Лемн Сисей: Дете на държавата

Литературата винаги е очаровала с образите на безпризорни деца и сираци. От Мойсей до Пепеляшка, от Оливър Туист до Хари Потър. Тогава защо толкова деца без родители изпитват нужда да крият своето минало?
Поетът и сценарист Лемн Сисей разказва своята прочувствена история.

Прекарвайки 18 години като "дете на държавата" в

в детски домове и при приемни родители

може да се каже, че съм експерт по въпроса.

И бъдейки експерт искам да ви кажа,

че това да си експерт не винаги означава, че си прав

в интерес на истината.

Ако си оставен под грижата на държавата

тя е твоят родител.

Маргарет Тачер ми беше майка. (Смях)

Но нека не говорим за кърмене. (Смях).

Хари Потър е сирак.

Пип от "Големите надежди" е осиновен;

Супермен е сирак;

Пепеляшка също;

Лизбет Саландер, момичето с драконовата татуировка

е сирак, поверена на грижите на държавата;

Батман е сирак;

Лира Белаква от "Северно сияние" на Филип Пулман

става сирак.

Джейн Еър е била осиновена.

Джеймс от произведението на Роалд Дал "Джеймс и голямата праскова" е осиновен.

Матилда; Мойсей...Мойсей! (Смях)

Мойсей! (Смях)

Момчетата от " Другар или враг" на Майкъл Морпурго;

Алем от "Бежанецът" на Бенджамин Зехания;

Люк Скайуоукър...

Люк Скайуоукър! (Смях),

Оливър Туист;

Касия от 'Наложницата от Шанхай" на Хонг Инг.

Сели от "Пурпурен цвят" на Алис Уоулкър.

Всички тези страхотни герои, всички

засегнати от това положение,

всички, които са разпръснати по страниците на хиляди книги

и филми,

всички, са били осиновени, в приемни домове или сираци.

Изглежда сякаш авторите знаят, че образът на детето,

което е без семейство, отразява най-истински

същността на семейството.

Те също използват необикновени умения,

за да се справят с необикновени ситуации всеки ден.

Как така не сме направили връзката?

И защо не сме направили връзката между -

как се е случило това? -

между тези неверотяни герои на популярната култура

и религия, и осиротелите, осиновените или доведените деца?

Те не се нуждаят от нашето съжаление.

А от нашето уважение.

Познавам известни музиканти,

познавам актьори, филмови звезди, милионери и писатели,

и топ адвокати, телевизионни изпълнителни директори,

и редактори на списания, журналисти,

и буклучари, фризьори, от които всички

са отгледани като осиновени деца и сираци.

Много от тях живеят живота си

в страх да говорят за миналото си сякаш това

може по някакъв начин да навреди на сегашната им позиция.

Сякаш е Криптонит или бомба с закъснител,

заредена вътре в тях. Деца отгледани от приемни сираци или в домове

заслужават правото да притежават и пазят

спомена от собственото си детство.

Наистина е толкова просто.

Собствената ми майка - и трябва да кажа това сега -

тя е дошла в тази страна към края на 60-те

и била, знаете, забременяла,

както правели жените през 60-те. Знаете какво имам предвид, нали?

В един момент се оказвало, че са бременни.

И тя нямала представа

къде е попаднала и с какво се захваща.

През 60-те, трябва да поясня контекста, през 60-те,

ако жена била бременна и неомъжена,

то тя била считана за заплаха за общността.

И била разделяна със семейството си от държавата.

След това отвеждали тези жени в домове

за майки с деца.

Там за тях били назначавани социални работници.

Осиновителите чакали.

Основната цел на социалният работник била,

в най-тежкият момент за родилката,

да я накара да подпише документите за осиновяване.

Така, документите са подписани.

Домовете за майки с деца често били ръководени от монахини.

Документите били подписани,

детето било давано на осиновителите си,

а майката върната обратно в общността си

с обяснението, че е била на кратка почивка.

Кратка почивка.

Кратка почивка.

Първата срамна тайна за жената

затова, че е жена, "кратка почивка".

Процесът по осиновяването отнемал месеци,

но "сделката" била сключена, нямало връщане назад.

Находчиво, практично решение:

правителството - фермерът,

осиновяващото семейство - потребителите,

майката, земята и детето - продуктът.

Някак си е лесно да се възхвалява миналото,

да се откажем от задълженията си в настоящето.

Това, което се е случвало тогава е отражение на

това, което се случва сега. Всички смятали, че

постъпват правилно, по Божията воля, по волята на държавата

за голямата общност, бърз процес на осиновяване.

Та, както и да е, тя дошла тук през 1967-ма, бременна.

Дошла от Етиопия, където празнували

своя юбилей по време на управлението на

император Хейле Селаси.

Тя пристигнала месеци преди речта на Инох Паулъл -

"Кървави реки".

Пристигнала преди издаването на "Белият албум" на Бийтълс,

месеци преди убийството на Мартин Лутър Кинг.

Било лято на любов ако си бял.

Ако си черен, било лято на омраза.

Та, пратена е от Оксфорд на север

в дом за майки с деца и й бива назначен социален работник.

Планът й бил, трябва да кажа това,

планът й бил да ме даде за временно осиновяванв

докато тя учи. Но социалният работник

имал друг план.

Той намерил осиновителите и им казал:

"Отнесете се към това като към осиновяване. Той е ваш завинаги.

Името му е Норман." (Смях)

Норман! (Смях)

Норман!

Та те ме взвли. Бил съм знак, казаха.

Бил съм знак от господ, казаха.

Аз бях Норман Марк Грийнууд.

За следващите 11 години, всичко което знаех, е

че очите на жената, която ме родила трябва да бъдат извадени,

защото е отказала да подпише документите. Тя била зла жена,

твърде егоистична, за да подпише. И така прекарах 11 години

молейки се на колене.

Опитах се да се моля. Заклевам се, опитах.

"Господи, мога ли получа колело за Коледа?"

Но винаги си отговарях сам - "Да, разбира се, че може".

(Смях)

И тогава трябваше да разбера дали

това е гласът на Бог или този на дявола.

И се оказа, че в мен живее дяволът.

Кой би предположил? (Смях)

Както и да е, минаха около две години

и те се сдобиха със собствено дете.

След това минаха още две години и те се сдобиха с още едно.

Мина още време и се сдобиха с трето,

което нарекоха инцидент,

което сметнах за странно наименувание. (Смях)

Вече бях на ръба на нещо като зрелостта,

вече си взимах бисквити от кутията без да питам.

Започнах да излизам до по-късно и т.н.

В своята религиозност и наивност,

моите майка и баща, които аз смятах, че ще са завинаги,

защото те казваха, че са ми майка и баща,

прецениха, че в мен живее дяволът.

И, трябва да кажа това тук, защото така

устроиха напускането ми.

Приемната ми майка ме сложи да седна на една маса и ми каза:

"Ти май не ни обичш, а?" Бях на 11 години.

Те имаха още три деца. Аз бях четвъртото. Третото беше инцидент.

Аз отговорих: "Да, разбира се, че ви обичам". Защото и вие ме обичате.

Приемната ми майка ме отпрати като ми каза да си помисля за любовта,

какво е тя, какво пише в светите текстове и да се върна обратно на другия ден,

и да отговоря честно.

Така че това беше възможност. Щом ме питаха дали

ги обичам това сигурно означава, че не ги обичам,

което ме доведе до чудната мисъл, до която смятах, че те искаха да достигна.

"Ще помоля Бог за прошка и Неговата светлина ще

прелее през мен към тях. Колко прекрасно." Това беше възможност.

Теологията беше перфектна, времето не подлежеше на въпрос, а

отговорът беше толкова честен, колкото един грешник може да достигне.

"Сигурно не ви обичам", казах им. "Но ще помоля Господ за прошка."

"Точно, защото не ни обичаш Норман,

явно си избрал своя път."

24 часа по-късно, моят социален работник,

този странен човек, който ме посещаваше през няколко месеца,

ме чакаше в колата докато се сбогувах с родителите си.

Не се сбогувах с никого, нито с майка ми, нито с баща ми, нито със сестрите ми,

с братята ми, с лелите ми, с чичовците ми,

с братовчедите ми, нито с баба ми и дядо ми, с никого.

По пътя към дома за сираци се запитах:

"Какво се случи с мен?"

Не беше сякаш някой издърпа килима изпод краката ми,

а сякаш целият под пропадна.

Когато пристигнах в...

През следващите четири, пет години

живях в различни домове за сираци.

В третият такъв, на 15 години,

започнах да се бунтувам.

Взимах три кутии с боя, която се използва за модели и

- това беше голямо сиропиталище, голямо викторианско сиропиталище -

и седях върху една малка кула най-отгоре

и оттам изливах червени, жълти, зелени цветове.

Изливах цветовете на Африка по плочките.

Не можеше да се види от улицата, защото домът беше

заобиколен от букови дървета.

За наказание бях изпратен

в поправителен център за една година.

Мястото беше като затвор

за млади хора.

Между другото след години социалният работник

каза, че никога не е трябвало да бъда изпращан там.

Не бях осъден за нищо. Не бях направил нищо лошо.

Но тъй като нямах семейство, което да ме потърси

те можеха да правят с мен, каквото си поискат.

Бях на 17, а

те имаха свободна стая за психично болни.

Подкарваха ме по коридорите,

сложиха ме в стая

с виден нацистки привърженик.

Всички от персонала са били или полицаи - интересно -

или инспектори на условно пуснати на свобода престъпници.

Управителят е бивш офицер в армията.

Всеки път, когато ме посещаваше човек, когото не познавах,

който ми даваше грозде веднъж на три месеца,

бях претърсван.

Домът беше пълен с момчeтa задържани като заподозрени

за убийство например.

И това беше подготовката, която получих

след 17 години като дете на държавата.

Трябва да разкажа тази история.

Трябва, защото нямаше нито един,

който да събере две и две.

Постепенно осъзнах, че не познавах никого,

който да ме е познавал повече от година.

Разбирате ли, това прави семейството.

Дава ви някакви допирни точки, параметри.

Не искам да разграничавам доброто от лошото семейство.

Просто казвам, че знаеш кога е рожденият ти ден,

просто защото някой ти казва кога е.

Майка, баща, сестра, брат, леля, чичо,

братовчед, баба, дядо. Някой това го интересува

и съответно интересува и теб. Разберете,

бях на 14 години, затворен, вкопчен в себе си.

Също не бях и докосван, физически докосван.

Разказвам това, за да кажа, че,

когато напуснах дома имаше две неща, които исках да направя.

Едното беше да открия семейството си,

а другото да пиша поезия.

В творчеството виждах светлина.

Във въображението виждах безкрайните възможности в живота,

безкрайната истина, постоянната реалност,

мястото, където гневът беше средство на изразяване

в търсене на любовта. Място, където повредата

е естествена реакция на лъжата.

Искам да ви кажа, че открих цялото си семейство.

Прекарах целия си живот да ги търся

и сега имам напълно повредено семейство също, както всички останали.

Но ви разказвам всичко това само, за да кажа, че

колко силна е една демокрация, може да се съди по това

как правителството се грижи за своето дете.

Нямам предвид деца. Имам предвид детето на държавата.

Много ви благодаря. За мен беше чест. (Аплодисменти)

(Аплодисменти)