Задкулисната история на Парижкото споразумение за климата

Какво бихте сторили, ако работата ви беше да спасите планетата? Когато Кристиана Фигерес бива помолена от ООН да ръководи Парижката конференция за климата (COP 21) през декември 2015, тя реагира както много други хора биха реагирали: вярвала е, че би било невъзможно лидерите на 195 държави да се споразумеят за това как да бъдат забавени климатичните промени. Вижте как е превърнала скептицизма си в оптимизъм и е помогнала за осъществяването на най-важното решение по отношение на климата в историята на света.

Имам още една причина за оптимизъм:

климатичните промени.

Може да не го вярвате,
но ето ги фактите.

На 12-ти декември 2015

в Париж, под егидата на ООН,

195 правителства се събраха

и единодушно --

ако сте работили с правителства,
знаете колко е трудно това --

единодушно решиха

преднамерено да променят посоката
на световната икономика,

за да защитят най-уязвимите

и да подобрят живота на всички ни.

Това е впечатляващо постижение.

(Ръкопляскане)

Но то е още по-впечатляващо,

ако се замислите къде бяхме
само няколко години по-рано.

2009-та, Копенхаген.

Кой си спомня Копенхаген?

След години работа в посока
споразумение за климата

същите тези правителства
се събраха в Копенхаген

и се провалиха с гръм и трясък.

Защо се провалиха с гръм и трясък?

Поради много различни причини,

но най-вече поради
дълбоко вкопания раздел

между глобалния Север и глобалния Юг.

Шест месеца след този провал

бях помолена
да поема отговорността

за преговорите по глобалните
климатични промени.

Можете да си го представите, перфектният
момент да започна тази нова работа.

Глобалното настроение по отношение на
климатичните промени беше в кофата.

Никой не вярваше,

че едно глобално споразумение
някога може да бъде възможно.

Всъщност, и аз не вярвах.

Ако обещавате да не казвате на никого
извън тази чудесна TED публика,

ще ви издам една тайна,

която милостиво беше
погребана от историята.

На първата ми пресконференция

един журналист попита "Ъъ, г-це Фигерес,

смятате ли, че едно глобално споразумение
може въобще да бъде възможно?"

И без да си включвам мозъка
се чух да изричам

"Няма да съм жива да го видя."

Можете да си представите
лицата на екипа ми за връзки с пресата,

бяха ужасени от тази
побъркана костариканка,

която беше новият им шеф.

Аз също бях ужасена.

Не бях ужасена от себе си,
защото общо взето съм си свикнала.

Бях ужасена

от последиците от това,
което току-що бях казала,

от последиците за света,

в който децата на всички нас
ще трябва да живеят.

Честно, беше ужасен момент за мен

и си помислих, а, не, чакай малко,

чакай малко.

Невъзможното не е факт,

а отношение.

Просто отношение.

И тогава на място реших,
че ще променя отношението си

и ще помогна на света да промени
отношението си към климатичните промени.

Та не знам --

Не, само това? Благодаря.

Не знам --

какво бихте направили,

ако ви бяха казали,
че работата ви е да спасите планетата.

Напишете го в длъжностната характеристика.

Имате пълната отговорност,

но абсолютно никаква власт,

понеже правителствата са независими
във всяко решение, което вземат.

Наистина бих желала да знам

какво бихте сторили вие
първия понеделник сутрин,

но ето какво направих аз: паникьосах се.

(Смях)

И после се паникьосах отново,

защото осъзнах, че нямах идея
как можем да решим този проблем.

А после осъзнах, че може и да нямам идея
как да решим проблема,

но знам едно нещо:

трябва да променим тона на разговорите.

Защото няма начин да победиш

без оптимизъм.

И тук

използвам оптимизъм
като много проста дума,

но нека я разберем в най-широкия ѝ смисъл.

Нека я разберем като кураж,

надежда, доверие, солидарност,

фундаменталното вярване,
че ние хората можем да се съберем

и да си помогнем един на друг
да подобрим съдбата на човечеството.

Можете да си представите
как смятах, че без това

нямаше никакъв начин да се измъкнем
от парализата на Копенхаген.

И за шест години

упорито, непрестанно
вливах оптимизъм в системата,

без значение въпросите на пресата --

надобрях с тях --

и без оглед на
доказателствата за противното.

И истина ви казвам, имаше много
доказателства за противното.

Обаче несекващ оптимизъм в системата.

И много скоро

започнахме да виждаме
промени в много сфери,

предизвикани от хиляди хора,

включително много от вас тук днес,

и ви благодаря.

И тази TED общност
няма да бъде изненадана,

ако ви кажа, че първата сфера,

в която видяхме невроятни промени,

беше...

технологията.

Започнахме да виждаме как
чистите технологии,

особено технологии за възобновима енергия,

започнаха да поевтиняват и да
повишават ефективността си,

до точката, в която днес вече строим

концентрирани соларни панели,

които могат да захранват цели градове,

без да споменаваме какво правим
по отношение на мобилността

и интелигентните сгради.

И с тази промяна в технологиите

започнахме да разбираме,

че има промяна в икономическото уравнение,

понеже успяхме да признаем,

че да, разходите по промяната
на климата са огромни,

и да, има сложни рискове.

Но има и икономически предимства

и присъщи облаги,

понеже разпространението на
чистите технологии

ще ни даде по-чист въздух,

по-добро здраве,

по-добър транспорт,
по-приятни за живеене градове,

повече енергийна сигурност,

по-голям достъп до енергия
за развиващия се свят.

Накратко, по-добър свят
от сегашния.

И с това разбиране

трябва да сте били свидетели,
всъщност някои от вас оглавиха

разпространението на
находчивостта и въодушевлението,

което се случи,
първо чрез ненационални правителства,

частния сектор, индустриални лидери,
застрахователни компании,

инвеститори, градоначалници,
верски общности,

понеже всички те започнаха да разбират,
че това може да бъде в техен интерес.

Това всъщност може
да повиши крайната им печалба.

И не бяха само обичайните заподозрени.

Трябва да ви кажа, изпълнителният директор
на една огромна нефтена и газова компания

дойде при мен
в началото на миналата година

и каза --

на четири очи, разбира се --

че не знае как ще промени компанията си,

но ще я промени,

понеже е заинтересован
от дългосрочната ѝ жизненост.

Сега имаме промяна в
икономическото уравнение

и с това, с по-широка
подкрепа от всички,

не мина много време
преди националните правителства

да осъзнаят факта,
че това е в техния национален интерес.

И когато помолихме държавите
да започнат да прецизират

как биха могли да допринесат
към глобалните усилия,

базирайки се на националния си интерес,

189 държави от общо 195,

189 държави изпратиха
подробни планове за промяна на климата,

базирани на националния им интерес,

в съгласие с приоритите им,

съвместими с националните им планове
за устойчиво развитие.

Ами,

когато защитите
основните интереси на нациите,

ще видите, че нациите
са били готови

да започнат да се обединяват
около общ план,

около обща насока за пътуване,

което сигурно ще ни отнеме
няколко десетилиетия,

но през тези няколко десетилетия,
ще ни преведе

към нова икономика,

към безвъглеродна
силно устойчива икономика.

Националните приноси,
които в момента са на масата

от името на националните правителства,

са недостатъчни да ни дадат
стабилизиран климат,

но те са само първата стъпка

и ще се подобряват с времето.

Измерването, отчитането и
проверката на всички тези усилия

са законово обвързващи.

Проверките на всеки пет години,

които ще оценяват общия напредък
към целта ни, също са законово обвързващи,

и самият път към безвъглеродна и
по-устойчива икономика

е законово обвързващ.

И тук е най-важната част:

Какво имахме преди това?

Една шепа държави

бяха предприели много ограничени

краткосрочни мерки
за ограничаване на емисиите,

които бяха абсолютно недостатъчни

и още повече, възприемаха се като тежест.

Какво имаме сега?

Сега имаме всички страни по света,
допринасящи с различна сила,

по различни начини
в различни сектори,

но всички от тях
допринасящи към обща цел

и общ път,

опазвайки околната среда.

Когато всичко това е на мястото си

и сте променили разбирането,

тогава виждате какво правителствата
успяха да постигнат в Париж

и да приемат Парижкото споразумение.

(Ръкопляскане)

Така че,

поглеждайки назад

към изминалите шест години,

първо си припомням

деня, в който беше прието
Парижкото споразумение.

Не мога да ви опиша еуфорията в залата,

5000 души скачащи от креслата си,

плачещи, ръкопляскащи, пищящи, крещящи,

разкъсани между еуфорията и липсата
на вяра в това, което току-що са видели,

понеже толкова много хора

работиха с години за това
и то най-после беше реалност за тях.

И не бяха само тези,
които бяха участвали пряко.

Преди няколко седмици бях с колега,

който се опитваше да избере

коя перла от Таити да подари
на чудесната си жена Наташа.

И след като накрая беше решил
какво искаше да купи,

бижутерът му каза:

"Знаете ли, голям късметлия сте,
че я купувате сега,

защото много скоро тези перли ще изчезнат
поради климатичните промени."

"Обаче", каза бижутерът, "чухте ли,

че правителствата са се споразумели

и Таити може да има шанс."

Какво фантастично потвърждение,

че може би, може би има надежда,

има възможен шанс.

Аз съм първата, която би признала,
че има още много работа за вършене.

Тепърва започваме работата си
върху климатичните промени.

И всъщност трябва да удвоим усилията си

през идните пет години,
а те са критични пет години.

Но вярвам,

че през погледните шест години напреднахме

от невъзможното

към неудържимото.

Как го постигнахме?
Вливайки трансформационен оптимизъм,

който ни позволи да изминем пътя
от конфронтация до сътрудничество,

който ни позволи да разберем,
че националните и местните интереси

не си противоречат непременно
с глобалните нужди,

и че ако разберем това,
можем да ги съберем заедно

и можем да ги слеем хармонично.

Когато отправя поглед
към другите глобални предизвикателства,

които ще изискват
вниманието ни през този век --

продоволствена сигурност, водна сигурност,
подслон, принудителна миграция --

виждам, че със сигурност все още не знаем

как ще решим тези проблеми.

Но можем да вземем пример от това,
което сторихме за климатичните промени,

и можем да разберем,

че ще трябва да преосмислим
нагласата си за нулевата сума.

Понеже сме възпитани да вярваме,
че винаги ще има победители и победени

и че вашата загуба е печалба за мен.

Обаче сега, когато живеем в свят,

в който сме достигнали планетарни граници

и сме не само взаимно свързани,

но и все повече зависим едни от други,

вашата загуба вече не е печалба за мен.

Или всички губим,

или всички печелим.

Но ще трябва да изберем

между нулата и сумата.

Ще трябва да изберем между
никаква полза за никого

и живота като сума от всички нас.

Веднъж го направихме.
Можем да го направим пак.

Благодаря ви.

(Ръкопляскане)