Да искаш помощ е сила, не слабост

Всички минаваме през изпитания - някои са видими, но повечето не са, казва Мишел Л. Съливан. В един разказ относно гледни точки Съливан споделя истории, изпълнени с хумор и мъдрост и ни напомня, че всички ние сме част от системата за подкрепа един на друг. "Единственият човек, на чието място можеш да се поставиш, си ти самият", казва тя. "Чрез съчувствие, решитеност и разбиране можем да вървим заедно, един до друг."

В живота на всеки от нас има особено
важни моменти, които винаги ще помним.

Първият такъв момент за мен беше,
когато започнах да ходя на градина.

Големият ми брат ходеше на училище и,
да му се невиди, беше мой ред.

И ето че галопирах по коридора.

Бях така развълнувана, че
за малко да се напишкам.

Стигнах до вратата

и там беше учителката ми,
която сърдечно ме посрещна

и ме въведе в класната стая,

показа ми моето шкафче --

всички си спомняме онези малки шкафчета,
нали --

и ние сложихме нещата си там.

И тогава тя ми каза:
"Отиди в кръга

и си поиграй с децата,
докато започнем час."

И ето че аз отидох там
и се настаних така, сякаш бях господар

и както си играя,

така изведнъж момчето до мен,

носеше бяла риза и сини шорти.

Спомням си го сякаш беше вчера.

Изведнъж той спря да играе и каза:

"Защо си толкова ниска?"

А аз просто продължих да играя.
Не смятах, че говори на мен.

(Смях)

И тогава той каза по-високо:

"Ей, защо си толкова ниска?"

Вдигнах поглед и казах:

"Какви ги говориш?
Нека просто играем. Нали ни е хубаво.

Така съм чакала този момент."

И ето че продължихме да играем,
но след минута

момичето до него,
с бяла риза и розова пола,

се изправи, сложи ръце на хълбоците си,

и каза: "Ами да,
защо изглеждаш толкова различно?"

А аз казах: "Какви ги разправяте?

Не изглеждам различно. Не съм ниска.
Ще кажа пак, нека просто играем."

Някъде по това време се огледах
в кръга, в който се намирах

и всички деца бяха престанали да играят,
всички гледаха към мен.

И аз си мисля --

на днешния език би било,
OMG или WTF.

(Смях)

Какво се беше случило?

Ето че цялата увереност,
с която бях пристигнала сутринта,

лека-полека се изпаряваше
с напредване на сутринта

и въпросите се натрупваха.

В края на тази сутрин,
преди да си тръгна,

учителката ни събра в кръг

и аз всъщност се намерих
извъх този кръг.

Не можех да погледна никого.

Не можех да разбера
какво се беше случило току-що.

През следващите няколко години

ненавиждах да излизам сред хора.

Усещах всяко зяпане, всяко подсмихване,

всеки пръст, който ме сочи,

не среден пръст,

но пръст, който сочи

и ненавиждах това.

Криех се зад родителите си,
така че никой да не ме вижда.

Когато си дете,

не можеш да разбереш любопитството
на друго дете,

нито невежеството на възрастните.

Стана ми пределно ясно, че
реалният свят не е създаден

за хора с моите размери,
в буквален и преносен смисъл.

Така че аз не мога да съм анонимна,
както сигурно можете да се досетите

и докато можете да видите ръста ми,

ние всички преминаваме през много
изпитания през живота си.

И някои от тях са видими, като моите.

Но повечето не са.

Не можете да видите, че някой
има психично заболяване

или че не може да разбере
своята полова идентичност,

грижи се за болен родител,

има финансови затруднения.

Не можете да видите тези неща.

И докато можете да видите,

че едно от изпитанията пред мен е
ръстът ми,

да виждаш не означава да разбираш

какво наистина означава да бъдеш мен
всеки ден или през какво преминавам.

Така че аз съм тук,
за да разбуля един мит.

Не вярвам, че някой може да
бъде на мястото на някой друг

и поради това трябва да приспособим
нов начин, по който да се отдаваме.

Просто казано, аз никога няма да разбера
какво означава да съм теб

и ти никога няма да разбереш
какво означава да бъдеш мен.

Не мога да се боря със страхове ти
или да следвам мечтите ти

и ти не можеш да правиш това
вместо мен,

затова пък можем
да се подкрепяме взаимно.

Вместо да се опитваме да се поставим
на мястото на някой друг

трябва да приспособим нов начин,
по който да се отдаваме.

Още на съвсем ранна възраст научих,

че трябва да правя някои неща
по-различно от повечето хора,

но също така научих, че има неща,
в които съм също толкова умела

и едно от тях беше класната стая.

Хе, хе, хе. Бях на равни начала.

В интерес на истината,
отличавах се в класната стая.

Пораствайки, открих, че това е
жизнено важно

и осъзнах, че няма да имам възможност
да извършвам физическа работа.

Трябваше ми образование.

Така че продължих и
взех университетска диплома,

но усещах, че съм крачка пред останалите
от гледна точка на работа,

трябваше ми по-висока степен на
университетска диплома,

така че положих усилия и успях.

Сега вече бях готова за интервю.

Помните ли първото си интервю?
Как да се облека?

Какви въпроси да задам?

И да не забравя здравото ръкостискане.

Аз бях там, точно до вас.

И ето че 24 часа преди интервюто ми

приятел, който ме знае цял живот,

ми се обажда и ми казва: "Мишел,
сградата, където отиваш, има стъпала."

А тя знае,
че не мога да се качвам по стълби.

И така внезапно моят фокус се измести.

В моята ситуация аз се тревожех
за това как ще стигна до там.

И така, отидох рано и открих товарен док,
влязох и интервюто мина чудесно.

Те не знаеха през какво бях минала
този ден, но няма проблем.

Сигурно си мислите, че моето най-голямо
изпитание този ден беше интервюто

или влизането в сградата.

Но всъщност
моето най-голямо изпитание този ден

беше преминаването през товарния док
без някой да ме прегази.

В определени ситуации съм много уязвима:

на летища, коридори, паркинги,

товарни докове.

Така че трябва да съм много внимателна.

Трябва да предвиждам
и да се приспособявам

и да се придвижвам така бързо,
както мога понякога.

Получих работата

и настоящата ми позиция
е свързана с пътувания.

А пътуването е изпитание
за всички ни в днешно време.

Вие вероятно пристигате на летището,
тичате през охраната, стигате до изхода.

Дали мястото ми е до алеята или
прозореца? Получих ли бонус?

При мен, преди всичко,
няма каквото и да е тичане.

(Смях)

Още по-малко тичам
през администрацията,

понеже ми е отредено да минавам
лична проверка.

Ще оставя това без коментар.

След което се отправям към изхода

и с моята дарба да бъбря, за която
родителите ми казват, че ми е вродена,

говоря с човека на изхода и тогава казвам:
"Между другото, скутерът ми тежи толкова,

работи на алкални батерии

и мога да го закарам
до вратата на самолета."

Също така, предишния ден съм се обадила
в града, където отивам,

да разбера дали мога да наема скутер
в случай, че моят се повреди по пътя.

Така че при мен нещата
стоят малко по-иначе.

Когато се качвам на самолет,

използвам дарбата си да бъбря да помоля да
качат чантата ми и те любезно го правят.

Гледам да не ям или пия в самолета,

понеже не ми се ще да се налага да
ставам и да се разхождам,

но природата има свое разписание

и не отдавна се обади
и аз се отзовах.

Отидох до предната част на самолета

и забъбрих един от стюардите,

като му казах: "Можете ли да
пазите вратата? Не стигам резето."

И ето че съм вътре и върша каквото там
върша, когато вратата се отваря широко.

И там стои един господин

и на лицето му е изписан ужас.

Сигурна съм, че имах
същото изражение.

Когато излязох, забелязах, че той седи
точно през пътеката до мен

и се чувства напълно, абсолютно неловко.

Така че отивам при него
и тихичко му казвам:

"И вие ли ще помните това така ярко,
като мен?"

(Смях)

А той казва:
"Мисля, че да."

(Смях)

Сега, докато навярно той не говори за това
публично, то аз го правя.

(Смях)

Но ние говорихме през останалата част
от полета

и научихме неща един за друг,
за семействата си, спорт, работа

и когато кацнахме, той каза:

"Мишел, забелязах,
че някой качи чантата ти.

Мога ли да ти помогна?"

И аз казах:
"Разбира се, благодаря ти."

Пожелахме си всичко добро

и най-важното този ден

беше, че той нямаше да си тръгне
с онази неловкост,

с преживяната ситуация на неловкост.

Няма да забрави случилото се,
нито аз ще го забравя,

но си мисля, че по-ясно ще помни

разговора ни и нашите различни
гледни точки.

Когато пътуваш извън страната си,

това, по определен начин,
може да е още по-сложно.

Преди няколко години бях в Занзибар,

на количката си съм,

замислете се върху това.

Ниска бяла блондинка
в инвалидна количка.

Това вероятно не се случва всеки ден.

И ето че отивам, с дарбата си да бъбря
и заговарям стюарда.

Така приятелски и питам за
културата им и така нататък

и забелязвам, че няма аеробридж.

Така че ми се налага да кажа:

"Не само че трябва да пренесете
количката ми,

но ще имам нужда от помощ
при изкачване на стълбите."

И ето че трябва да прекараме заедно час,
докато чакаме полета

и това беше най-великолепният час.

Гледните точки и на двама ни
се промениха този ден.

И щом се качих в самолета,

той ме потупа по гърба
и ми пожела всичко хубаво

и аз му благодарих сърдечно.

И отново, мисля, че той по-ясно ще помни
това преживяване,

отколкото момента, когато прекрачих прага
и имаше леко колебание.

И както виждате, често ми помагат.

Не бих била тук днес,

ако не бяха семейството ми,
приятелите ми, колегите ми

и множеството непознати,

които ми помагат всеки Божи ден.

И е особено важно
всички ние да имаме система на подкрепа.

Да искаш помощ е сила,

не слабост.

(Аплодисменти)

Ние всички се нуждаем от помощ
в живота си,

но е също толкова важно

да участваме в системата на подкрепа
на някой друг.

Трябва да възприемем
такъв начин на даване.

На всички ни очевидно е отредена роля
в нашите собствени успехи,

но помислете за ролята, която трябва да
играем в успеха на някой друг,

точно по начина, по който хората го правят
за мен всеки ден.

Жизнено важно е да си помагаме
един на друг,

понеже обществото с особено настървение
поставя етикети,

водено от предразсъдъци и убеждения.

А трябва да погледнем отвъд видимото

и да се изправим пред истината,

че никой от нас не е това,
което виждаме.

Ние сме много повече от това

и ние всички си имаме работа с неща,
които не можеш да видиш.

Така че да живееш без да съдиш

ни позволява всички ние да споделяме
тези преживявания заедно

и да имаме напълно различна гледна точка,

точно като двамата души,
за които разказвах преди малко.

Така че помнете, единственият човек,

на чието място можеш да се поставиш,
си ти самият.

Не мога да бъда на твоето място.

Знам, че няма
да ти е по мярка моят номер,

(Смях)

но можеш да пробваш.

Обаче можем да направим
нещо по-добро от това.

Чрез съчувствие, решителност и
разбиране

можем да вървим един до друг

и да се подкрепяме

и помислете как обществото
може да се промени,

ако ние всички правим това,

вместо да съдим само на основата на това,
което виждаме.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)

Благодаря.