Ще отнеме ли автоматизацията работата ни?

Ето един парадокс, за който не чуваме често - въпреки цял век създаване на машини, които да вършат работата ни, делът на заетите в САЩ отчита постоянен ръст през последните 125 години. Защо човешкият труд не се е превърнал в излишен, а уменията ни - в ненужни? В тази лекция за бъдещето на работата, икономистът Дейвид Оутър се занимава с въпроса защо все още има толкова много професии и дава изненадващ и обнадеждаващ отговор.

Ето един удивителен факт:

за 45-те години от въвеждането
на банкоматите,

онези автомати за теглене на пари,

броят на банковите касиери, работещи в САЩ

почти се е удвоил,

от около четвърт милион на половин милион.

Четвърт милион през 1970 г.
до около половин милион днес,

със 100 000, добавени през 2000 г.

Тези факти, представени в скорошна книга

на икономиста Джеймс Бесен
от Бостънския университет,

повдигат вълнуващ въпрос:

какво правят всички тези касиери

и защо автоматизацията
не им е отнела работата досега?

Ако се замислите,

много от великите открития
през последните 200 години

са били създадени,
за да заменят човешкия труд.

Тракторите са измислени,

за да заменят непосилния човешки труд
с механичната сила.

Поточната линия е конструирана,

за да замени изменчивостта
на човешкия ръчен труд

със съвършенството на машината.

Компютрите са програмирани, за да заменят

податливите на грешки,
непоследователни човешки изчисления

с дигиталното съвършенство.

Тези открития са проработили.

Вече не копаем с голи ръце,

въртейки пособия от ковано желязо

и не правим счетоводство на хартия.

И все пак, делът на заетите
на пазара на труда американци

е по-висок сега, през 2016 г,.

отколкото е бил преди
125 години, през 1890 г.

и е нараствал през всяко десетилетие

през последните 125 години.

Това поставя парадокс.

Нашите машини все повече
вършат работата ни вместо нас.

Защо това не прави труда ни ненужен,
а уменията ни - непотребни?

Защо все още има толкова работни места?

(Смях)

Ще се опитам да отговоря
на този въпрос днес

и през това време ще ви разкажа какво
означава това за бъдещето на работата

и за предизвикателствата, които
автоматизацията отправя или не

към нашето общество.

Защо има толкова работни места?

Всъщност има два основни икономически
принципа, за които става дума.

Единият се отнася до човешкия гений

и изобретателност.

Другият се отнася до човешката ненаситност

или алчност, ако желаете.

Ще нарека първия
"принцип на гумения пръстен",

който определя вида работа, която вършим.

Вторият е принципът на ненаситността.

Той определя колко работни места
има на практика.

Да започнем с принципа на гумения пръстен.

Банкоматите - автоматичните
касови машини,

оказаха два противовесни ефекта
върху заетостта на банковите касиери.

Както се очаква, те са иззели
много от задачите на касиера.

Броят касиери в банков клон
е намалял с около една трета.

Но банките скоро открили, че освен това
е и по-евтино да отварят нови клонове

и броят на банковите клонове
се увеличил с около 40 процента

за същия период.

Крайният резултат бил
повече клонове и повече касиери.

Но работата на тези касиери
се състояла в нещо по-различно.

Тъй като рутинните им задачи
по подаване на пари намалели,

те вече не били толкова касови служители,

колкото специалисти по продажбите,

които създават връзки с клиентите,

решават проблеми

и им представят нови продукти
като кредитни карти, заеми и инвестиции:

повече касиери, изпълняващи
по-предизвикателна работа за ума.

Тук се крие основен принцип.

Повечето от работата, която вършим,

изисква множество умения,

умове и мускули,

техническа експертиза
и интуитивно майсторство,

пот и вдъхновение,
по думите на Томас Едисън.

По принцип, автоматизирането
на част от тези задачи

не превръща останалите в ненужни.

Всъщност, прави ги по-важни.

То увеличава икономическата им стойност.

Нека ви дам един мрачен пример.

През 1986 г. космическата
совалка "Чалънджър"

се взривява и се разбива обратно на Земята

по-малко от две минути след излитането си.

Оказва се, че причината за тази катастрофа

е бил нескъп гумен пръстен
в спомагателния двигател,

замръзнал на стартовата
площадка предната нощ

и дал ужасен дефект
секунди след излитането.

В начинание за милиарди долари

един прост гумен пръстен

означавал разликата
между успеха на мисията

и катастрофалната смърт
на седем астронавти.

Остроумна метафора
за тази трагична ситуация

е функцията за производство
на гумени пръстени,

наречена така от харвардския
икономист Майкъл Кремър

след катастрофата с "Чалънджър".

Функцията за производство
на гумени пръстени вижда работата

като серия от тясно свързани стъпки,

връзки във верига.

Всяка от тези връзки трябва да е изрядна,
за да е успешна мисията.

Ако някоя от тях се разпадне,

мисията, продуктът или услугата

се разпадат.

Тази несигурна ситуация има
изненадващо положителни ефекти,

защото подобренията

в надеждността на една връзка от веригата

прави по-ценно подобряването
на която и да е от останалите връзки.

По-конкретно, ако повечето връзки
са крехки и лесни за късане,

фактът, че дадена връзка
не е толкова надеждна,

не е от такова значение.

Вероятно нещо друго ще поддаде
така или иначе.

Но когато всички останали връзки
станат устойчиви и надеждни,

важността на твоята връзка
става по-съществена.

В известен смисъл всичко зависи от нея.

Причината гуменият пръстен да е
от критическа важност за "Чалънджър"

е, че всичко друго е работило безупречно.

Ако "Чалънджър" беше
космическият еквивалент

на Microsoft Windows 2000...

(смях)

надеждността на пръстена
нямаше да е от значение,

защото машината щеше да се разбие.

(Смях)

Ето и по-широкия контекст.

Често в работата си
ние сме гумените пръстени.

Да, банкоматите могат
да извършват някои задачи

по-бързо и по-добре от касиерите,

но това не е направило касиерите излишни.

Това е повишило важността на техните
умения за решаване на проблеми

и взаимоотношенията им с клиентите.

Същият принцип важи, ако строим сграда,

ако диагностицираме и се грижим за пациент

или пък преподаваме предмет

в пълна класна стая с гимназисти.

С подобряването на пособията ни,

технологията увеличава влиянието ни

и повишава важността на нашата експертиза,

преценка и изобретателност.

Това ме отвежда до втория принцип:

никога не е достатъчно.

Може би си мислите, добре,
разбрах, гумени пръстени,

това значи, че работата, която
вършат хората, ще бъде важна.

Тя не може да се изпълнява от машини,
но все пак трябва да се изпълни.

Но това не ми казва
колко работни места ще са нужни.

Ако се замислите, не е ли някак очевидно,

че веднъж щом станем
достатъчно продуктивни в нещо,

на практика сме успели
да избегнем работата?

През 1900 г. 40 процента
от заетостта в САЩ

е била във фермите.

Днес това са по-малко от два процента.

Защо има толкова малко
фермери в днешно време?

Не е, защото ядем по-малко.

(Смях)

Един век на растеж
в продуктивността на фермерството

означава, че сега няколко милиона фермери

могат да изхранят население от 320 млн.

Това е удивителен прогрес,

но и означава, че са останали ограничени
позиции тип "пръстен" във фермерството.

Очевидно технологиите могат
да съкращават позиции.

Фермерството е само един пример.

Има много други такива.

Но това, което важи за определен продукт,
услуга или индустрия,

никога не е било валидно
за икономиката като цяло.

Много от секторите, в които работим сега -

здравеопазване и медицина,

финанси и застраховане,

електроника и компютри,

са били незначителни или почти
несъществуващи преди век.

Много от продуктите, за които
сега даваме голяма част от парите си -

климатици, спортни съоръжения,

компютри и мобилни устройства,

са били непосилно скъпи

или просто не са били
изобретени преди век.

Тъй като автоматизацията освобождава
времето ни и увеличава възможностите ни,

ние изобретяваме нови продукти,
нови идеи, нови услуги,

които управляват вниманието ни,

заемат времето ни

и насърчават консумацията.

Може би мислите, че някои
от тези неща са безсмислени -

екстремна йога, приключенски туризъм,

Pokémon GO,

и бих се съгласил с вас.

Но хората искат тези неща
и са готови да работят здраво за тях.

Средностатистическият
работещ през 2015 г.,

който желае да получи средния
жизнен стандарт през 1915 г.,

може да го направи, като работи
само 17 седмици в годината,

една трета от времето.

Но повечето хора не избират
да направят това.

Те са готови да работят здраво,

за да се насладят на технологичните
щедрости, което им се предлагат.

Материалното изобилие никога не е
премахвало възприятието за оскъдица.

По думите на икономиста Торстейн Веблен

изобретенията са майка на нуждата.

Сега...

Ако приемете тези два принципа -

на гумения пръстен
и този на ненаситността,

значи ще се съгласите с мен.

Ще има работа.

Това значи ли, че няма
място за притеснение?

Автоматизация, заетост, роботи и позиции -

всичко ще се уреди от само себе си?

Не.

Това не е аргументът ми.

Автоматизацията създава богатство,

като ни позволява да вършим
повече за по-малко време.

Няма икономически закон,

който казва, че ще използваме
това богатство добре

и това заслужава притеснението ни.

Вземете две държави,

Норвегия и Саудитска Арабия -

и двете богати на петрол,

сякаш парите им извират от земята.

(Смях)

Но не са използвали богатството си еднакво
добре в полза на човешкото охолство,

човешкото благополучие.

Норвегия е процъфтяваща демокрация.

Като цяло гражданите ѝ работят
и се забавляват добре заедно.

Тя обичайно се нарежда
между първо и четвърто място

в класациите за световно щастие.

Саудитска Арабия е абсолютна монархия,

където много граждани нямат
път към личностно развитие.

Обичайно се нарежда на 35-то място
в класациите за щастие,

което е ниско за такъв богат народ.

Просто за сравнение,

САЩ типично се нарежда
около 12-то или 13-то място.

Разликата между тези две държави

не е в тяхното богатство,

нито в технологиите им.

В институциите е.

Норвегия е инвестирала
в създаването на общество

с възможности и икономическа мобилност.

Саудитска Арабия е повишила
жизнения стандарт

за сметка на много други човешки стремежи.

Две държави - и двете богати,

нееднакво благоденстващи.

Това ме отвежда до предизвикателството,
което срещаме днес

и което автоматизацията ни отправя.

Предизвикателството не е,
че ще останем без работа.

В САЩ са отворени 14 млн. работни места

от Световната финансова криза насам.

Предизвикателството е, че
много от тези работни места

не са добри,

а много граждани не могат
да се квалифицират за добрите места,

които се създават.

Ръстът на заетостта в САЩ
и в много от развитите страни

изглежда малко като щанга

с нарастваща тежест от двете страни.

От една страна имаме

добре платени позиции
за високообразовани хора

като лекари и медицински сестри,
програмисти и инженери,

маркетинг и търговски мениджъри.

Ръстът на заетостта
е стабилен при тези позиции.

По подобен начин, ръстът на заетостта
е стабилен при много позиции

за ниска квалификация и образование
като сферата на хранителните услуги,

почистването, охраната,

домашните болногледачи.

В същото време, заетостта намалява

при много позиции за средната класа,
със средно заплащане и квалификация,

като производствени и оперативни
позиции за "сините якички"

и чиновнически и търговски
позиции за "белите якички".

Причините за това свиване в средата

не са мистерия.

Много от позициите, изискващи
средна квалификация,

използват добре разбрани
правила и процедури,

които все повече могат да бъдат
кодирани в програми

и изпълнени от компютри.

Предизвикателството, което
този феномен създава,

наричано от икономистите
поляризация на заетостта,

е, че избива стъпала
в икономическата стълбица,

свива размера на средната класа

и заплашва да ни направи
по-разделено общество.

От една страна имаме високоплатени,
добре образовани професионалисти,

които вършат интересна работа,

а от друга - голям брой граждани
на нископлатени позиции,

чиято основна отговорност е да се грижат
за удобството и здравето на богатите.

Това не е моето виждане за прогрес

и се съмнявам, че е вашето.

Но ето някои окуражителни новини.

И преди сме се изправяли пред
толкова важни икономически трансформации

и сме преминавали успешно през тях.

В края на 19-ти и началото на 20-ти век,

когато автоматизацията елиминирала
голям брой работни места в земеделието -

нали помните онзи трактор,

щатите с развито стопанство
били под заплаха от масова безработица,

поколение младежи,
вече ненужни във фермите,

но все още неподготвени за индустрията.

Срещайки това предизвикателство,

те взели радикалното решение

да направят задължително за младежите

да останат в училище
и да продължат образованието си

до 16 г. или пълнолетие по старому.

Това било познато като
"гимназиалното движение"

и било ужасно скъпо начинание.

Не само трябвало
да се инвестира в училища,

но и онези деца не можели да работят.

Това се оказало и една
от най-добрите инвестиции

на САЩ през 20-ти век.

Тя ни е осигурила
най-квалифицираната, гъвкава

и продуктивна работна сила в света.

За да видите колко добре е проработило,
представете си работната сила от 1899 г.

пренесена в настоящето.

Независимо от силните им гърбове
и добри характери,

на мнозина биха им липсвали
основна грамотност и умения за смятане,

за да вършат нещо повече
от най-рутинни задачи.

Много от тях биха били
непригодни за работа.

Това, което този пример изтъква,
е главната роля на институциите ни -

и по-специално на училището,

в това да ни позволят да пожънем реколтата

на нашия технологичен просперитет.

Глупаво е да мислим, че
няма за какво да се тревожим.

Очевидно можем да сбъркаме.

Ако САЩ не бяха инвестирали
в своите училища и умения

преди век с гимназиалното движение,

щяхме да сме по-малко проспериращо,

по-малко мобилно и вероятно
много по-малко щастливо общество.

Но е също толкова глупаво да мислим,
че съдбите ни са предрешени.

Това не е решено от машините.

Не се решава дори от пазара.

Решава се от нас и от институциите ни.

Започнах тази лекция с парадокс.

Машините все повече вършат нашата работа.

Защо това не прави труда ни излишен,

а уменията ни - ненужни?

Не е ли очевидно, че пътят
към нашия икономически и социален ад

е осеян със собствените ни
велики изобретения?

Историята многократно ни е давала
отговор на този парадокс.

Първата част от отговора е, че
технологиите увеличават влиянието ни,

важността, добавената стойност

на нашата експертиза,
преценка и изобретателност.

Това е гуменият пръстен.

Втората част от отговора е
безкрайната ни находчивост,

а неограничените желания

означават, че никога, никога
не ни е достатъчно.

Винаги има нова работа за вършене.

Нагаждането към бързия ритъм
на технологичната промяна

създава истински предизвикателства,

най-ясно видими при
поляризирания ни пазар на труда

и заплахата, която той отправя
към икономическата мобилност.

Справянето с това предизвикателство
не е автоматично.

Не е без цена.

Не е лесно.

Но е осъществимо.

Ето малко окуражителни новини.

Благодарение на
удивителната ни продуктивност

ние сме богати.

Разбира се, че можем да си позволим
да инвестираме в себе си и децата си,

както Америка е сторила преди сто години
с гимназиалното движение.

Навярно не можем да си позволим
да не го сторим.

Сега може би си мислите,

професор Оутър ни разказа
прочувствена приказка

за далечното минало,

близкото минало,

може би настоящето,
но вероятно не и бъдещето.

Защото всеки знае,
че това време е различно.

Нали? Времето различно ли е?

Разбира се, че това време е различно.

Всяко време е различно.

Безброй пъти през последните 200 години

учени и активисти са предупреждавали,

че работата ни свършва
и правим себе си излишни -

например Лудитите в началото на 19 в.,

американският секретар
по труда Джеймс Дейвис

в средата на 1920-те,

икономистът носител на Нобелова награда
Василий Леонтиев през 1982 г.

и разбира се мнозина учени,

експерти, технолози

и медийни образи днес.

Тези прогнози ми се струват арогантни.

Тези самозвани пророци на практика казват:

"Ако аз не мога да измисля
какво ще работят хората занапред,

тогава вие, аз и децата ни

също няма да го измислят."

Нямам смелостта

да заложа срещу човешката изобретателност.

Вижте, не мога да ви кажа
какво ще работят хората

след сто години.

Но бъдещето не зависи от въображението ми.

Ако бях фермер в Айова през 1900 г.

и някой икономист от 21-ви век
се беше телепортирал на полето ми,

за да ми каже:
"Познай какво, фермер Оутър,

през следващите сто години

селскостопанската заетост ще намалее
от 40 процента от всички работи

до два процента,

само поради увеличена продуктивност.

Какво мислиш, че ще правят
останалите 38 процента?",

аз нямаше да кажа: "А, измислил съм го.

Ще развиваме мобилни приложения,
радиологична медицина,

йога инструктаж, Bitmoji."

(Смях)

Нямаше да имам представа.

Но се надявам, че бих имал
мъдростта да кажа:

"Еха, 95 процента спад
във фермерската заетост

без недостиг на храна.

Това е удивителен напредък.

Надявам се, че човечеството ще намери
нещо забележително, което да прави

с цялото това богатство."

И като цяло бих казал, че е.

Много ви благодаря.

(Аплодисменти)