Дайана Лауфенберг: Как да се учим? От грешките.

Дайана Лауфенберг споделя 3 изненадващи неща, които тя е научила за преподаването -- включително ключово наблюдение за това, как да се поучим от грешките си.

Аз преподавам от дълго време,

и по този начин

придобих съвкупност от знания за децата и ученето,

които наистина ми се иска повече хора да разберат,

за потенциала на учениците.

През 1931 година баба ми --

в долния ляв ъгъл за вас, хората там --

завърши осми клас.

Тя ходила на училище, за да получи информация,

защото именно там се намирала информацията.

Тя била в книгите, тя била в главите на преподавателите,

и баба ми трябвало да отиде там, за да получи информацията,

защото това бил начина, по който се учило.

Да се прехвърлим едно поколение по-късно:

това е училище с една стая, Оук Гроув,

където баща ми посещавал училище с една стая.

И отново трябвало да пътува до училището,

за да получи информация от учителя,

да я съхранява в единствената преносима памет, която имал,

която е вътре в главата му и да я вземе със себе си,

защото това бил начина, по който информацията била предавана,

от учител на ученик и след това се използвала в света.

Когато бях дете,

имахме комплект от енциклопедии в къщи.

Те били закупени в годината, когато съм се родила,

и беше изключително,

защото не трябваше да чакам да отида в библиотеката, за да получа информацията;

информацията беше вътре у дома

и беше страхотно.

Това беше по-различно,

отколкото всяко друго поколение беше изпитвало преди,

и промени начина, по който взаимодействам с информация,

дори и на най-малкото ниво.

Но информацията беше по-близо до мен.

Можех да получа достъп до нея.

През времето, което измина,

между момента, когато бях дете в училище

и докато започнах да преподавам,

ние започнахме да виждаме появата на интернет.

Точно по времето, когато интернет започна да се разпространява

като образователно средство,

аз се измъкнах от Уисконсин

и се преместих в Канзас, малък град в Канзас,

където имах възможност да преподавам

в прекрасен, малък град,

провинциален Канзаски училищен район,

където преподавах любимият си предмет,

"Американско правителство."

През първата ми година, супер ентусиазирана, че ще преподавам "Американско правителство,"

обичах политическата система.

Децата в 12 клас

не бяха толкова ентусиазирани

за американската правителствена система.

През втората година: научих няколко неща -- трябваше да си сменя тактиката.

И аз им предоставих автентично преживяване,

който им позволи да се учат сами.

Не им казах какво да правят, или как да го направят.

Аз им поставих задача,

която беше да организират избирателен форум в тяхната общност.

Те правеха рекламни материали, обаждаха се в офиси,

проверяваха графици, срещаха се със секретарки,

направиха брошура за избирателния форум,

за целия град, за да научи повече за техните кандидати.

Те поканиха всички в училището,

за вечер с разговори

за правителството и политиката,

и дали улиците бяха уредени добре,

и наистина имаха солидно обучение чрез преживяване.

По-старите учители -- по-опитните --

ме гледаха и казваха:

"О, вижте я. Това е толкова сладко. Тя се опитва да направи това."

(Смях)

"Тя не знае с какво се захваща."

Но знаех, че децата ще се включат.

И го вярвах.

И всяка седмица им казвах това, което очаквах от тях.

И тази нощ, всички 90 деца --

облечени по подходящ начин, вършейки си работата, поемайки я.

Трябваше просто да седя и да гледам.

Това беше техният час. Това беше преживяване. Това беше истинско.

Това значеше нещо за тях.

И те бяха увлечени.

От Канзас се преместих в прекрасната Аризона,

където преподавах в Флагстаф в продължение на няколко години,

този път на ученици в средно училище.

За щастие не трябваше да ги уча за американското правителство.

Можех да ги уча по-вълнуващата тема по география.

Отново, бяха развълнувани да се учат.

Но това, което беше интересно

за позицията, в която се озовах в Аризона,

беше, че имах тази наистина

изключително еклектична група от деца, с които да работя,

в едно истинско държавно училище.

И имахме моменти, в които получавахме такива възможности.

И една възможност беше,

че можехме да се срещнем с Поул Русесабагина,

който е господина,

на когото е базиран филма "Хотел Руанда."

И той щеше да говори в гимназията в съседство с нас.

Можехме да отидем пеша до там, дори не трябваше да плащаме за автобуси.

Нямаше разходи. Перфектна екскурзия.

Проблемът тогава стана

как да накараме седмо- и осмо-класниците да говорят за геноцид,

и да се справят с този въпрос по начин,

който е отговорен и почтителен,

и те да знаят какво да правят с него.

И така ние избрахме да гледаме на Поул Русесабагина,

като пример за господин,

който е използвал живота си за да направи нещо положително.

След това предизвиках децата да идентифицират някого в техния

собствен живот, или в тяхната собствена история, или в техния собствен свят,

когото могат да идентифицират, който е направил подобно нещо.

Помолих ги да направят малък филм за него.

За пъпви път правихме нещо подобно.

Всъщност никой не знаеше как да направи тези малки филми на компютъра.

Но те са навиха на тази идея. И аз ги помолих да ги озвучат със своите собствени гласове.

Това беше най-страхотният момент на откровение,

когато помолите децата да използват собствения си глас

и ги помолите да говорят за себе си,

това, което те са готови да споделят.

Последният въпрос на заданието беше:

как смятате да използвате живота си,

за да окажете положително въздействие върху другите хора?

Нещата, които децата казват,

когато ги попитате и отделите време да ги чуете

са невероятни.

Да се прехвърлим в Пенсилвания, където се намирам днес.

Аз преподавам в Академията за ръководство в науката,

която е партньорско училище между Института Франклин

и училищния район на Филаделфия.

Ние сме държавно училище от 9 до 12 клас,

но ние създаваме учението по съвсем различен начин.

Преместих се там предимно

за да бъда част от учебната среда,

която потвърди начина, по който знаех, че децата учат,

и където наистина исках да изследвам,

това, което е възможно,

когато сте готови да се освободите

от някои от предръзсъдъците от миналото,

за недостига на информацията, когато баба ми е ходила на училище,

и когато баща ми е ходил на училище и дори, когато аз съм ходила на училище,

и до момента, когато имаме излишък на информация.

И така, какво правите, когато информацията е навсякъде около вас?

Защо трябва децата да идват на училище,

ако те вече не трябва да идват там, за да получат информация?

Във Филаделфия имаме програма с лаптоп за всеки,

така че децата носят лаптопи с тях всеки ден,

отнасят ги вкъщи, получават достъп до информацията.

И ето го нещото, с което трябва да свикнете,

когато сте дали инструмента

за получаване на информация на учениците,

и то е, че трябва да свикнете с идеята

да позволявате на децата да се провалят,

като част от процеса на обучение.

Ние се занимаваме в момента в образователната среда

с увлечение

по културата на единствен верен отговор,

който може да бъде правилно избран на средностатистически тест,

и аз съм тук, за да споделя с вас,

че това не е учене.

Това е абсолютно погрешно нещо да се изисква,

да се казва на децата никога да не грешат.

Ако ги караме винаги да дават правилния отговор,

това няма да им позволи да се научат.

Така че ние направихме този проект,

и това е един от продуктите на проекта.

Почти никога не им показвах,

заради въпроса с идеята за провала.

Студентите ми направиха тези информационни графики,

в резултат на урок, който решихме да направим в края на годината,

в отговор на нефтения разлив.

Помолих ги да вземат примерите, които виждахме

в инфо-графиките, които съществуваха

в много от средствата за масово осведомяване,

и да погледнат какви са интересните елементи в тях,

и да направят свои собствени,

от различно човешко бедствие в американската история.

И те имаха определени критерии, за да го направят.

Чувстваха се малко неудобно с това,

понеже никога не го бяхме правили преди, и не знаеха точно как да го направят.

Те могат да говорят -- те са много красноречиви,

и те могат да пишат много, много добре,

но когато ги помолихме да комуникират идеите по различен начин,

те се почувстваха малко неудобно.

Но аз им дадох поле за изява, просто да направят това.

Опитайте се да го създадете. Опитайте се да го разберете.

Нека видим какво можем да направим.

И ученика, който постоянно

представяше най-добрите визуални продукти не ни разочарова.

Това беше направено за два или три дни.

И това е работата на ученика, който постоянно правеше това.

И когато седнах с учениците, ги попитах: "Кой има най-добрата графика?"

И те веднага отговориха: "Ето я, тук."

Не прочетоха нищо: "Ето я, тук."

И аз казах: "Ами, какво я прави страхотна?"

И те отвърнаха: "О, ами дизайна е добър, и той използва хубави цветове.

И има някои ... " И преминаха през всичко, което обсъдихме на глас.

И аз казах: "Давайте, прочетете го."

И те отвърнаха: "О, това не е толкова страхотно."

И след това се спряхме на друга --

не разполагаше с впечатляващи графики, но имаше страхотна информация --

и ние прекарахме един час говорейки за процеса на обучение,

защото не ставаше дума дали графиката е съвършена,

или за това, което аз мога да създам,

а се отнасяше за това, да я създадат сами.

И това им позволи да се провалят,

да анализират, да се поучат.

И когато проведем нов такъв кръг в моя клас тази година

те ще се справят по-добре този път.

Тъй като обучението

трябва да включва елемент на неуспех,

защото неуспеха е поучителен

в този процес.

Има милиони снимки,

върху които мога да кликна тук,

и трябваше да избера внимателно -- това е една от любимите ми --

на ученици, които се учат,

за това как може да изглежда обучението

в среда, където изоставяме идеята,

че децата идват в училище, за да получат информация,

и вместо това, ги питаме какво могат да направят с нея.

Задайте им наистина интересни въпроси.

Те няма да ви разочароват.

Помолете ги да посетят места,

да видят нещата със собствените си очи,

всъщност да преживеят урока,

да играят, да бъдат любознателни.

Това е една от любимите ми снимки,

защото беше направена във вторник,

когато помолих учениците да отидат пред урните.

Това е Роби, и това беше първия му ден на гласуване,

и той искаше да сподели това с всеки и го направи.

Но това също е обучение,

защото ги помолихме да посетят реални места.

Основната идея е,

че ако продължаваме да гледаме на образованието,

като на ходене в училище,

за получаване на информация,

а не като обучение чрез преживяване,

като даване на ученицете на глас и възприемане на провала,

то ние пропускаме основната идея.

И всичко, за което всеки говори днес

няма да бъде възможно ако продължаваме да имаме образователна система,

която не цени тези качества,

защото ние няма да стигнем до там със стандартизирани тестове,

и няма да стигнем до там с култура със само един възможен верен отговор.

Ние знаем как да направим образованието по-добро,

и е време да го направим по-добрo.

(Ръкопляскания)