Обучаваме войниците за война. Нека ги обучаваме и да се прибират вкъщи.

Преди войниците да бъдат изпратени в сражение, те са обучавани как да функционират в извънредно по-опасна среда. Но те се нуждаят също и от обучение как да се върнат от бойното поле към цивилен живот, твърди психологът Хектор Гарсия. Прилагайки същите принципи, използвани при подготовката на войниците за битка, Гарсия помага на ветерани, страдащи от посттравматичен стрес, да си върнат живота обратно.

Карлос,

военноморският ветеран
от Виетнамската война,

който се записал доброволно в три мисии
и бил прострелян във всяка от тях,

бил пенсиониран през 1971 г.,

защото имал толкова шрапнели в тялото си,

че активирал металните детектори.

През следващите 42 години
той страдал от кошмари,

изключителна тревожност на публични места,

изолация, депресия.

Самолекувал се с алкохол.

Оженил се и се развел три пъти.

Карлос страдал от посттравматично
стресово разстройство (ПТСР).

Станах психолог, за да спомагам
за намаляване на човешкото страдание

и през последните 10 години целта ми беше
страданието, причинено от ПТСР,

преживяно от ветерани като Карлос.

Доскоро науката за ПТСР
просто не съществуваше.

Така че не знаехме какво да правим.

Сложихме някои ветерани
на тежки медикаменти.

Други хоспитализирахме и подложихме
на обща групова терапия,

а на трети просто казахме:

"Прибери се вкъщи и се опитай
да забравиш преживяното."

В последно време опитахме с кучета
за терапия, оттегляне в дивата природа -

много неща, които могат
временно да облекчат стреса,

но всъщност не премахват дългосрочно
симптомите на ПТСР.

Но нещата се промениха.

И съм тук, за да ви кажа, че сега можем
да премахнем ПТСР,

не само да контролираме симптомите,

и то при голям брой ветерани.

Защото новите проучвания успяха да покажат

обективно и многократно

кои форми на лечение наистина
премахват симптомите, и кои - не.

Както се оказва,

най-доброто лечение на ПТСР използва много
от същите тези обучителни принципи,

използвани в армията
при подготовка за война.

Да правим война,

това е нещо, в което сме добри.

Ние, хората, сме правели война
още отпреди да сме били напълно хора.

Оттогава сме преминали от използването
на камъни и собствена сила

до развиването на най-сложни
и унищожителни оръжейни системи.

А за да могат войниците ни
да използват тези оръжия,

ги обучаваме с най-напредничави методи.

Добри сме в правенето на война.

И сме добри в обучаването
на нашите войници да се бият.

Въпреки това, когато вземем предвид
опита на ветераните в днешно време,

забелязваме, че не сме били толкова добри

в подготвянето им за прибирането вкъщи.

Защо?

Е, нашите предци са живели
потопени в конфликт

и са се биели там, където са живели.

Затова съвсем доскоро
в историята на еволюцията ни

почти не е имало нужда да се учим
как да се прибираме вкъщи от война,

защото всъщност никога не сме го правили.

Но днес, за щастие,

по-голямата част от човечеството живее
в далеч по-мирни общества

и когато има конфликт,
ние - особено в САЩ,

сега разполагаме с технологии да проведем
напреднали обучения на войниците си,

да ги пуснем да се бият
където и да било по земното кълбо

и когато са готови,

да ги качим обратно на самолета
към мирните предградия.

Но представете си само за секунда
какво е усещането.

Говорил съм с ветерани,
които са ми казвали,

че на единия ден участвали
в жесток открит огън в Афганистан,

където били свидетели на клане и смърт,

и само три дни по-късно се озовали,

мъкнейки хладилна чанта
за футболния мач на детето си.

"Прецакване на ума" е най-честият термин.

(Смях)

Най-честият термин, с който съм чувал
да описват това преживяване.

И то е точно това.

Защото, докато войниците ни прекарват
безбройни часове в обучения по война,

едва наскоро разбрахме,

че мнозина се нуждаят от обучение
по завръщане към цивилен живот.

Като всяко обучение, най-добрите методи
за лечение на ПТСР изискват повторение.

В армията,

ние не раздаваме на обучаваните
автоматични гранатомети Mk-19

с думите: "Това е спусъкът,
ето малко боеприпаси, успех!"

Не. Обучаваме ги - на обсега
и специфичните контексти,

отново и отново,

докато вдигането на оръжието
и прицелването

се запечатат така в мускулната памет,

че могат да се изпълнят и без замисляне,

дори при възможно най-стресови условия.

Е, същото важи и за леченията,
базирани на обучение.

Първото такова лечение
е когнитивната терапия,

която е вид умствена калибрация.

Когато ветераните се върнат от война,

начинът, по който умствено
обхващат реалността, е калибриран

според много по-опасна среда.

А когато се опиташ да насложиш
тази умствена рамка върху мирна среда,

се натъкваш на проблеми.

Започваш да се давиш в притеснения
за опасности, които не съществуват.

Започваш да не се доверяваш
на семейството и приятелите си.

Което не означава, че в цивилния живот
няма опасности, има.

Просто вероятността да ги срещнем

в сравнение с бойното поле

е многократно по-малка.

Никога не съветваме ветераните
напълно да изключат предпазливостта си.

Обучаваме ги, обаче, да я приспособяват

към условията, в които се намират.

Ако се озовете в лош квартал,

вие я повишавате.

Излезли сте на вечеря със семейството?

Тогава чувствително я понижавате.

Обучаваме ветераните да бъдат
строго рационални,

систематично да измерват
реалната статистическа вероятност

да се натъкнат на самоделен експлозив
в Америка в мирно време.

С достатъчно практика тези
калибрации стават устойчиви.

Следващото такова лечение е
излагането на определена среда,

което е вид полево обучение

и най-бързото от съществуващите
лечения с доказан ефект.

Помните ли Карлос?

Това беше лечението, което той избра.

Започнахме, като му давахме упражнения,

предизвикателни за него:

да отиде до магазина,

да отиде до търговския център,
да отиде на ресторант,

седейки с гръб към вратата.

И много важно -

да остане в тази среда.

В началото той беше много нервен.

Искаше да сяда там,
където можеше да сканира стаята,

да планира пътища за бягство,

да вземе в ръка импровизирано оръжие.

Той искаше да си тръгне, но не го направи.

Спомни си своето обучение
в Корпуса на морската пехота

и даде напред, въпреки дискомфорта си.

И всеки път, когато го направеше,
тревожността му спадаше малко,

после още малко и още малко,

докато накрая

той успешно се беше научил
да седи на публично място

и просто да се наслаждава.

Той слушаше и записи
на неговите бойни преживявания

отново и отново, и отново.

Слушаше ги, докато тези спомени
вече не предизвикваха никаква тревожност.

Той преработи спомените си толкова много,

че умът му вече нямаше нужда
да се връща към тези преживявания

в съня му.

Когато говорих с него, година, след като
лечението му беше приключило,

той ми каза: "Докторе,
това е първият път

от 43 години насам,

когато не съм сънувал кошмари."

Това е различно от изтриването на спомен.

Ветераните винаги ще помнят
травматичните си преживявания,

но с достатъчно практика

тези спомени вече не са толкова
сурови или болезнени, както преди.

Те не ги преживяват емоционално,
сякаш са се случили вчера

и това е несравнимо по-добро състояние.

Но често е трудно.

И - като всяко обучение,
може да не проработи за всеки.

Има проблеми с доверието.

Понякога ме питат:

"Ако не сте били там, докторе,
как можете да ми помогнете?"

Което е разбираемо,

но в момента на завръщане
към цивилен живот

не се нуждаеш от човек,
който е бил там.

Не се нуждаеш от обучение
по действия на бойното поле,

а от обучение как да се прибереш у дома.

През последните 10 години от работата ми

съм слушал подробни описания
на най-лошите преживявания,

които можете да си представите,

ежедневно.

И невинаги е било лесно.

Имало е моменти, когато съм усещал,
че сърцето ми се къса

или че съм попил твърде много.

Но тези практически лечения
работят толкова добре,

че каквото и да ми коства тази работа,
тя се отплаща още повече,

защото виждам хора да се подобряват.

Виждам човешки животи да се променят.

Сега Карлос може да се радва
на разходки с внуците си -

нещо, което не е могъл да направи
дори със собствените си деца.

И това, което е удивително за мен е,
че след 43 години страдание

му отне 10 седмици интензивно обучение,
за да си върне живота обратно.

И когато говорих с него, той ми каза:

"Знам, че не мога да си върна тези години.

Но поне сега, колкото и време
да ми е останало на тази Земя,

мога да го изживея в мир."

Каза също: "Надявам се
по-младите ветерани да не чакат,

за да получат помощта, която им трябва.

Това е и моята надежда.

Защото...

този живот е кратък

и ако имаш късмета да си преживял войната

или някакво друго травматично преживяване,

то дължиш на себе си
да живееш живота си добре.

И не трябва да чакаш да получиш
обучението, което ти трябва,

за да се случи това.

Най-добрият начин да спрем
човешкото страдание, причинено от войната,

е никога да не отиваме на война.

Но просто не сме дорасли за това като вид.

Дотогава,

психическите страдания,
които създаваме за синовете и дъщерите ни,

когато ги изпращаме да се бият

могат да бъдат облекчени.

Но трябва да подсигурим, че науката,
нивото на енергия, стойността,

която влагаме,
когато ги изпращаме на война,

е най-малкото реципрочна на това,

колко добре ги подготвяме
да се приберат вкъщи при нас.

Поне толкова им дължим.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)