Шъруин Нюланд за надеждата

Хирургът и писател Шъруин Нюланд размишлява върху идеята за надеждата - желанието да станем по-добри и да направим света по-добър. 12 минути за замисляне, които ще ви помогнат да се фокусирате върху пътя напред.

Знаете ли, толкова съм зле технически,

че дъщеря ми - която сега е на 41 г. -

когато беше петгодишна, чух да казва

на своя приятелка:

"Ако от нещо не тече кръв, като го срежеш,

татко ми не го разбира."

(Смях)

Затова възложената ми задача

може да се окаже непреодолима пречка за мен,

но със сигурност ще опитам.

Какво чух

през последните четири дни?

Това е третото ми посещение в ТЕД.

Едното беше в ТЕДМЕД, а другото, както сте чували,

беше на един редовен ТЕД преди две години.

Научих нещо, което смятам за изключително,

което съм чувал съвсем малко на двата предишни ТЕД-а

и то е едно втъкаване,

вмъкване и размесване

на едно усещане за социална отговорност

в толкова много от разговорите -

глобална отговорност, всъщност,

призоваваща към просветен самоинтерес,

но тя стига далеч отвъд просветения самоинтерес.

Едно от най-впечатляващите неща,

за което говориха вероятно около

десетина от ораторите,

е осъзнаването, докато ги слушаш внимателно, че те не казват:

Е, това трябва да правим; това бих искал да правите вие.

А: "Това съм направил,

защото се вълнувам от него,

защото е нещо чудесно, и то направи нещо за мен,

и, разбира се, е постигнато до голяма степен.

Това е старото схващане, истинското гръцко схващане

за филантропия в оригиналния й смисъл:

фил-антропия: любов към човешкия род.

И единственото обяснение, което мога да дам

за някои от нещата, които чух през последните четири дни,

е, че тя всъщност се събужда от форма на любов.

И това ми дава огромна надежда.

А надеждата, разбира се, е темата,

по която би трябвало да говоря,

за което напълно бях забравил, докато не пристихнах.

И когато дойдох , си помислих:

е, няма да е зле да проверя тази дума в речника.

И така, със Сара - жена ми - отидохме до общинската библиотека,

която е на четири квартала разстояние, на улица "Пасифик", взехме Оксфордския английски речник

и погледнахме там - има 14 дефиниции за надежда,

нито една, от които всъщност, не звучи

като единствената и абсолютно подходяща.

А, разбира се, това е смислено,

защото надеждата е абстрактен феномен; тя е абстрактна идея,

а не конкретна дума.

Е, това ми напомня малко за хирургията.

Ако има една операция за една болест, знаеш, че тя действа.

Ако има 15 операции, знаеш, че никоя от тях не действа.

Така е и с дефинициите на думи.

Ако имаш апендисит, ти изваждат апендикса и си излекуван.

Ако имаш стомашни киселини, има 15 процедури -

Джо Шмо го прави по един начин,

а Уил Блоу го прави по друг начин,

и нито едно не действа - същото е и с тази дума, надежда.

Всички те се свеждат до представата за едно очакване

на нещо добро, което предстои да се случи.

И знаете ли какво открих?

Индоевропейският корен на думата надежда

е стъбло, K-E-U -

ние бихме го изписали K-E-U, произнася се "кой" -

и има същия корен, от който произлиза думата "крива".

А нейното значение в оригиналния индоевропейски език

е промяна в посоката, да тръгнеш по друг път.

Намирам това за много интересно и много провокативно,

защото онова, което се чува през последните два-три дни,

е усещането за движение в различни посоки:

посоки, които са специфични и уникални за проблемите.

Има различни парадигми.

Чухте тази дума няколко пъти през последните четири дни,

а на всеки са известни Кунианските парадигми.

И така, като мислим за надежда сега,

трябва да мислим за търсене в различни посоки

от онези, в които сме търсили.

Има друго... не дефиниция, а описание на надеждата,

което винаги ми е харесвало - то е на Вацлав Хавел

в неговата невероятно вълнунаща книга "Нарушаване на мира",

в която казва, че надеждата

не се състои от очакването, че нещата

ще се наредят точно както трябва,

а от очакването, че те ще са смислени,

независимо как се стекат.

Не мога да ви опиша каква увереност ми вдъхна

най-последното изречение

в тази славна презентация на Дийн Кеймън преди няколко дни.

Не бях сигурен, че съм чул правилно,

затова го открих на една от междинните сесии.

Той говореше с един много едър човек, но не ме интересуваше.

Намесих се и попитах: "Казахте ли това?"

Той отвърна: "Така мисля."

Ето какво е то: ще го повторя.

"Светът няма да бъде спасен от Интернет."

Чудесно е. Знаете ли от какво ще бъде спасен светът?

Ще ви кажа. Ще бъде спасен от човешкия дух.

А под човешки дух нямам предвид нищо божествено,

нямам предвид нищо свръхестествено -

със сигурност не и от този скептик.

Имам предвид тази способност,

която има всеки от нас

да бъде нещо по-велико от самата себе си или самия себе си,

да се издигне над обичайната си самоличност и да постигне нещо,

на което в началото вероятно сме смятали, че не сме способни.

На първично ниво всички сме усещали

тази духовност при раждане на дете.

Някои от вас са я усещали в лаборатории;

някои от вас - на работната маса.

Усещаме я на концерти.

Аз съм я усещал в операционната, до леглото на пациент.

Това е издигане на нас отвъд самите себе си.

И мисля, че с времето това ще станат

елементите на човешкия дух, за които слушаме

частица по частица по частица по частица от толкова много от ораторите през последните няколко дни.

Ако има нещо, наситило тази зала,

то е точно това.

Заинтригуван съм

от една концепция, създадена

в началото на XIX век -

всъщност, през второто десетилетие на XIX век -

от един 27-годишен поет

на име Пърси Шели.

Сега всички смятаме, че очевидно

Шели е великият романтичен поет, който е бил;

много от нас са склонни да забравят, че той е писал

също и някои съвършено прекрасни есета,

а най-добре запомненото есе

е озаглавено "Защита на поезията".

То е дълго около пет-шест-седем-осем страници

и става доста задълбочено и трудно след около третата страница,

но някъде на втората страница

той започва да говори за понятието,

което нарича "морално въображение.

И ето какво казва, в общи линии:

Един човек - човек в общ смисъл -

човек, за да бъде велик и добър,

трябва да си представя ясно.

Той трябва да вижда себе си и света

през очите на друг

и на мнозина други.

Да вижда себе си и света - не само света, но да вижда и себе си.

Какво се очаква от нас

от милиардите хора,

които живеят в онова, което Лори Гарет онзи ден

така подходящо нарече

отчаяние и неравенство?

Какво е това, което имат пълното право

да искат от нас?

Какво е онова, което имаме пълното право да искаме от самите себе си,

от нашата споделена човечност и от човешкия дух?

Е, знаете точно какво е то.

Има много спорове

за това дали ние, колкото и велика нация да сме,

трябва да сме полицаят на света,

жандармът на света,

но не трябва да има практически никакъв спор

за това дали трябва да сме лечителят на света.

Със сигурност нямаше спор за това

в тази зала през последните четири дни.

А за да станем световният лечител,

всяко лице в неравностойно положение на този свят -

включително в Съединените щати - става наш пациент.

Всяка нация в неравностойно положение, и вероятно собствената ни нация,

става наш пациент.

Забавно е да помислим за етимологията на думата "пациент".

Тя произхожда от латинското patior - да търпиш, или да страдаш.

Ако се върнете пак до стария индоевропейски корен,

какво откривате - индоевропейското стъбло се нарича пайен -

а ние бихме го произнесли П-А-Е-Н - и ето, като по чудо,

коренът е същият, от който произлиза думата "състрадание" - П-А-Е-Н.

И така - урокът е много ясен. Урокът е, че нашият пациент...

светът и хората в неравностойно положение по света -

този пациент заслужава нашето състрадание.

Но отвъд нашето състрадание, и много по-велико от състраданието

е нашето морално въображение

и идентификацията ни с всеки индивид,

живеещ в този свят -

не да мислим за тях като за огромна гора,

а като за индивидуални дървета.

Разбира се, в този ден и век номерът не е да оставиш всяко дърво

да бъде затъмнено от онзи Буш във Вашингтон, който може...

може да се окаже пречка.

(Смях)

И ето ни тук.

Ние сме - трябва да сме -

морално ангажирани

да сме целители на света.

Примери има отново, и отново, и отново -

току-що чухте един през последните 15 минути -

за хора, които не само се поели този ангажимент,

но са имали чара и блясъка -

а мисля, че в тази зала е лесно да се използва думата "блестящ", за бога -

блясъка да успеят поне в началото

на своя поход

и които без съмнение ще продължават да успяват,

докато повече и повече от нас се включват в тяхната кауза.

Сега, ако говорим

за медицина

и говорим за лечение,

бих искал да цитирам един човек, който не беше цитиран.

Стува ми се, че всички в света са цитирани тук:

цитиран е Пого;

Шекспир е бил цитиран отзад напред, отпред назад, отвътре навън.

Бих искал да цитирам един от моите собствени домашни богове.

Подозирам, че той никога не е казвал това,

защото не знаем какво всъщност е казал Хипократ,

но знаем със сигурност, че един от великите гръцки лекари

е казал следното

и то е било записано в една от книгите, приписвани на Хипократ -

книгата се нарича "Предписания".

Ще ви го прочета.

Спомнете си, че говоря

по същество за филантропия:

любов към човешкия род, индивидуалния човешки род

и индивидуалния човешки род,

който може да преведе

този вид любов в действие,

преведено, в някои случаи, в просветен самоинтерес.

Ето какво казва той, преди две хиляди и четиристотин години:

"Където има любов към човешкия род,

има и любов към изцелението."

Видяхме, че тук днес

с този усет,

с чувствителността...

през последните три дни

с мощта на непобедимия човешки дух.

Благодаря много.

(Аплодисменти)