Страшната травма след среща със смъртта

През април 2003, когато започва разгръщането на американските войски в Багдад, снаряд се е разбил в сградата, където се намирал писателят и военен репортер Жан-Пол Мари. В този момент той се оказва лице в лице със смъртта, срещайки се с призрак, който преследва тези, които са рискували живота си на бойните полета от незапомнени времена. "Какво е това нещо, което ви убива без да остави видим белег?" се пита Мари. Знаем го под името "посттравматично стресово разстройство" -- или както го описва Мари, срещата с небитието. В това изложение той ще потърси отговори за човешкото състояние, смъртността и психозата надълбоко в травмата, причинена от ужаса.

Беше 8 април 2003

и аз бях в Багдад,
за да отразя войната в Ирак.

Точно тогава Американците навлизаха
с танковете си в Багдад,

а ние, няколко журналисти,
бяхме в хотел “Палестина”

и като на война, тя идваше към нас,

под нас, под прозорците ни.

Багдад беше изпълнен
с черен пушек, с газ,

вонеше, не се виждаше нищо,
но виждахме какво се случваше.

А аз трябваше да пиша статия, разбира се,

винаги, когато се случва нещо
има статия за писане.

Така че бях в стаята си на 16-тия етаж,

пишейки и поглеждайки
от време на време през прозореца

какво се случваше.

В един момент се усети един по-силен удар.

От три седмици вече бяхме бомбандирани

от ракети и бомби от по половин тон,

но този удар го усетих вътре в мен.

Казах си, много е близо!
Много, много близо!

Затова отидох да видя какво се случваше,

слязох на 15-тия етаж

и видях хора, които викаха в коридорите
и журналисти,

влязох в една стая

и разбрах, че тя беше засегната от снаряд.

Имаше ранен човек,

близо до прозореца имаше мъж,

който беше оператор,
казваше се Тарас Процюк,

лежеше по корем.

Преди време бях работил в болница,
така че трябваше да окажа първа помощ.

Обърнах го и когато го направих видях,

че беше отворен от стернума до пубиса,
но аз не видях нищо, абсолютно нищо.

Виждах бяло петно, седефено и ярко,
което ме ослепяваше

и не разбирах.

После петното се разсея и видях раната,
която беше много сериозна,

сложихме го в един чаршаф
с приятелите ми,

свалихме го с асансьор,
който се спираше на всеки етаж, 15 етажа,

качихме го в кола,
която го откара до болницата;

починал е по пътя за болницата,
а испанският оператор Хосе Кузо,

който е бил на 14тия етаж,
който също е бил засегнат

-- защото снарядът беше улучил
между двата етажа --

е починал на операционната маса.
Когато се върнах,

след като колата беше тръгнала,
имах да пиша статия,

която трябваше да напиша.
Така че се заех...

Върнах се във фоайето в хотела,
ръцете ми бяха целите в кръв,

там едно иракско ченге ме спря

да ме кара да си платя таксите
за десетте дни, с които бях закъснял

и го натирих.
И си казах:

“Остави това настрана. Остави го настрана!

Ако искаш да пишеш,
трябва да го оставиш."

Това и направих, качих се,
написах си статията

и я изпратих.
Но после,

освен афекта, фактът,
че бях загубил колеги,

имаше нещо, което ме безпокоеше:

виждах отново петното, ярко, седефено

и не разбирах какво означава.

И ето войната свърши...

По-късно си казах, че това не е възможно.

Не мога да не знам какво се случи.

Защото не е за първи път,

не е само при мен,

виждал съм при други подобни неща

за 20 или 35 години репортажи.

Аз също съм виждал неща,
които са ме афектирали, но например

в Ливан, познавах мъж,

ветеран, беше на 25 години,
5 години война,

значи беше ветеран, следвах го навсякъде!

Той пълзеше нощем, с такава сигурност,

това беше велик войник, истински боец!
Така че го следвах,

защото знаех, че с него бях в безопасност.

Един ден ми казаха и аз го видях отново,

че играел на карти в казармата

и някой влязъл близо до него,
изпразнил оръжието си,

а взривът,
самият изстрел,

го накарал да се хвърли под масата
като дете!

Треперел, обзет от паника!
И оттогава не е успял

да се съвземе и да се бие. И той свърши,
видях го впрочем,

като крупие в казино в Бейрут,
защото вече не спеше,

тоест напълно подходяща работа.

И си казах, какво е това нещо,

което може да ви убие без видима рана?
Какво се случва?

Кое е това непознато нещо?

И е прекалено често срещано,

за да е случайно. И така,
започнах проучване,

това е всичко, което умея да правя.
Започнах да проучвам,

черпейки информация от книги, психиатри,
музеи, библиотеки и т.н..

И открих, че има хора, които знаят,

често военни психиатри,
и че сме изправени

пред нещо...наречено травма,

американците го наричат ПТСР,
травма, травматична невроза,

това нещо съществуваше,
но не се говореше за него никога.

А каква е тази травма?

Е, това е среща със смъртта.

Не знам дали сте срещали смъртта,
не говоря за трупове,

не говоря за тялото на дядото
в болничното легло, не!

Или за някой, бутнат от кола на пътя.

Говоря за срещата с небитието,
нищото, наречено смърт.

А ние нямаме право да го виждаме.

Древните са казвали: смъртта и слънцето
не могат да се гледат в очите.

Човекът няма правото
да гледа смъртта в очите.

И когато това се случи, тя може да остане
невидима известно време,

дни, седмици, месеци, понякога години.

И после изведнъж, всичко избухва, защото

вече е нахлуло в мозъка.
Като прозорец,

между някакъв образ и мозъка,
който се е настанил вътре в него,

останал е там и ще заеме
цялото пространство в ума.

И ето, има хора, мъже, жени,

които в един момент вече не могат да спят,

имат ужасни кризи на безпокойство,
панически атаки!

Паника! Не някаква уплаха.

Които в един момент вече не искат
да спят, защото, когато спят,

всяка нощ, всяка една,
имат един и същ кошмар,

всяка нощ същият образ.
Какъв е този образ? Образът, това е

например, един войник,

който влиза в сграда

и се оказва срещу друг войник,
който го държи на мушка,

той вижда оръдието, дулото му.

И изведнъж това оръжие става огромно,
деформира се,

като мъгла поглъща всичко,
Тогава той си казва...

ще каже: "Видях смъртта, видях се мъртъв,
мъртъв съм."

И от този момент той знае, че е мъртъв.

Не е възприемане,
той е убеден, че е мъртъв.

В този момент някой идва,
другия си отива,

не стреля, без значение,
той е мъртъв в този момент.

Може да е миризма на общ гроб.

Виждал съм много в Руанда.

Може да е гласът на приятел,
който се обажда,

точно преди да го убият, за когото
нищо не може да се направи.

Чуваме гласът. И оттогава,
всяка нощ, седмици наред,

месеци, човек се буди.

В транс, в паника,
обзет от страх като дете.

Виждал съм мъже да плачат като деца,

виждайки същия образ.
И така, в мозъка му,

този образ на ужаса,

на смъртта,

това, което наричаме аналог,

тоест образ, криещ нещо,

ще заеме всичко.

Вече нищо не може да направи.
Абсолютно нищо.

Вече не може да работи, да обича.

Прибира се вкъщи, вече не познава никого.
Не познава себе си.

Крие се, стои си вкъщи, затваря се!
Познавам хора,

които слагаха консервни кутии,

пълни с монети, навън в случай,
че някой мине или отиде.

И изведнъж му се приисква
да умре, да убие,

да се скрие, да избяга,

иска му се да бъде обичан,
той мрази хората,

обзет е от нещо от сутрин до вечер,

страда.

А другите не разбират!

Другите му казват:
“Нищо ти няма. Добре си,

нямаш рани, отиде на война,
върна се, нищо ти няма.”

А тези хора страдат много
и някои се самоубиват:

да се самоубият е като
да си сложат край на всичко,

щом вече съм мъртъв,

ако се самоубия всичко е наред.
И освен това вече няма болка.

Някои се самоубиват,

други свършват под мостовете,

започват да пият...

Всички помните история
за някой дядо, чичо, съсед,

който пиеше, не казваше нищо,

беше заядлив, биеше жена си,

и който накрая се пропи или умря.

Те не говорят за това, защо?
Не говорим за това, защо?

Защото е табу!
Не можем да кажем,

хората нямат думите,
за да опишат смъртта.

Но и другите не могат да го чуят!

Като се връщах от репортаж

за пръв път ми казаха: “Ах!
Той се връща от репортаж!”

Имаше вечеря,
бяла покривка,

свещи, гости,

“Хайде, разказвай!” Разказах.

След 20 минути всички ме гледаха накриво,

домакинята беше увесила нос,

накратко, беше ужасно

и разбрах, че развалих вечерта.

Така че вече не разказвам,
хората не са готови да слушат това,

казват “А, спри!”

Само няколко случая ли са? Не.
Изключително често срещано е!

Една трета от загиналите войници в Ирак...
ох, загинали, простете лапсуса.

Една трета от американските войници
в Ирак страдат от ПТСР.

През 1939 в английските
психиатрични клиники е имало

200 000 войници от Първата световна война.

Във Виетнам 54 000 са загинали.
Американци.

През 87-ма американското правителство
съобщи 102 000 -- два пъти повече --

102 000 успешни самоубийства на ветерани.

Два пъти повече мъртви
отколкото във Виетнам.

И така, разбирате, че това обхваща всичко!

Не само модерните войни, древните войни,

откриваме ги в древните текстове!
Разказано е, казано е.

Защо не се говори за това?

Защо не се говореше за това?
Защото проблемът

е в това, че ако човек не говори,
е обречен на гибел.

Но единственият начин за лечение,

защото добрата новина,
е че това се лекува:

викът на Мунк, Гоя и т.н.,
да, това се лекува!

единственият начин
да се излекува тази травма,

тази среща със смъртта,
която ви вцепенява, смразява, убива,

е да успеете да говорите за нея.

Древните автори казваха:

"Свързани сме помежду си
само чрез езика."

Без език сме нищо.

Само благодарение на това сме хора.

Пред образа на ужаса,

който не може да се изрази с думи,

защото е просто образ на небитието,
това, което ни преследва,

единственият начин да се справим

е да използваме словото.

Защото тези хора се чувстват изключени:
хората не искат да ги виждат вече

и те вече не искат да виждат никого.

Чувстват се нечисти, омърсени, опозорени.

Някой казваше: "Знаете ли, докторе,

вече не ползвам метрото,

от страх, че хората ще видят
ужаса, който е в мен,

в очите ми.

Друг казваше... --

той имаше ужасна кожна болест,
6 месеца обикаляше дерматолози,

пращаха го от кабинет на кабинет,
един ден казаха:

"Да иде при психиатър."

На втория сеанс

(имаше ужасна кожна болест
от тук до стъпалата)

психиатърът попита:
“Защо сте в това състояние?”

И мъжът му каза:
“Разлагам се понеже съм мъртъв.”

Така че виждате,
това засяга човек надълбоко.

За да се излукува, трябва да говори.
Трябва да назове с думи ужаса,

със слова, да ги подреди,
да говори за това.

Трябва да погледне смъртта очи в очи.

И ако човек успее да направи това,
ако говори за тези неща,

в този момент, малко по малко,
с говорене,

успява да си върне човечността.

Това е важно! Мълчанието ни убива!

Какво означава това?
Означава, че ако после,

очевидно, сме загубили
непосилната лекота на битието си,

загубили сме чувството си за безсмъртие,
което ви е довело тук,

ако сте тук, то е,
защото имате

това усещане на убеденост,
че сте безсмъртни! Не сте!

Иначе нямаше да сте тук,
ще кажете: "безполезно е."

А те са загубили
това чувство за безсмъртие.

Загубили са лекотата си.
Но са открили нещо друго!

Тоест ако успеем да погледнем
смъртта очи в очи

и да ѝ се опълчим,
а не да мълчим и да се крием,

има мъже и жени,
които познавам -- Микаел от Руанда,

Карол от Ирак, Филип от Конго,
всички тези хора, с които се запознах,

Сорж Шаландон, който е прочут автор сега

и който приключи с репортажите
след травма.

Имах 4 или 5 приятели,
които се самоубиха,

които не оцеляха след травми.

Та, ако успеем да се изправим
срещу смъртта,

ако ние, смъртните хора,
смъртните, хората,

ако знаем, че сме хора и смъртни,
смъртни и хора,

ако успеем да ѝ се опълчим
и да ѝ върнем това,

което е най-непознатата земя
от всички непознати земи,

защото никой не я е виждал.

Ако успеем да ѝ върнем тези неща,

да, можем да умрем, да оцелеем
и да се върнем към живота,

но по-силни, по-силни от преди.
Много по-силни.

Благодаря.

(Аплодисменти)