Как травмите от детството засягат здравето ни през целия живот

Травмите от детството не са нещо, което просто отминава с възрастта. Педиатърът Надийн Бърк Харис обяснява как повтаряемият стрес, причинен от домашно насилие, пренебрегване и родители с психични проблеми или наркотични зависимости, има реално, осезаемо влияние върху развитието на мозъка. Проблемът се разгръща с напредването на възрастта и се стига до момент, в който тези, които са преживели силни травми, са 3 пъти по-сериозно изложени на риск от сърдечни проблеми или рак на белия дроб. Предстои ви да чуете пламенен апел за прилагане на педиатричната медицина с цел предотвратяване и лечение на психични травми при деца.

В средата на 90-те години

Центърът за контрол и превенция на
заболяванията

и Kaiser Permanente откриват,
че излагането на една определена опасност

увеличава риска за 7 от 10-те водещи
в САЩ причини, предизвикващи смърт.

Във високи дози тя засяга
мозъчното развитие,

имунната система, хормоните

и дори начина, по който нашите ДНК
се четат и пренаписват.

Хора, подложени на интензивен стрес

са застрашени три пъти повече
от сърдечни болести, рак на белия дроб

и имат 20 години по-кратка
продължителност на живота.

Лекарите все още не са обучени
да правят рутинен преглед или лечение.

Опасността, за която говоря,
не е пестицид или пакетиран химикал.

Говоря за травмите в детството.

Да, но за какви травми по-точно говоря?

Не става дума за провал на тест
или загуба на баскетболен мач.

Говоря за опасности,
които са толкова сериозни,

че буквално влизат под кожата ни
и променят физиологията ни,

например малтретиране, пренебрегване

или да се расте с родители, които
се борят с психични заболявания

или зависимост от алкохол или наркотици.

Дълго време

гледах на тези проблеми така,
както ме бяха научили:

или като социален проблем, който е
грижа на социалните работници,

или като психичен проблем, който е
грижа на отделението по психично здраве.

Но в един момент се случи нещо,
което изцяло промени виждането ми.

Когато приключих стажа си по медицина,

исках да отида някъде,
където да се чувствам необходима,

някъде, където да постигна промяна.

Затова започнах работа в
California Pacific Medical Center -

една от най-добрите частни болници
в Северна Калифорния,

и заедно открихме клиника
в Bayview-Hunters Point

- един от най-бедните и необслужвани
квартали на Сан Франциско.

Преди нашата намеса

в целия квартал е практикувал
само един педиатър

за нуждите на повече от 10 000 деца.

Затова се заехме за работа и успяхме
да осигурим качествено здравеопазване,

независимо от възможостта им да платят.

Беше страхотно. Насочихме усилия
към неравенствата в здравеопазването:

достъп до медицинска грижа, имунизации,
лечение на болни от астма

и успяхме да нормализираме нещата.

Бяхме много горди със себе си.

Но тогава започнах да забелязвам
една притеснителна тенденция.

При мен изпращаха
доста деца с диагноза

Синдром на хиперактивност
и дефицит на внимание (ADHD),

но когато им направих
обстойна анамнеза и физически преглед,

открих, че не мога да поставя

диагноза ADHD
на повечето от пациентите ми.

На повечето деца им бяха нанесени
толкова тежки травми,

че си личеше, че проблемът е някъде
другаде, отвъд този синдром.

Усещах,, че ми убягва нещо важно.

Преди стажа си завърших магистратура по
обществено здраве и едно от нещата,

които се учат
във факултета по обществено здраве,

е че ако сте лекар

и видите 100 деца
да пият от един и същи кладенец

и 98 от тях хванат диария,

можете спокойно да напишете рецепта

за купища антибиотици

или пък да се замислите: "Какво,
по дяволите, е имало в кладенеца?".

Започнах да чета всичко,
което успях да намеря

за това как средата на стрес

оказва влияние на неукрепналия
детски мозък и организъм.

Един ден мой колега влезе в кабинета ми

с думите: "Д-р Бърк, видяхте ли това?"

В ръката си той държеше разпечатка
на едно изследване, наречено

"Изследване на стресовите
преживявания в детството".

Този ден преобърна клиничната ми практика
и кариерата ми.

Нужно е всички да научат
за това изследване.

То бе направено
от д-р Винс Фелити от Kaiser

и д-р Боб Анда от Центъра за контрол
и превенция на заболяванията,

които заедно са интервюирали 17 500
възрастни за историята им на досег с това,

което нарекли "стресови
преживявания в детството" или СПД.

Те включвали физически, емоционален
или сексуален тормоз,

физическо или емоционално пренебрегване,

психични болести или
наркотични зависимости на родителите,

лишаване от свобода, разделени
или разведени родители,

или домашно насилие.

За всеки положителен отговор
се добавяла една точка в броя на СПД.

Накрая съпоставили СПД

със здравните показатели на тези хора.

Това, което открили, било шокиращо.

Две неща изпъкват.

Първо, СПД са изключително често срещани.

67% от населението са имали
поне едно СПД,

а 12.6%, или един от осем,
са имали четири или повече СПД.

Второто нещо, което открили,

била връзката доза-реакция

между броя на СПД и здравните показатели -

колкото повече травми в детството е имало,
толкова по-влошено е здравето.

Хора с 4 или повече СПД
са изложени на 2.5 пъти по-голям риск

от развиване на хронична обструктивна
белодробна болест,

отколкото тези без СПД.

Рискът от хепатит също е
2.5 пъти по-голям,

от депресия - 4.5 пъти,

от самоубийство - 12 пъти.

Хора със 7 или повече СПД

били 3 пъти по-предразположени
към рак на белите дробове

и 3.5 пъти към исхемична болест
на сърцето,

която е най-честата причина за смърт
в САЩ.

Разбира се, всичко това е доста логично.

Някои хора погледнали статистиката
и си казали: "Хайде сега!

Ако сте имале тежко детство, по-вероятно
е да пропушите и да пропиете

и да направите всички неща,
които ще съсипят здравето ви.

Това не е наука.
Това е просто лошо поведение."

Оказва се, че точно тук
идва ролята на науката.

Днес разбираме, по-добре от всякога,

как излагането на стрес в ранна възраст

засяга развиващия се детски мозък
и организъм.

Засяга части като прилежащото ядро
(nucleus accumbens) -

мозъчния център на удоволствие
и възнаграждение,

който е въвлечен
в зависимостта от наркотици.

Засяга префронталния кортекс,

който е важен за контрола на импулсите
и екзекутивните функции,

област от съществено значение за ученето.

ЯМР снимките показват

видима разлика в амигдалата,

мозъчният център на реакция
в следствие на страх.

Така че има реални неврологични
причини,

които обясняват защо хора,
преживели високи дози стрес

са по-склонни да проявят
високо-рисково поведение,

а това е важно да се знае.

Дори и такова поведение да не се прояви,

тези хора са по-склонни да страдат от
сърдечна болест или да развият рак.

Причината се крие в
хипоталамо-хипофизо-надбъбречната ос,

система на мозъка и на тялото
за реакция в следствие на стрес,

която управлява нашата устойчивост
при стрес ("бори се или бягай").

Как работи тази система?

Представете си, че се разхождате в гората
и виждате мечка.

Хипоталамусът веднага изпраща сигнал
на хипофизната жлеза,

която изпраща сигнал на
надбъбречната жлеза, казвайки:

"Освободи стрес хормоните!
Адреналин! Кортизол!"

Сърцето ви започва да бие,

зениците ви се разширяват,

дихателните пътища се отварят
и сте готови да се борите с мечката

или да бягате от нея.
И това е прекрасно

ако сте в гората и има мечка.

(Смях)

Но проблемът е какво се случва
когато мечката си идва вкъщи всяка вечер

и тази система се активира
отново и отново, и отново,

и се трансформира от адаптивна
или животоспасяваща

в дезадаптивна или вредна за здравето.

Децата са особено чувствителни към
тази повтаряема активация на стрес,

защото мозъците и телата им
са в процес на развитие.

Високите дози стрес засягат не само
структурата и функцията на мозъка,

но и развиващата се имунна система,

развиващите си хормонални системи

и дори начина, по който
нашето ДНК се чете и пренаписва.

Тази информация изхвърли
старото ми обучение от прозореца,

защото когато разберем
механизма на една болест,

когато знаем не само
кои пътища, но и как са засегнати,

тогава, като лекари, наша работа е
да използваме тази наука

за предотвратяване и лечение.

Това правим ние.

Затова в Сан Франциско създадохме
Центъра за Благосъстояние на Младежта -

за предотвратяване, наблюдение и лечение
на СПД и токсичния стрес.

Започнахме с рутинни прегледи
за всяко едно дете,

по време на редовния им
физиологичен преглед,

защото знам, че ако пациентката ми има
повече от 4 СПД, за нея е 2.5 пъти

по-вероятно да развие хепатит или
хронична обструктивна белодробна болест,

4.5 пъти по-вероятно
да страда от депресия

и 12 пъти по-вероятно да предприеме
опит за самоубийство,

отколкото пациентите ми без СПД.

Знам това, когато тя е в
стаята ми за прегледи.

За пациентите ни с потвърден СПД

имаме екип за мултидисциплинарно лечение,
който се старае да намали дозата стрес

и да лекува симптомите,
използвайки най-добрите практики,

вкл. домашни посещения,
координация на грижите, психично здраве,

хранене, холистични интервенции,
и лекарства, когато е необходимо.

Но ние също обучаваме родителите
за влиянието на СПД и токсичния стрес

така, както го правим за обезопасяване
на контактите и отравяне с олово

и адаптираме грижите
за астматиците и диабетиците,

съобразявайки се с това, че може би
се нуждаят от по-агресивно лечение,

като се имат предвид промените
в хормоналната и имунната им системи.

Другото нещо, кооето се случва,
когато разберете тази наука,

е че искате да го извикате от покрива,

тъй като това не е само проблем
на децата в Bayview.

Помислих си: веднага щом всички останали
разберат за този проблем,

че ще последват рутинни прегледи,
екипи за мултидисциплинарно лечение

и че ще се съставят най-ефикасните
протоколи за клинично лечение.

Е, да, но това не се случи.

И това беше един голям урок за мен.

Това, което мислех за
обикновени най-добри кликични практики,

сега го виждам като движение.

По думите на д-р Робърт Блок,

бившият президент на
Американската Академия по Педиатрия,

"Стресовите преживявания в детството

са най-голямият неадресиран проблем
за общественото здраве

пред нацията ни в днешни дни".

За много хора това е ужасяващ сценарий.

Обсегът и размерът на проблема изглеждат
толкова големи, че е непосилно

да мислим как бихме могли да подходим.

Но за мен, всъщност,
там се крие надеждата,

защото когато имаме правилната рамка,

когато припознаем проблема
като криза на общественото здраве,

тогава можем да използваме
правилните инструменти,

за да намерим решения.
От пушенето до отравянето с олово и СПИН,

САЩ всъщност имат значителна история

в справянето с проблемите
на общественото здраве,

но за да се повторят тези успехи
в случая на СПД и токсичния стрес,

ще са необходими решимост и отдаденост.

Когато се вгледам в това каква е
реакцията на нацията ни до този момент,

се чудя

защо не сме се заели с проблема
по-сериозно.

Знаете ли, в началото си мислех,
че сме пренебрегнали проблема,

защото не ни засяга.

Проблемът съществува за онези деца
в онези квартали.

Това е странно, тъй като данните
не подкрепят такова твърдение.

Оригиналното изследване на СПД
е било направено сред население,

което е 70 % европеидно,

70 % с висше образование.

Въпреки това,
колкото повече говорех с хората,

осъзнавах, че съм го разбрала наопаки.

Ако попитам колко хора в тази стая

са живели с член от семейството,
който е страдал от психична болест,

обзалагам се,
че няколко ръце ще се вдигнат.

Ако попитам колко хора са имали родители,
които са пиели прекалено много

или наистина са вярвали, че децата им
ще се разглезят ако не играе пръчката,

сигурна съм, че ще се вдигнат повече ръце.

Дори и в тази зала този проблем

засяга много от нас
и аз започвам да вярвам,

че пренебрегваме проблема,
именно защото ни засяга.

Може би е по-лесно да гледаме
други пощенски кодове,

защото не искаме да видим проблема.

Предпочитаме да сме болни.

За щастие, науката
и икономическата реалност

правят тази опция все по-малко възможна.

Науката е красноречива:
стресът в ранна възраст значително засяга

здравето през целия живот.

Днес ние започваме да разбираме
как да спрем хода

на стреса в ранна възраст
в болест и преждевременна смърт.

След 30 години

детето с висок брой СПД

и чиито поведенчески симптоми
остават незабелязани,

чиято астма се лекува изолирано

и което по-късно развива високо кръвно

и преждевременна сърдечна болест или рак,

ще бъде аномалия, така както и смърт
на 6-месечни от СПИН.

Хората ще гледат на тази ситуация така:
"Какво се е случило в онзи случай?"

Този проблем е лечим.

Този проблем може да се разреши.

Най-важното нещо,
от което се нуждаем днес,

е смелостта да погледнем
проблема в лицето

и да кажем, че съществува
и че ни засяга всички.

Вярвам, че ние сме движението.

Благодаря.

(Аплодисменти)