Отраснах в Баптиската църква Уестбъро. Ето защо напуснах

Какво е да отраснеш сред група от хора, които тържествуват демонизирането ... на всеки друг? Мегън Фелпс-Ропър споделя в детайли живота вътре в една от най-спорните църкви в Америка и описва как разговорите й в Туитър са били ключови, в решението й да я напусне. В този невероятен разговор, тя споделя своите лични преживявания на екстремна поляризация, заедно с някои проницателни начини, които можем да научим за успешен разговор отвъд идеологични линии.

Бях синеоко пет годишно дете
с пълнички бузи, когато се

присъединих към моето семейство
на стачен пост за първи път.

Майка ме помоли да оставя
куклите си в микробуса.

Стоях на ъгъла на някоя улица, в тежката
Канзаска влага, заобиколена

от няколко дузина роднини като стисках
в малките си юмруци

знак, който все още не можех да прочета:
"Хомосексуалистите

заслужават да умрат."

Това беше началото.

Нашите протести скоро се превърнаха
в ежедневие

и национален феномен

и като член
на Баптиската църква на Уестбъро,

се превърнах в постоянна гледка
по стачните постове в цялата страна.

Краят на моята анти-гей протестна
кариера и живота

такъв, какъвто го
познавах до тогава,

дойде 20 години по-късно,

причинен от части заради непознати
в Туитър,

които ми показаха силата на
връзките с другите.

В моя дом, животът беше

представен като една епична
духовна битка между добро и зло.

Доброто, беше моята църква и
нейните членове и злото

бяха всички други.

Лудориите на моята църква бяха

такива, че постоянно бяхме в несъгласие
със светът,

и това подсилваше нашият
различен характер ежедневно.

"Прави разлика между нечистият и чистият,"

гласи строфата

и така и правехме.

От бейзболни мачове до военни погребения,

ние обикаляхме страната с неонови
протестни знаци в ръка,

за да кажем на другите точно, колко
"нечисти" са били те

и именно, защо са се запътили
към вечни мъки.

Това беше целта на целия ни живот.

Това бе единственият начин да правя добро,
в свят, който стои в скута на Дявола.

И подобно на останалите
ми 10 братя и сестри,

вярвах, в каквото ме учеха
с цялото си сърце,

и преследвах дневния ред на Уестбъро
с едно особено усърдие.

През 2009, това усърдие ме доведе
в Туитър.

Първоначално, хората,
на които попаднах в платформата

бяха толкова враждебни,
колкото и очаквах.

Те бяха дигитални версии
на крещящите орди,

които виждах по време на протестите
откакто бях дете.

Но насред тази дигитална караница,

се заформи един странен модел.

Някой ще пристигне в профила ми
с обичайните ярост и презрение,

аз ще отвърна с персонализирана смесица от
Библейски строфи, поп-културни референции

и усмивчици.

Те разбираемо биват объркани
и сварени неподготвени,

но тогава ще настъпи разговор.

И той беше цивилен --

изпълнен с искрено любопитство
и от двете страни.

Как всеки един от нас е достигнал
до такива абсурдни заключения за светът?

Понякога, разговорът дори
се прехвърляше в реалността.

Хората, с които се боричках
в Туитър

ме посещаваха на стачните постове,

когато протестирах в техния град.

Мъж наречен Дейвид
беше един от тези хора.

Той имаше блог наречен "Jewlicious"

и след няколко месеца разгорещени,
но приятелски спорове онлайн,

той дойде да ме види на стачен пост в
Ню Орлиънс.

Донесе ми ориенталски десерт от
Йерусалим, където живее

и аз му донесох кошер шоколад

и държах табела "Бог мрази евреите".

(Смях)

Нямаше спор за нашите позиции,

но линията между приятел и враг
ставаше неясна.

Започнахме да гледаме
един на друг като на хора

и това промени начина,
по който общувахме.

Отне време,

но в последствие тези разговори посадиха
семенца на съмнение в мен.

Моите приятели в Туитър прекараха време в
опит да разберат доктрините на Уестбъро

и по този начин,

бяха способни да намерят несъответствия,
които съм пропускала цял живот.

Защо проповядвахме смъртната присъда за
хомосексуалисти

когато Исус е казал, "Нека онези без грях
хвърлят първия камък."

Как можем да твърдим, че обичаме съседа си

ако същевременно се молим на Бог
да го унищожи?

Истината е, че вниманието, което тези
непознати в интернет ми отделиха

беше само по себе си противоречие.

Беше доказателство,
че хората

от другата страна не бяха демоните,
които бях накарана да вярвам, че са.

Тези реализации бяха живото променящи.

Веднъж щом осъзнах, че не сме абсолютните
арбитри на Божествена истина,

а несъвършени човешки същества,

не можех да претендирам другояче.

Не можех да оправдая нашите действия --

особено нашата жестока практика
да протестираме на погребения

и да празнуваме човешка трагедия.

Тези промени в моята гледна точка

допринесоха за по-голяма ерозия
в доверието към моята църква

и накрая направи нещата невъзможни
за мен да остана.

Въпреки поразителната тъга и ужас, аз
напуснах Уестбъро през 2012.

В онези дни, малко след като си тръгнах,

инстинктът ми да се скрия беше почти
парализиращ.

Исках да се скрия от преценката
на моето семейство,

за което знаех, че вече
няма да ми проговорят --

хора, чиито мисли и мнения
значеха всичко за мен.

Исках и да се скрия от светът,
който отричах толкова дълго --

хора, които нямаха никаква причина
да ми дадат втори шанс

след цял живот антагонизъм.

И въпреки това, невероятно,

те ми дадоха.

Светът имаше достъп до миналото ми, защото
то беше навсякъде в интернет --

хиляди туитове и стотици интервюта,

всичко от местни телевизионни новини до
"Шоуто на Хауърд Стърн" --

но толкова много хора ме приеха с
отворени обятия, въпреки това.

Написах извинение за вредата,
която бях причинила,

но и знаех, че извинение
нямаше да я премахне.

Всичко, което можех да направя
е да създам нов живот

и да намеря начин някак си
да поправя част от щетите.

Хората имаха всяко право
да се съмняват в моята искреност,

но повечето не го правиха.

И --

предвид моето минало,

беше повече, отколкото
можех да се надявам --

прошка и доверие.

Все още ме изумява това.

Прекарах първата си година
далеч от дома

без посока с
по-малката ми сестра,

която беше избрала
да си тръгне с мен.

Ние вървяхме към бездна,

но останахме шокирани, когато намерихме
светлина и път напред

в същите общности, които целенасочено
атакувахме толкова дълго.

Дейвид,

моят "Jewlicious" приятел от Туитър,

ни покани да прекараме време сред
Еврейската общност в Лос Анжелис.

Спяхме на дивани в дома на Хасидски равин
и неговата жена

и техните четири деца --

същият равин към който протестирах
три години по-рано

със знак, на който пишеше
"Твоя равин е кучка."

Прекарвахме часове в разговори за теология
и Юдаизъм и живота

докато миехме чинии
в тяхната кошер кухня

и режехме зеленчуци за вечеря.

Те се отнасяха с нас
като семейство.

Нямаха нищо лошо към нас

и отново бях изумена.

Онзи период беше изпълнен със смут,

но една част, към която се връщах често

е изненадващата реализация,
която имах по това време --

че е облекчение и привилегия да оставиш
суровите преценки,

които инстинктивно минаваха през главата
ми за почти всеки човек, който видех.

Осъзнах, че сега се нуждаех да уча.

Нуждаех се да слушам.

Това е на първо място в
съзнанието ми напоследък,

защото не мога да не видя
в нашите публични беседи

толкова много от разрушителните импулси,
които управляваха бившата ми църква.

Празнуваме толерантност и разнообразие
повече от всеки друг път в историята

и все пак ставаме все по-разделени.

Искаме добри неща --

справедливост, равенство, свобода,
достойнство, просперитет --

но пътят, който сме избрали

прилича толкова много на онзи, от който
се отказах да вървя преди 4 год.

Ние разчупихме светът на Нас и Тях

като излизаме от своите бункери
само достатъчно дълго,

че да хвърлим реторични гранати в
противоположният лагер.

Отписваме половината страна като либерален
елит без връзка с реалността

или расистки женомразещи побойници.

Няма нюанс, няма сложност,
няма човечество.

Дори, когато някой предложи съпричастност
и разбиране към другата страна,

разговорът почти винаги преминава

в дебат за това кой заслужава
повече съпричастност.

И също, както се бях научила да правя,

ние рутинно отказваме да приемем
грешките в нашите позиции

или основанията на нашите опоненти.

Компромисът е анатема.

Дори нападаме хората на наша страна,
когато се осмелят да се съмняват в нея.

Този път ни донесе жестока, ловко
критикувана, задълбочаваща се поляризация

и дори изблици на насилие.

Аз си спомням този път.

Няма да ни заведе там,
където искаме да отидем.

Това, което ми дава надежда е че можем
да направим нещо по въпроса.

Добрата новина е,
че това е лесно постижимо

и лошата новина е, че е трудно.

Трябва да говорим и да слушаме хора,
с които не сме съгласни.

Трудно, защото понякога
не можем да разберем

как другата страна е стигнала
до позициите си.

Трудно е, защото праведен гняв,

онова усещане за увереност,
че нашата е вярната позиция

е толкова съблазнително.

Трудно е, защото означава
да проявим съпричастие и съчувствие

към хора, които проявяват само враждебност
и ненавист към нас.

Импулсът да отвърнем по същия начин
е толкова примамлив,

но това не е, което искаме да сме.

Можем да се противопоставим.

И винаги ще се вдъхновявам от хората,
с които се срещам в Туитър,

на пръв поглед врагове, които стават
любими приятели.

И в случая на един особено разбиращ
и щедър мъж,

моя съпруг.

Нямаше нищо специално в това,
как му отвърнах.

Специален беше подхода му.

Мислих много за това през
последните няколко години

и открих четири неща,
които той правеше различно,

което правеше истинския разговор възможен.

Тези четири стъпки бяха малки, но силни

и правя всичко възможно, да ги използвам
по време на трудни разговори днес.

Първата е, не предполагай лошо намерение.

Моите приятели в Туитър осъзнаха

че дори, когато думите ми
бяха агресивни или обидни,

аз искрено вярвах,
че правех правилното нещо.

Ако предполагаме злонамерени мотиви,
това веднага ни спира

от това наистина да разберем
защо някой прави и вярва така.

Забравяме, че те са хора

с цял живот опит,
който е оформил техния ум,

и блокираме на тази първа вълна от гняв

и разговорът едва може
да продължи по-нататък.

Но когато предположим
добро или неутрално намерение,

даваме на умовете си
по-силна рамка за диалог.

Втората е да задаваме въпроси.

Когато говарим с хора от другата
страна на идеологични разделения,

задаването на въпроси ни помага
да картографираме разединението

между нашите различни гледни точки.

Това е важно, защото не можем
да представим ефективни аргументи

ако не разбираме, какво има
предвид другата страна

и защото им дава възможност да посочат
грешки в нашите позиции.

Но задаването на въпроси
служи и друга цел;

сигнализира някой,
че биват изслушвани.

Когато моите приятели в Туитър
спряха да ме упрекват

и започнаха да задават въпроси,

почти автоматично започнах
да правя същото.

Въпросите им ми даваха
пространство да говоря,

но също и ми даваха разрешение
да им задавам въпроси

и наистина да чуя техните отговори.

Фундаментално промени динамиката
на нашите разговори.

Третата е да запазиш спокойствие.

Това отнема практика и търпение,

но е много силна.

В Уестбъро се научих да не ме е грижа как
начина, по който говоря афектира другите.

Мислех си, че това, че съм права,
оправдава грубостта ми --

груби тонове, повишени гласове,
обиди, прекъсвания --

но в крайна сметка, такава стратегия
е контрапродуктивнa.

Повишаването на тона и подигравките
са естествени в стресови ситуации,

но обикновено води разговорът до
незадоволителен, експлозивен край.

Когато съпругът ми беше само
анонимен Туитър познат,

нашите дискусии често ставаха
твърди и изострени,

но винаги се отказвахме
да ги ескалираме.

Вместо това, той сменямаше темата.

Ще каже някоя шега или
ще коментира книга,

или внимателно ще се
извини от разговорът.

Знаехме, че дускусията не е приключила,

а само спряла за известно време,
за да ни върне към равен кил.

Хората често се оплакват, че дигиталната
комуникация ни прави по-малко цивилни,

но това е едно предимство, което онлайн
разговорите имат над тези лице в лице.

Имаме буфер от време и пространство

между нас и хората, чиито идеи намираме
за толкова разочароващи.

Можем да използваме този буфер.

Вместо да правим остри нападки, можем да
спрем, да дишаме,

да сменим темата или да си тръгнем от нея

и после да се върнем, когато сме готови.

И накрая...

да изложим аргументът си.

Това може да изглежда очевидно,

но един страничен ефект на
силните убеждения, които имаме,

е че понякога предполагаме,

че стойността на нашата позиция е или
трябва да бъде ясна и очевидна,

че няма нужда да защитаваме
нашите позиции,

защото те са толкова ясно -
верни и добри,

че ако някой не ги разбира, това
си е техен проблем --

че не е моя работа да ги образовам.

Но ако беше толкова просто,

всички щяхме да виждаме нещата
по един и същ начин.

Колкото и мили да са
моите приятели в Туитър,

ако не бяха изложили аргументите си,
всъщност

щеше да бъде далеч по-трудно за мен да
видя светът по различен начин.

Всички ние сме продукт
на нашето възпитание

и нашите убеждения отразяват
нашите преживявания.

Не можем да очакваме от другите спонтанно
да променят мнението си.

Ако искаме промяна,

трябва сами да я започнем.

Моите приятели в Туитър не изоставиха
убежденията или принципите си --

само тяхното презрение.

Те насочиха тяхното безкрайно
оправдано престъпление

и подхождаха към мен с ясни въпроси,
калени с доброта и хумор.

Те се отнасяха към мен като с човек

и това беше по-трансформиращо,

отколкото цели две десетилетия
на възмущение, презрение и насилие.

Знам, че някои хора може да нямат времето
или енергията или търпението

за обширен ангажимент,

но колкото и трудно да е това,

да достигнем до някого,
с когото не сме съгласни

е опция, която е достъпна до всички нас.

И искрено вярвам, че можем да правим
трудни неща,

не само за тях, но и за нас
и нашето бъдеще.

Ескалиращо възмущение
и неподатлив конфликт

не е това, което искаме за себе си,

или нашата държава

или следващото поколение.

Моята майка ми каза нещо, няколко седмици
преди да напусна Уестбъро,

когато отчаяно се надявах,

че ще има начин да остана
със семейството си.

Хора, които обичах със всеки пулс на
своето сърце,

дори преди да се превърна в онова пет
годишно дете с пълни бузи,

стояща на стачен пост със знак, който
не можех да прочета.

Тя ми каза:
"Ти си само човек,

скъпо мое, мило дете."

Тя искаше от мен да съм смирена --

да не се съмнявам, но да се доверя на Бог
и старейшините.

Но за мен, тя не виждаше по-голямата
картина --

че ние всички сме просто хора.

Че трябва да се водим от този
най-основен факт

и да се отнасяме един с друг,
с щедрост и съчувствие.

Всеки от нас допринася
за общественостите

и културите и обществата,
които създаваме.

Краят на тази спирала от ярост и осъждане
започва с един човек,

който отказва да се отдаде на тези
разрушителни, съблазнителни импулси.

Само трябва да решим,
че това ще започне с нас.

Благодаря.

(Аплодисменти)