Бен Саундърс: Защо изобщо да излизаме от къщи?

Изследователят Бен Саундърс иска да излезете навън! Не защото това винаги е приятно и радостно, а защото в това е ценността на живота, "сокът, който можем да изцедим от нашите часове и дни". Каква е следващата екскурзия на Саундър? Да се опита да бъде първият в света, който ще прекоси пеша разстоянието от брега на Антарктика до Южния полюс и обратно.

Професията ми е да влача шейни,

така че това не ме затруднява интелектуално,

но ще прочета този въпрос

от интервю, проведено по-рано през годината:

"Философски погледнато, постоянният поток от информация

отнема ли от способността ни да си представяме

или замества мечтите ни за постигане на цели?

Все пак, ако това се прави някъде от някого

и ние можем да участваме виртуално,

тогава защо изобщо да излизаме от къщи?"

Представят ме като полярен изследовател.

Не съм сигурен, че това е най-прогресивната или

най-модерната професия, но до момента съм прекарал повече от два процента

от целия си живот живейки в палатка на Арктическия полюс

така че, може да се каже, че излизам от вкъщи.

В характера ми е да правя нещата,

а не да бъда наблюдател или да размишлявам над тях

и точно тази дихотомия, разликата между идея и действие,

ще разгледам накратко.

Най-жалкият отговор на въпроса "Защо?",

който ме гложди през последните 12 години,

се приписва на този момък, елегантният джентълмен,

отзад, вторият от ляво,

Джордж Лий Малъри. Много от вас познават това име.

През 1924 г., за последно беше видян да изчезва в облаците,

близо до връх Еверест.

Той може или пък не, да е бил първият човек изкачил връх Еверест

30 години преди Едмунд Хилари.

Никой не знае, дали е стигнал до върха. Това все още е загадка.

Но на него се приписва фразата "Защото е там".

Сега не съм съвсем сигурен, дали той е казал това.

Има много малко доказателства за това, но това, което е казал,

е всъщност много по-хубаво

и аз съм го разпечатал. Ще го прочета.

"Първият въпрос, който ще зададете

и на който трябва да се опитам да отговоря, е този:

Какъв е смисълът от изкачването на връх Еверест?

Веднага ще кажа - няма смисъл.

Няма ни най-малка полза.

А...Можем да научим малко за поведението

на човешкото тяло при високи надморски височини

и може би лекарите ще приложат наблюденията ни

за целите на авиацията,

но иначе, няма полза от това.

Няма да донесем и едно парче злато или сребро

или скъпоценен камък, нито въглища или желязо.

Няма да намерим нито един фут земя, който може да бъде засаден,

и отгледана реколта. Така че, няма полза от това.

Ако не можете да разберете, че има нещо в човека,

което отвръща на предизвикателството на тази планина

и отива да да го посрещне, че борбата

е борбата на самия живот - напред и винаги напред,

то тогава няма да разберете защо отиваме.

Това, което получаваме от това приключение, е просто чиста радост

и радостта, все пак, е целта на живота.

Не живеем, за да ядем и да правим пари.

Ядем и правим пари, за да можем да се радваме на живота.

Това означава животът и затова живеем".

Аргументът на Малъри, че излизането от вкъщи,

впускането в тези големи приключения е радостно и забавно,

обаче не съвпада напълно със собствения ми опит.

Най-надалече от предната врата на дома си излязох

през пролетта на 2004 г. Все още не знам

какво точно се случи с мен, но планът ми беше,

да пресека Арктическия океан напълно сам.

Планирах да премина през северния бряг на Русия

до Северния полюс и след това да продължа до северния бряг на Канада.

Никой не беше правил това досега. Бях на 26 години тогава.

Много експерти казваха, че това е невъзможно

и майка ми със сигурност не беше запалена по идеята.

(Смях)

Пътуването от малка метерологична станция на северния бряг

на Сибир до последната начална точка на пътешествието ми,

до ръба на полярния лед, брега на Арктическия океан,

ми отне около пет часа и ако някой без страх е наблюдавал

как Феликс Баумгартнър се изкачва, а не само как слиза,

ще оцени чувството на безпокойство,

докато седях в хеликоптера, който се отправяше на север

и усещането за, по-скоро, неизбежна участ.

Седях там и се чудех, в какво, по дяволите, се забърках.

Имаше нещо забавно, малко радост.

Бях на 26 години. Спомням си, че седях там,

гледайки надолу към шейната ми. Ските ми бяха готови,

имах сателитен телефон, пушка,

в случай, че ме нападне полярна мечка.

Спомням си, че погледнах през прозореца и видях втория хеликоптер.

И двата хеликоптера се движеха през тази невероятна сибирска зора

и част от мен се чувстваше малко като кръстоска между Джейсън Борн

и Уилфред Тесигер. Част от мен

се гордееше с мен самия, но като цяло, бях направо ужасен.

Това пътешествие продължи 10 седмици и 72 дни.

Не видях никой друг. Направихме си тази снимка до хеликоптера.

Освен тях, не видях никой друг за тези 10 седмици.

Северният полюс се намира насред морето

така че пътувах по замръзналата повърхност на Арктическия океан.

НАСА описа условията през тази година, като най-лошите откакто са започнали наблюдения.

Влачех 180 кила храна, гориво и припаси,

около 400 фунта. Средната температура през 10-те седмици

беше минус 35 градуса. Минус 50 градуса беше най-ниската.

Така че нямаше кой знае колко радост и забава.

Едно от вълшебните неща на това пътешествие

обаче е, че тъй като ходех над морето,

по тази плаваща, носеща се, подвижна ледена кора,

която се движи по най-горната част на Арктическия океан,

бях в среда, която е в състояние на постоянна промяна.

Ледът постянно се движи, разбива се, носи се наоколо,

замръзва отново, така че пейзажът, който гледах почти 3 месеца

беше уникален за мен. Никой друг никога няма и не може

да види гледките които виждах през тези 10 седмици.

Това, предполагам, е най-добрия аргумент да излезеш от къщата си.

Мога да се опитам да Ви разкажа как беше,

но няма да разберете

и колкото повече се опитвам да обясня, че се чувствах самотен,

бях единственото човешко същество на 5.4 милиона квадратни мили,

беше студено, и през лошите дни - почти минус 75 градуса и с вятър,

толкова думите не стигат и аз не мога да го обясня правилно.

Струва ми се, че затова в самото действие,

да се опиташ да преживееш, да се захванеш, да положиш усилия,

а не само да наблюдаваш и да се чудиш,

се крие реалната ценност на живота,

сокът, който можем да изцедим от нашите часове и дни.

Тук обаче ще ви предупредя.

Според моя опит, има нещо пристрастяващо

в това да се наслаждаваш на живота от самия ръб на човешките възможности.

И нямам предвид

храбростта на глупав мачо от средновековието,

а области като рак на панкреаса

има нещо пристрастяващо в това и в моя случай,

смятам че полярните експедиции може би не са толкова различни

от това да си пристрастен към наркотиците.

Не мога да обясня, колко е хубаво, докато сами не го изпитате,

но ми костваше всички пари, които бях спечелил,

и успя да развали всяка връзка, която нкога съм имал,

така че, бъдете внимателни какво си пожелавате.

Малъри заяви, че има нещо в човека,

което отговаря на предизвикателството на планината

и се чудя, дали става въпрос за това дали има нещо

в самото предизвикателство, в усилието и най-вече

в големите, незавършени предизвикателства, с които се сблъсква човечеството,

и които ни викат и според мен случаят е точно такъв.

Има едно незавършено предизвикателство,

което ме вика през по-голямата част от живота ми на зрял човек.

Много от вас ще познаят историята.

Това е снимка на капитан Скот и екипа му.

Преди повече от сто години, Скот се отправил на път,

за да стане първият човек, достигнал до Южния полюс.

Никой не знаел, какво има там. Нямало е нищо на картата

по това време. Знаехме повече за повърхността на луната,

отколкото за вътрешността на Антарктика.

Скот, както много от вас ще научат, беше изпреварен

от Роалд Амундсен и норвежкия му екип,

които изполвали кучета и шейни, теглени от кучета. Екипът на Скот се движел пеша,

и петимата мъже впрегнати влачели шейни.

Пристигнаха на Северния полюс и намерили норвежкото знаме вече забито,

представям си колко жалко и деморализиращо е това.

Петимата се обърнали и тръгнали да вървят обратно към брега

като и петимата умрели по пътя.

Погрешно е съвременното схващане, че

всичко вече е направено в областта на проучването и приключенията.

Когато разказвам за Антарктика, хората често казват:

"Това е интересно,

но оня водещ Блу Питър не го ли направи наскоро и то на велосипед?"

Или: "Това е хубаво. Знаеш ли, баба ми ще

ходи на круиз до Антарктика следващата година.

Има ли шанс, да я видиш там?"

(Смях)

Но пътешествието на Скот остана незавършено.

Никой досега не е прекосил пеша разстоянието от брега на Антарктика

до Южния полюс и обратно.

Това е, може би, най-смелото начинание

на Eдуардовата златна ера на проучвания.

и мисля, че е крайно време, предвид всичко,

което сме открили през този век - от

скорбута до слънчевите панели, крайно време е

някой да завърши това начинание.

Точно това се каня да направя.

Следващата година по това време, през октомври, ще водя екип от трима души.

Ще ни отнеме около четири месеца да направим това повторно пътешествието.

Това е картата. Червената линия очевидно е половината път до полюса.

Трябва да завием и да се върнем.

Напълно наясно съм, че няма смисъл да ви споменавам, че ще

пишем в блога и ще постваме в Tweeter. Ще можете да съпреживеете

това пътешествие чрез нас и виртуално

по начин, като никой друг до сега.

Също така, ще имам 4 месеца на разположение, за да открия най-накрая

смислен отговор на въпроса "Защо?"

Днес животът ни е по-сигурен и по-удобен,

отколкото преди. В наши дни много не се

търсят изследователи. Кариерният съветник в училище

никога не ми го спомена като вариант.

Ако исках да знам, например,

колко звезди има Млечния път,

на каква възраст са тези гигантски глави на Великденския остров,

повечето от вас могат да разберат това на момента

без дори да стават.

И все пак, ако съм научил нещо за тези 12 години

теглене на тежки неща през студени места,

то е, че истинското, реално вдъхновение и развитие,

идват само след преживяно нещастие и от предизвикателство,

като се отдръпнеш от удобното и познатото

и навлезеш в неизвестното.

В живота, всички ние си имаме бури, през които трябва да преминем, и полюси, които да прекосим

и си мисля, това е метафора, че най-малкото

всички ние можем да се възползваме от това, да излизаме от вкъщи

малко по-често, само трябва да съберем смелост.

Ще ви помоля, да отворите малко вратата

и да погледнете навън.

Много ви благодаря.

(Аплодисменти)