Между музиката и медицината

Когато Робърт Гупта трябва да направи трудния избор между кариера на лекар или на цигулар, осъзнава че мястото му всъщност е по средата, с лък в ръка и чувство за социална справедливост в сърцето. Той ни разказва една трогателна история за живеещите на ръба на обществото и за силата на лечението с музика, което може да успее там, където общоприетaта медицина не успява.

(Музика)

(Аплодисменти)

Много ви благодаря. (Аплодисменти)

Благодаря. За мен е изключително удоволствие да съм тук.

Преди няколко седмици гледах в Youtube видеоклип

за Габриел Гифърдс - членка на конгреса на САЩ

в ранен стадий на възстановяване

от един от онези ужасни куршуми.

Този навлязъл в лявото мозъчно кълбо и

разрушил зоната на Брока - речедвигателния център на мозъка.

При този сеанс, Габи работи с логопед

и се бори, опитвайки се да изрече

някои от най-простите думи. Вижда се как

става все по-отчаяна, докато накрая

рухва и започва да плаче неудържимо

и безмълвно в прегръдките на логопеда.

След няколко секунди логопедът опитва нещо ново -

те започват да пеят заедно,

Габи пее през сълзи

и можете да я чуете как ясно произнася

думите от текста на песен, която описва как се чувства тя.

И тя изпява в една низходяща гама:

"Нека грее, нека грее, нека грее."

Ето едно ясно и тъжно напомняне за това как

красотата на музиката може да говори,

когато думите са безсилни - в този случай буквално да говори.

Този видеоклип с Габи Гифърдс ми напомни

за работата на д-р Готфрийд Шлауг,

един от най-добрите изследователи на ефекта на музиката върху мозъка в Харвард.

Шлауг е привърженик на терапия, наречена

Терапия с мелодична интонация, която вече е много популярна музикална терапия.

Шлауг открил, че неговите пациенти, преживели инсулт и страдащи от афазия,

не могат да съставят изречения с три или четири думи,

но все още могат да пеят текстове на песни

без значение дали на "Честит рожден ден"

или на любимата им песен от Ийгълс или Ролинг Стоунс.

И след 70 часа интензивни уроци по пеене

той открил, че музиката има способност буквално да изгражда връзки

в мозъците на пациентите му и да създава хомоложен

речедвигателен център в дясното мозъчно кълбо,

компенсиращ увреждането в лявото кълбо.

Когато бях на 17 посетих лабораторията на д-р Шлауг, и един следобед

той ми показа част от най-напредналите изследвания

на музиката и мозъка – как музикантите имат

коренно различна структура на мозъка в сравнение с не-музикантите,

как музиката и слушането на музика

може просто да задейства целия мозък – от

префронталната кора чак до малкия мозък,

как музиката става невропсихиатрична модалност

за помощ на деца, страдащи от аутизъм, за помощ на хора, борещи се

със стрес, мъчително безпокойство и депресия,

как пациенти в късен стадий на Паркинсон откриват, че треперенето спира

и походката им става стабилна, докато слушат музика,

как пациенти в късен стадий на Алцхаймер, чиято деменция

е толкова напреднала, че вече не познават

близките си, още могат да изсвирят мелодия на Шопен

на пиано, която са научили в детска възраст.

Но аз имах скрита причина да посетя Готфрийд Шлауг,

която беше тази: бях на кръстопът в живота си,

опитвах се да избера между музиката и медицината.

Току-що бях завършил бакалавърска степен и работех

като научен сътрудник в лабораторията на Денис Селко

докато изучавах болестта на Паркинсон в Харвард, и се бях

влюбил в невронауката. Исках да бъда хирург.

Исках да стана лекар като Пол Фармър или Рик Хоудс,

този тип безстрашни мъже, които ходят на места като Хаити или Етиопия

и работят с болни от СПИН пациенти, които имат и устойчива на лекарства

туберкулоза или с деца, страдащи от обезобразяващ рак.

Исках да стана като лекарите от Червения кръст или

"Лекари без граници".

От друга страна, цял живот бях свирил на цигулка.

Музиката за мен беше повече от страст. Бях обсебен.

Беше кислород. Имах късмета да уча

във висшето училище "Джулиард" в Манхатън и да свиря

дебюта си със Зубин Мехта и израелската филхармония в Тел Авив.

Oказа се, че Готфрийд Шлауг

е учил за органист във Виенската консерватория,

но се е отказал от любовта си към музиката, за да развива кариера

в медицината. И онзи следобед просто трябваше да го попитам:

"Как успя да вземеш това решение?"

Той отговори, че все още на моменти му се иска

да може да се върне назад и да свири на орган както някога,

и че за мен медицинското образование може да почака,

но цигулката просто не може.

И след още две години изучаване на музика, реших

да опитам невъзможното преди да се явя на изпита MCAT

и да кандидатствам за медицинско образование, както приляга на добър син на индийци,

за да стана следващия доктор Гупта (Смях)

И реших да опитам невъзможното и се явих

на прослушване в уважаваната филхармония на Лос Анжелис.

Беше първото ми прослушване, и след тридневно свирене

зад параван по време на опитната седмица, ми предложиха мястото.

И беше като в мечта! Беше върховна мечта да свиря

в оркестър, да свиря в култовата концертна зала "Уолт Дисни"

и в оркестър, дирижиран от известния сега Густаво Дудамел,

но много по-важно за мен – да съм заобиколен

от музиканти и учители, които станаха новото ми семейство,

моят нов музикален дом.

Но година по-късно срещнах друг музикант, който също

беше учил в Джулиард и с чиято безценна помощ успях да

открия собствения си глас и себе си като музикант.

Натаниел Айерс изучавал контрабас в "Джулиард", но

претърпял поредица от психични разстройства скоро след като навършил 20 г.,

лекуван е с хлорпромазин в Белвю,

и в крайна сметка живееше бездомен из улиците на Скид Роу

в централната част на Лос Анджелис 30 години по-късно.

Историята на Натаниел става силен сигнал за защита на бездомните

и психично болните из целия САЩ,

разказана в книгата и филма "Солистът",

но аз станах негов приятел и учител по цигулка,

и му казах, че където и да бъде с неговата цигулка,

ако и аз съм там с моята, бих изсвирил един урок с него.

И в многото случаи, когато виждах Натаниел из Скид Роу,

ставах свидетел как музиката успяваше да го върне обратно

дори от най-мрачните му моменти, от нещо,

което в моите необучени очи изглеждаше като

началото на шизофреничен пристъп.

Свирейки за Натаниел, за мен музиката доби по-дълбоко значение,

защото най-важно стана общуването,

общуване тогава, когато думите бяха безсилни,

предаващо послание, което достигаше по-дълбоко от думи, което докосваше

психиката на Натаниел на фундаментално, първично ниво,

а беше един истински музикален подарък от мен.

Осъзнах, че се разярявам при мисълта, че някой

като Натаниел е възможно да живее бездомен из Скид Роу

заради психично заболяване, а колко десетки хиляди

други има само в Скид Роу,

с истории трагични като неговата, но които няма да бъдат разказани в книга или филм,

който да ги спаси от живота на улицата?

И в ядрото на тази моя криза усещах, че някак си

животът, посветен на музиката, е избрал мен,

може би дори по наивен начин усещах, че Скид Роу

всъщност се нуждае от някой като Пол Фармър,

а не от още един класически музикант, свирещ на Бънкър Хил.

Но в крайна сметка точно Натаниел ми показа,

че ако наистина желая промяна,

ако искам да променя нещата, вече имам идеалния инструмент за целта,

че музиката беше мостът, свързващ моя свят с неговия.

Има един прекрасен цитат

от германския композитор от периода на романтизма - Роберт Шуман,

който гласи: "Да разпръсква светлина в тъмнината в човешките сърца -

това е дългът на човека на изкуството."

Това е един особено тъжен цитат,

защото самият Шуман е страдал от шизофрения

и починал в психиатрична клиника.

Вдъхновен от наученото от Натаниел,

основах организация на музиканти от Скид Роу,

наречена "Улична симфония", която да внася светлината на музиката

в най-мрачните места, да свирим

за бездомните и психично болните в приюти и клиники

из Скид Роу, да свирим за ветерани от войни,

страдащи от посттравматичен стрес, за затворените

и за обявените за невменяеми.

След едно такова събитие в "Щатската болница на Патън"

в Сан Бернадино, една жена дойде при нас

със сълзи, стичащи се по лицето ѝ.

Страдаше от паралитично треперене,

но имаше невероятно красива усмивка. И каза,

че до сега никога не била чувала класическа музика,

смятала, че едва ли ще ѝ хареса, никога

не била чувала цигулка, но слушането на тази музика било като да чува слънчевата светлина,

и как никой не ги е посещавал, и как за първи път от 6 години,

щом чула как свирим, треперенето ѝ спряло без лекарства.

Чрез тези концерти откриваме,

че далеч от сцената, прожекторите,

без костюмите си, музикантите се превръщат в проводник

на огромнaта лечебна помощ

на музиката за мозъка, към публика която никога

не би имала достъп до тази зала,

не би имала достъп до музиката, която ние създаваме.

Точно както медицината лекува не само

съставните части на тялото,

силата и красотата на музиката стигат много по-далеч от това "Е"

в средата на обичаното ни съкращение.

Музиката е много повече от красота, в естетическия смисъл.

Емоциите, които изпитваме, докато

слушаме опера от Вагнер или симфония от Брамс,

или камерна музика от Бетовен, ни карат да си спомняме

за нашата споделена човечност, дълбокото общностно

съзнание, силното и ясно съзнание,

за което невропсихиатърът Иън МакГилкрист казва, че е трайно програмирано

в дясното мозъчно кълбо.

И за тези, които живеят при най-нечовешките условия

на психични заболявания, докато са бездомни

и затворени, музиката и красотата на музиката

предлага възможност да се пренесат отвъд заобикалящото ги,

да си спомнят, че все още могат да изпитват

нещо красиво и че хората не са ги забравили.

И искрата на тази красота, искрата на тази човечност

се превръща в надежда.

А знаем, че без значение дали ще тръгнем по пътя на музиката

или на медицината, това е първото нещо, на което трябва научим

нашето общество и нашата публика,

ако искаме да вдъхновяваме изцеление, започващо отвътре.

Бих искал да завърша с един цитат от Джон Кийтс,

английският поет от периода на романтизма,

много известен цитат, който съм сигурен, че всички знаете.

Самият Кийтс също се е отказал от кариера в медицината,

за да се отдаде на поезията, но починал, когато бил с година по-възрастен от мен.

Кийтс е казал: "Красотата е истина, и истината е красота.

Това е всичко, което знаете на Земята и всичко, което трябва да знаете."

(Музика)

(Аплодисменти)