Лиза Кристин: Снимки, които са свитетелство за съвременно робство

През последните две години, фотографката Лиза Кристин пътува по света, като документира непоносимо тежката реалност на съвременното робство. Тя споделя красиви снимки - миньори в Конго, зидари в Непал - осветявайки съдбата на 27 милиона души, които са роби по света. (Филмирано в TEDхМауи)

Намирам се на 150 фута дълбочина в нелегална мина в Гана.

Въздухът е тежък, нагорещен и прашен,

и е трудно да се диша.

Мога да почувствам миризмата на потните тела, които минават покрай мен

в тъмнината, но не мога да видя нищо друго.

Чувам говор, но мината

е основно какафония от кашлящи хора

и камъни, които се трошат с примитивни инструменти.

Като другите хора, нося святкащ, евтин фенер,

закрепен към главата ми с еластична, раздърпана лента

и едва мога да разпозная гладките дървесни крайници,

които съставляват стените на три футова квадратна дупка,

която е дълбока стотици метри.

Когато ръката ми се плъзга, внезапно си спомням за миньор,

когото срещнах дни преди това, който беше загубил равновесие

и беше паднал много фута в мината.

Когата говоря пред вас днес,

тези мъже са все още дълбоко в мината,

като рискуват живота си без да им бъде платено

и често пъти умират там.

Излязох от тази дупка и отидох в къщи,

но те може би никога няма да излязат, защото са заробени.

През последните 28 години, документирах

туземните култури в повече от 70 държави

на шест континента и през 2009 г. имах голямата чест

да бъда единствен изложител във Ванкувър Пийс Съмит.

Сред всички невероятни хора, които бяхя там,

срещнах поддръжник на Освободете робите, неправителствена организация,

която има за цел да премахне съвременното робство.

Започнахме да говорим за робство и наистина

започнах да научавам за робството,

защото знаех, че то съществува по света,

но не знаех, че е в такава степен.

След като свършихме разговора, се почувствах толкова ужасно

и бях открито засрамена от незнанието си

за тази жестокост, която се случваше сега и си помислих,

че ако аз не знам за това, колко други хора не знаят?

Това започна да ме гложди отвътре и след няколко седмици

отлетях до Лос Анжелис, за да се срещна с директора

на Освободете робите и да му предложа помощта си.

Така започна пътешествието ми в робството в съвременния свят.

Странно, била съм в много от тези места преди.

Някои от тях дори считах за втори дом.

Но този път виждах скритите им страни.

Консервативна оценка ни казва, че има повече от

27 милиона хора, които са роби днес.

Това е двойно повече от хората, взети от Африка

през цялата транс - атлантическа търговия на роби.

Преди сто и петдесет години, земеделски роб

струваше около три пъти повече от годишната заплата

на американски работник.

Това е равно на около $ 50 000 в днешни пари.

Днес, цели семейства могат да бъдат поробени за поколения

поради дълг, равен на $18.

Изненадващо, робството поражда печалба

от повече от $13 милиарда в света всяка година.

Много хора са били измамени от фалшиви обещания

за добро образование, по-добра работа, само за да открият,

че са принудени да работят без заплащане

порази заплахата от насилие и не могат да се махнат.

В съвременното робство става дума за търговия,

така че стоките, които поробените хора произвеждат, имат цена,

но хората, които го произвеждат, са за еднократна употреба.

Робството съществува почти навсякъде по света

при все че е нелегално навсякъде по света.

В Индия и Непал ми показаха пещи за изпичане на тухли.

Тази странна и ужасна гледка беше като

разходка в Древен Египет или в "Ад" на Данте.

В температура от 130 градуса,

мъже, жени, деца, цели семейства,

бяха забулени в тежък слой прах,

като механично натрупват тухли върху главите си,

до 18 наведнъж и ги носят

от горещи пещи до камиони, които се намират на стотици ярда.

Загубили жизнеността си от монотонност и изтощение,

те работят тихо, извършвайки заданието си отново и отново

от 16 до 17 часа дневно.

Нямаше почивки за хранене, нямаше почивки за пиене на вода

и тежката дехидрация беше направила уринирането

доста непоследователно.

Топлината и прахта бяха толкова проникващи,

че камерата ми стана толкова гореща, че не можех да я докосна,

и спря да работи.

Всеки 20 минути трябваше да отивам до крайцера ни,

за да чистя камерата си и да я поставям под климатик,

за да може да работи и доката седях там,

си помислих, че камерата ми получава много по-добро отношение,

отколкото тези хора.

Когато се върнах при пещите за печене на тухли, исках да заплача,

но аболюционистът до мен бързо ме сграбчи

и каза: "Лиза, не прави това. Просто не го прави тук".

Той много ясно ми обясни, че показване на емоции

е много опасно в такова място,

не само за мен, но и за тях.

Не можах да им предложа директна помощ.

Не можах да им дам пари, нищо.

Не бях гражданка на тази държава.

Можех да ги поставя в по-лоша ситуация,

отколкото бяха.

Трябваше да разчитам на Свобода за робите, които да работят

в системата за освобождението им

и вярвах, че ще го направят.

Колкото до мен, трябваше да чакам, докато се върна в къщи,

за да почувствам наистина моята мъка.

В Хималаите намерих деца, които носеха камъни

на мили по планински терен

до камионите, които чакаха на пътя.

Големите плочи бяха по-тежки,

отколкото децата можеха да носят

и те ги повдигаха от главите си,

като използваха ремъци от пръчки и въже,

и скъсани парцали.

Трудно е да се наблюдава нещо толкова съкрушаващо.

Как можем да повлияем на нещо толкова ужасно

което е толкова широко разпространено?

Някои от тях дори не знаят, че са роби,

деца, които работят 16, 17 часа дневно без заплащане,

защото това се е случвало през целия им живот.

Нямат с какво да го сравнят.

Когато тези селяни се застъпиха за свободата им,

притежателите на робите изгориха къщите им.

Искам да кажа, че тези хора нямаха нищо

и бяха толкова уплашени, искаха да се откажат,

но жената в центъра ги убеди да настояват

и аболюционистите

им помогнаха да наемат мина,

така че сега те вършат същата трудна работа,

но го правят за себе си и им се плаща за това,

и те са свободни.

Секс трафика е нещо, за което често мислим,

когато чуваме за робството по света

и поради това глобално съзнаване,

бях предупредена, че ще бъде трудно да работя безопасно

в тази индустрия.

В Катманду, бях съпровождана от жени, които

преди това са били секс робини.

Те ме съпровождаха по тесни стълбища,

които отвеждаха да това мръсно, слабо осветено мазе.

Това не беше публичен дом, сам по себе си.

Беше повече като ресторант.

Ресторантите - кабини, както са известни в търговията,

са места за насилствена проституция.

Във всички малки, частни стаи, където робите,

жени, малки момичета и момчета,

някои от тях едва седем годишни,

са насилвани да забавляват клиентите,

като ги насърчават да купуват повече храна и алкохол.

Всички стаи са тъмни и мръсни,

определяни по изрисуван номер на стената

и разделени с шперплат и перде.

Работниците често понасят сексуално насилие

в ръцете на клиентите.

Като стоях в тъмнината, си спомням, че почувствах

този бърз и силен страх, и в този момент

можех само да си представя, какво е чувството

да си хванат в ада.

Имаше само един изход: стълбищата, от които влязох.

Нямаше задни врати.

Нямаше големи прозорци, по които да се изкатериш.

Тези хора нямаха изход

и като говорим за такъв труден предмет,

важно е да се отбележи, че робството, включително секс трафикът

съществуват също и в задния ни двор.

Десетки стотици хора са поробени в земеделието,

в ресторанти, в домашна робия

и изброяването може да продължи.

Наскоро Ню Йорк Таймс публикува, че

между 100 000 и 300 000 американски деца

са продавани за сексуално робство всяка година.

Това се случва около нас. Просто не го виждаме.

Текстилната промишленост е друга промишленост,

в която има робски труд.

Посетих села в Индия, където цели семейства са роби

в търговията на коприна.

Това е семеен портрет.

Избелелите черни ръце са бащата, белите, сините

и червените ръце са синовете му.

Те бъркат боя в тези големи варели

и потапят коприната в течността до лактите си,

а боята е отровна.

Преводачът ми разказа историите им.

"Нямаме свобода", казваха те.

"Все пак, надяваме се, че ще можем да напуснем тази къща

някой ден и ще отидем на друго място,

където ще ни се плаща за боядисването".

Оценено е, че повече от 4 000 деца

са роби в Лейк Волта,

най-голямото, направено от хора езеро в света.

Когато пристигнахме, разгледах набързо.

Видях семеен риболов с лодка,

двама по-големи братя, няколко по-малки братя, това има смисъл, нали?

Грешка. Всички те бяха роби.

Децата се взимат от семействата им

и са трафикирани и изчезват,

и са принуждавани да работят безкрайни часове на тези лодки

в езерото, дори ако не знаят да плуват.

Това малко дете е осем годишно.

То трепереше, когато лодката ни наближи,

защото беше уплашено, че ще преминем през малкото му кану.

То беше уплашено, че ще падне във водата.

Потопените в Лейк Волта краища на дървета

често хващат риболовни мрежи и изморените,

уплашени деца са хвърляни във водата,

да ги развържат.

Много от тях потъват.

Откакто си спомняше, той беше принуден да работи

на езерото.

Уплашен от господаря си, той не бягаше

и тъй като беше третиран жестоко през целия си живот,

той се отнасяше по същия начин с по-младите роби,

които управляваше.

Срещнах тези момчета в пет часа сутринта,

когато хвърляха последната от мрежите си,

но те работеха от 1 часа сутринта

в студената, ветровита нощ.

Важно е да се отбележи, че тези мрежи тежаха

повече от хиляда паунда, когато са пълни с риба.

Искам да ви представя Кофи.

Кофи беше спасен от риболовно село.

Срещнах го в убежище, където Освободете робите

заселва жертви на робството.

Тук той се къпе на кладенеца,

като излива кофи вода на главата си

и хубавата новина е, че

докато вие и аз говорим днес,

Кофи е отново със семейството си

и което е още по-хубаво, на семейството му дадоха инструменти,

за да живее и да държи децата в безопасност.

Кофи е въплъщението на възможност.

Какъв ще стане той, защото някой зае позиция

и промени живота му?

Като карахме по път в Гана

с партньорите от Освободете робите,

колега аболюционист на мопед избърза до

крузера ни и почука по стъклото.

Той ни каза да го последваме по мръсен път в джунглата.

В края на пътя, той ни изведе от колата

и каза на шофьора да напусне.

След това посочи към тази едва забележима пътека

и каза: "Това е пътеката, това е пътеката. Вървете".

Когато започнахме да вървим по пътеката, той махаше от пътя ни лианите,

които блокираха пътя и след около един час вървене,

открих, че пътеката е наводнена от скорошните дъждове,

така, че вдигнах камерата над главата си

като водите стигаха до гърдите ми.

След още два часа вървене, витата пътека

внизапно свърши, като откри пред нас

много дупки,

които бяха с размер на футболно поле

и всички бяха пълни с роби, които се трудеха.

Много жени имаха деца, привързани на гърбовете си,

като промиваха златоносен пясък,

ходейки във вода с живак.

Живакът се използва в процесът на промиване.

Тези миньори са роби в мина

в друга част на Гана.

Когато излязат от мината, те са мокри

до кости от собствената си пот.

Спомням си, че като гледах в изморените им, зачервени очи

много от тях са били под земята за 72 часа.

Мините са дълбоки до 300 фута и те изнасят

тежки чанти, пълни с камъни, които по-късно ще бъдат превозени

до друга област, където камъните ще бъдат стрити,

за да може да се извлече златото.

На пръв поглед, мястото на извличане на злато беше пълно

със силни мъже, но когато погледнахме по-отблизо,

видяхме някои нещастници, работейки по краищата,

а също и деца.

Всички са жертви на наранявания, болести и жестокост.

Всъщност, много вероятно е, този мускулест човек

да свърши като този тук, с туберкулоза

и отравяне с живак само след няколко години.

Това е Мануру. Когато баща му починал,

чичо му го накарал да работи с него в мините.

Когато чичо му починал, Мануру наследил дълга му,

което го принудило да бъде роб в мините.

Когато го срещнах, той работеше в мините

от 14 години и нараняването на крака, което виждате тук,

е от злополука в мината,

което беше толкова жестоко, че лекарите казаха, че крака му трябва да бъде ампутиран.

Освен това, Мануру имаше туберкулоза,

но пак бил принуден да работи всеки ден

в тази мина.

Въпреки това, той мечтае да бъде освободен

и да се образова с помощта на местните активисти,

като Свобода за робите

и точно такава решителност,

в лицето на невъобразима съдба,

е което ме изпълва със страхопочитание.

Искам да хвърля светлина върху робството.

Когато гледах полето,

носех много свещи

и с помощта на преводача ми,

казах на хората, които снимах,

че искам да разкажа историите им

и съдбата им

и когато беше безопасно за тях и за мен,

направих тези снимки.

Те знаеха, че снимките им ще бъдат видени

от вас по света.

Исках те да знаят, че ще бъдем свидетели

и ще направим, каквото можем,

за да помогнем да променят живота си.

Истински вярвам, че ако можем да видим другите хора

като приятелски човешки същества, ще бъде много трудно

да се толерира жестокост като робството.

Тези снимки не са на проблеми. Те са снимки на хора,

истински хора, като вас и мен, които заслужават

същите права, достойнство и уважение

в живота си.

Няма ден в който да не мисля

за тези многобройни, красиви, зле третирани хора,

които имах голямата чест да срещна.

Надявам се, че тези снимки ще събудят сила

в тези, които ги гледат, в хора като вас

и се надявам, че тази сила ще запали пожар,

и този пожар ще хвърли светлина върху робството,

защото без тази светлина, звярът на робството

може да продължи да живее в сенките.

Много ви благодаря.

(Аплодисменти)