измиране,

погубени от една космическа катастрофа,
за която те не са имали никаква вина.

Те не са знаели какво ги очаква,
и не са имали никакъв избор.

Ние, от своя страна,
имаме избор.

И тези фосилни архиви
ни показват, че мястото ни на този свят

е несигурно,
и потенциално - доста краткотрайно.

В момента, нашият вид върви към
един природен катаклизъм,

който от геоложка гледна точка
ще бъде толкова мощен и всеобхватен,

че съвсем спокойно може да бъде наречен
шестото световно измиране.

Единствената разлика между нас
и динозаврите,

е че ние можем да го предвидим.

И обратно на динозаврите -

ние можем да го предотвратим.

Този избор е наш.

Благодаря ви.

(Ръкопляскане)