Как се научих да спра да се тревожа и да обичам 'безполезното' изкуство

Люк Сайсън работел като куратор на Ренесансово изкуство, на трансцендентни картини на светци и достойни италиански дами - сериозно изкуство. Тогава сменил работата си и наследил колекцията от керамика на музея Мет - красиви, накъдрени, 'безполезни' свещници и вази. Не му се понравили. Не можел да ги разбере. Докато един ден... (Заснето на TEDxMet.)

Преди две години, трябва да отбележа, нямаше проблеми.

Преди две години знаех
как точно изглежда една икона.

Изглежда така.

Общоприета икона, също така позицията,

която се очаква от един куратор на Ренесансови картини, какъвто бях аз тогава.

И някак, това също е един избор по подразбиране.

Изящно одухотвореният образ на Дамата с хермелина

на Леонардо да Винчи.

Използвам думата 'одухотворен' умишлено.

Ето я и тази, или по-скоро тези,

двете версии на 'Мадоната на скалите' на Леонардо

които тъкмо щяха са дойдат заедно
в Лондон за пръв път.

Бях във вихъра на организирането на изложбата.

Бях затънал до гуша в Леонардо

от три години.

Така че той заемаше всяка част от ума ми.

През тези три години Леонардо ме научи

на какво е способна една картина.

Как тя може да Ви отведе от собствения Ви материален свят в един духовен такъв.

Всъщност той е казал, че вярва, че задачата на художника

е да нарисува всичко видимо и невидимо във вселената.

Това е огромна задача.
И все пак той някак го постига.

Той ни показва, струва ми се, човешката душа.

Показва ни способността на душите ни

да се пренасят в едно духовно пространство.

Да видим една визия за вселената,
по-перфектна от нашата собствена.

Един вид, да видим личния план на Бог.

И това, в един смисъл,
беше моята идея за икона.

Горе-долу по това време
започнах да говоря с Том Камбъл,

директор на музея Метрополитън,

за това какъв ще бъде следващият ми ход.

Една стъпка, всъщност, назад,
към един предишен мой живот

който бях започнал в Британския музей,

назад към триизмерния свят -

на скулптурата и декоративните изкуства -

да поема департамента за Европейска скулптура и декоративни изкуства тук, в Мет.

Беше невероятно натоварен момент.

Всичките разговори се водеха
в странни часове на деня -

по телефона.

Накрая приех работата,

без всъщност да съм бил тук.

Е, да, бях идвал преди няколко години,

но само на посещение.

И така, тъкмо преди откриването
на изложбата на Леонардо

аз най-накрая успях да отида в Мет, в Ню Йорк,

за да видя новия си отдел.

Да видя как изглежда Европейската скулптура и декоративни изкуства,

отвъд Ренесансовите колекции,
с които вече бях толкова добре запознат.

Помислих си, на първия ден,
добре би било да разгледам галериите.

Петдесет и седем галерии -

като 57 вида боб, струва ми се.

Влязох и започнах от там, където се чувствах комфортно - от италианския Ренесанс.

След това постепенно продължих да обикалям,

чувствайки се леко изгубен на моменти.

Умът ми все още бе зает от изложбата на Леонардо,

която предстоеше, когато се натъкнах на това.

И си помислих: "Какво, по дяволите, сторих?"

В ума ми нямаше абсолютно никаква връзка,

всъщност, ако изобщо усещах някаква емоция,

то тя беше вид отвращение.

Този предмет ми се струваше абсолютно и напълно чужд.

Глупав на едно все още непознато за мен ниво.

И тогава стана по-лошо -

имаше два такива.

(Смях)

Тогава се замислих, защо всъщност

този предмет толкова не ми харесваше.

Каква беше анатомията на моето отвращение?

Ами, толкова много злато, така вулгарно.

Нали се сещате, честно казано - новобогаташко.

Самият Леонардо е проповядвал
срещу използването на злато,

така че, в този момент, беше абсолютна анатема.

И после, тези малки, сладки цветчета навсякъде. (Смях)

Най-накрая, това розово. Това проклето розово.

Толкова невероятно изкуствен цвят.

Не се сещам за нищо в природата,

което да е в този нюанс.

Предметът дори си има поличка. (Смях)

Това малко, къдраво, лъскаво воалче,

разположено в долния край на вазата.

Напомняше ми, по странен начин,

на петия рожден ден на племенницата ми.

Всички момиченца бяха дошли
или като принцеса или като фея.

Едно беше дошло като принцеса на феите.

Да бяхте видели погледите им!

(Смях)

И осъзнах, че в съзнанието ми този предмет

бе създаден от същия ум,
на практика в същата утроба,

като Балерината Барби. (Смях)

И после слоновете. (Смях)

Тези необикновени слонове,

с техните малки, леко чудати, зловещи изражения,

и Грета-Гарбови мигли,
със златните си бивни и така нататък.

Осъзнах, че това е слон, който няма нищо общо

с величествени маршове през Серенгети.

Беше един кошмарен Дъмбо. (Смях)

Но нещо друго се случваше
на по-дълбоко ниво.

Струваше ми се, че тези предмети,

бяха именно от вида, който аз
и моите либерално-леви приятели в Лондон

винаги сме намирали за обобщаващи

нещо много жалко за френската аристокрация

от 18ти век.

Описанието разказваше,
че тези произведения са направени

от фабрика Севр,

от порцелан, в края на 1750-те години,

и проектирани от дизайнер на име Жан-Клод Дюплеси,

който, както по-късно разбрах,

е човек с изключително високи постижения,

Но за мен, те обобщаваха

този вид чиста безполезност на аристокрацията

през 18 ти век.

Аз и колегите ми винаги сме смятали,

че тези предмети, някак обобщават идеята,

нали се сещате - нищо чудно, че е имало революция.

Или в същност, слава Богу,
че е имало революция.

Съществува идеята, че всъщност,

ако сте притежавали такава ваза,

тогава за вас има само една възможна съдба.

(Смях)

И така, ето ме и мен -
в нещо като пристъп на ужас.

Но приех работата
и продължих да гледам вазите.

Нямах избор, защото те се намират
на един преходен маршрут в Мет.

Така че, почти навсякъде,
където отивах, ги виждах.

Те имаха онова странно очарование,

като пътна злополука.

Не можех да откъсна поглед.

И правейки това, започнах да си мисля:

Добре, какво всъщност е това тук?

За начало ги приех като

едно наистина висше произведение на дизайна.

Отне ми малко време.

Но да вземем например тази поличка -

всъщност, това е произведение,
което наистина танцува, по свой начин.

Има една изключителна лекота,

като същевременно е невероятно балансирано.

Има тези скулптурни елементи.

И след това, играта между тези -

всъщност много внимателно разположени -
цвят и позлата и повърхността на скулптурата,

е наистина доста забележителна.

И тогава осъзнах, че това произведение
е трябвало да влезе в пещта

четири пъти, поне четири пъти,
за да изглежда така.

За колко злополучни моменти се сещате,

които са могли да му се случат?

И да не забравяме,
че не е само едно, а две.

Значи трябва да се получат две изцяло еднакви

вази от този вид.

И след това, въпросът за безполезността.

Ами, всъщност, краищата на хоботите
първоначално са били свещници.

Така че от двете страни би имало свещи.

Представете си ефекта от светлината на свещите
върху тази повърхност.

Върху леко неравното розово,
върху красивото злато.

Би блестяло в стаята,

като малък фойерверк.

И, всъщност, в този момент
в ума ми пламна фойерверк.

Някой ми напомни, че думата 'fancy' (луксозен) -

която за мен напълно обхваща този обект -

произлиза от същия корен
като думата 'фантазия'.

И че този предмет, беше по своему,

също като картина на Леонардо да Винчи -

портал към някъде другаде.

Това е един обект на въображението.

Ако се замислите за безумните опери от 18-ти век-
с действие, развиващо се в Ориента.

Или за диваните, и може би дори за предизвиканите от опиум видения за розови слонове,

тогава този предмет започва да има смисъл.

Това е предмет-бягство от действителността.

Едно бягство, което

аристокрацията във Франция

целенасочено е търсела

за да се разграничи от обикновените хора.

Но не е бягство,

което днес бихме одобрили особено.

И отново, продължавайки да мисля за това,

осъзнавам, че по един или друг начин,
ние сме жертва

на един вид тирания

на триумфа на модернизма,

където формата и функцията на един предмет

трябва да следват една друга,
или се счита че е така.

И страничните орнаменти се приемат,

реално, като престъпление.

Това е триумф, по-скоро на буржоазните
ценности, а не аристократичните такива.

И това на пръв поглед е добре.

Като изключим факта,
че така се ограничава въображението.

Също както през 20ти век толкова много хора

приемали идеята, че почитането на вярата

се случва на деня Господен,

а останалата част от живота -

тази с пералните машини и ортодонтите -

се случва някой друг ден.

Мисля че ние сме започнали да правим същото.

Позволили сме си

да водим въображаемите си живота пред екрани.

В здрача на киното,
с телевизора в ъгъла на стаята.

Един вид, сме унищожили
онова постоянно присъствие

на въображението, което тези вази представляват в живота на хората.

Така че, може би е време да го върнем обратно.
Поне малко.

Мисля, че започва да се случва.

В Лондон например,

с тези необичайни сгради,

които се появиха в последните няколко години.

Напомнящ, в известен смисъл,
на научната фантастика,

превръщащ Лондон
в нещо като фантастична площадка за игра.

В днешно време гледката от високите сгради
там е наистина невероятна.

Но дори и тогава срещаме съпротива.

Лондон нарича тези сгради
Краставицата, Отломката, Уоки-Токито -

връщайки тези извисени сгради
обратно на Земята.

Съществува идеята, че не искаме тези

изнервящи пътешествия на въображението
да се случват в ежедневието ни.

Чувствам се късметлия,

защото открих този предмет.

(Смях)

Намерих го в интернет, докато правих справки.

И той беше там.

И за разлика от розовата ваза със слоновете,

това беше любов от пръв поглед.

Всъщност, читателю,
аз се омъжих за него. Купих го.

И сега той украсява моя офис.

Той е стафордширска фигурка,
направена в средата на 19ти век.

Той представлява актьора Едмънт Кийн,
който играе Шекспировия Ричард Трети.

Базиран е на едно по-висше
произведение от порцелан.

Така че, заобичах, на ниво история на изкуството,

тази негова многопластовост.

Но най-вече обичам него.

По начин, който би бил невъзможен, струва ми се.

без розовата ваза на Севр
в моя Леонардов период.

Обожавам неговите оранжево-розови бричове.

Обожавам факта,
че той сякаш е тръгнал на война,

тъкмо след като е измил чиниите. (Смях)

Също така изглежда, че си е забравил меча.

Обожавам розовите му бузки,
дребосъчковата му енергия.

Той, един вид, се превърна в моето второ аз.

Той е, надявам се, поне малко достоен,

но в по-голямата си част,
по-скоро вулгарен. (Смях)

И също, надявам се, енергичен.

Приех го в живота си, защото розовата ваза със слоновете на Севр ми позволи да го сторя.

И още преди това от Леонардо,

разбрах, че този предмет би могъл да се превърне в част от едно мое ежедневно пътуване,

както си стоя в офиса.

Наистина се надява, че и другите, всички вие,

когато посещавате предметите в музея,

и ги отнасяте у дома, и ги откривате за себе си,

ще позволите на тези предмети
да разцъфнат във въображаемите ви животи.

Много благодаря.

(Аплодисменти)