Защо се излагам на опасност за да разкажа историите от Газа

Когато Амира Харуда чуе звуците на бомби или експлозиви, тя се отправя направо към тях. "Искам да бъда първа там, защото тези истории трябва да се разкажат", казва първата жена "посредник" в Газа, роля, която й позволява да развежда журналисти в хаотични военни зони в родната си страна, която тя все още обича въпреки ужасното си положение. Открийте какво мотивира Харуда да даде глас на човешкото страдание в Газа в този незабравим разговор.

Здравейте.

Това е първото ми пътуване,

за първи път се намирам извън Газа.

Толкова се радвам, че съм тук.

Винаги съм искала да бъда пилот,

да управлявам самолет,

свободно да прелитам небето,
да го докосвам.

Но не стана.

Просто живея в Газа, а там няма летище.

Всички граници са затворени.

Живеем в един от най-големите
затвори в света.

Мога единствено да поглеждам към небесата.

Късметлии сме, ако имаме електричество

по 4 или 5 часа на ден.

Палим огньове пред домовете си

или на покривите, ако е студено.

Понякога готвим така.

Работата ми в Газа е да уреждам всичко за
пристигащите журналисти,

които разказват за случващото се в
родината ми.

Много сутрини се налага да посрещам

репортери на границата.

Ако нещо им се случи,

ако решат да отразят новина,

която правителството иска да запази
в тайна,

може да има лоши последици.

Да кръстосвам родината си и да помагам
на журналисти,

режисьори и новинарски екипи
е моята работа.

Вярвам, че успехът ми идва от
създаването на връзка както

с журналистите и новинарските екипи,

така и с местното население в Газа.

На тези жители, които не искат
историите им да бъдат разказани,

аз не гледам като на статистика.

Те са човешки същества като мен.

През последните 10 години създадох
много връзки.

И знаете ли какво?

Това ми осигурява достъп до хора

и истории, какъвто други нямат.

Понякога това, че съм жена ми носи
предимство.

Много от журналистите в нашето
общество

искаха да отразят проблема с наркотиците
в страната.

Всичко започна при строенето на тунелите
в Газа.

По време на обсадата,

тунелите осигуряваха на населението

храна, строителен материал и
други необходими неща.

Но вече не - от страна на Египет тунелите
бяха наводнени

и не работят.

Вкарваха се наркотици и много млади хора

се пристрастиха.

Според палестинските традиции

не допускаме чужди мъже
в домовете си.

Затова мъжете не можаха да стигнат
до новината.

Но аз успях.

Имам прекрасен съпруг,

който ме подкрепя,

въпреки критиките, които му
отправя обществото.

Сега е у дома с двете ни деца,

а в мен расте трето.

Обаждам му се през 2 часа,
когато съм на работа.

Ако не го направя,

той звъни на посредника,

на човека, осигурил ми достъп до новината,

онзи, на когото вярвам.

Един път в Газа,

когато британския журналист Алън Джонстън
бе отвлечен,

бях помолена от американско списание

да организирам среща с похитителите.
И аз го направих.

На мен и на журналиста, който отразяваше
новината,

ни бе казано да чакаме пред хотела му.

Похитителите дойдоха и ни качиха в черен
ван с черни прозорци.

Не свалиха маските от лицата си.

Откараха ни надалеч,
навътре в полето.

Взеха телефоните ни.

Проведохме интервюто с похитителите
там, на полето.

През този ден бях толкова уплашена,

никога няма да го забравя.

Тогава защо се занимавам с това?

Защото вярвам, че ако не го правех

много от историите за Газа щяха
да останат неразказани.

Мога да ви разкажа още неща
за страната си.

Не всички са лоши.

Обичам страната си, въпреки условията,
в които живеем:

обсада, бедност, безработица.

но има живот!

Има мечтатели, има невероятни и
енергични хора.

Имаме прекрасна музика и страхотно
музикално училище.

Имаме паркур танцьори, които танцуват
насред разрушените си домове.

Газа е единственото място в Арабския свят,

където Мюсюлмани и Християни живеят
в мир и разбирателство.

По време на войната,

най-тежко е да напускам
дома си рано сутрин,

да напускам децата си.

Всеки ден ги снимам,

защото не зная дали ще се
завърна при тях.

Да бъдеш посредник и журналист в Газа
е трудно и опасно.

Но когато чуя изстрелите и бомбардировките

се втурвам след тях,

защото искам да стигна първа,

защото тези истории трябва да
бъдат разказани.

Когато децата ми бяха малки и чуваха
звука на войната,

им казвах че това са фойерверки.

Сега са по-големи, разбират.

Сънувам ужасяващи кошмари,

заради всичко, на което съм ставала
свидетел по време на войната.

Особено безжизнените тела на малки деца.

Все още помня едно момиченце,
името ѝ е Хала.

Цялото ѝ семейство загина.

Образът ѝ ще бъде с мен завинаги.

Никога няма да я забравя.

Горда съм, че днес стоя пред Вас.

Горда съм, че мога да ви разкажа истории -
и тъжни, и щастливи.

Истории за моето малко кътче
от света Газа.

Гордея се с това, че съм първата
жена-посредник в Газа.

Смешното е, че в Газа ме наричат
г-н Рамбо.

Надявам се, един ден да разкажа историите
на всички други жени в страната ми,

на всички невероятни жени,
които познавам.

Надявам се, че един ден
ще помогна на други жени

да се занимават с професията ми.

Разбира се, че понякога чувствам, че
не мога повече,

че е прекалено.

Но си спомням следните думи:

"Не ограничавай предизвикателството;
предизвикай ограниченията.

Не позволявай на другите да застанат на
пътя на мечтите ти."

Благодаря.