Любовен стих за самотните прости числа

Поетът, който се представя на сцена (и студент по математика) Хари Бейкър заплита любовно стихотворение за любимите си числа - самотните, нещастно влюбени прости числа. Останете и за още два жизнерадостни, вдъхновяващи стиха на този очарователен изпълнител.

Казвам се Хари Бейкър.
Хари Бейкър е моето име.

Ако ти се казваше Хари Бейкър,
щяхме да сме съименници.

(Смях)

Това е кратко въведение.

Да, аз съм Хари.

Уча математика. Пиша поезия.

И реших да започна
с любовно стихотворение за простите числа.

(Смях)

Казва се "59".

Мислех да го озаглавя
"Просто време за любов".

Но заради тази реакция не го направих.

(Смях)

И така, "59".

59 се събужда
от другата страна на леглото.

Косата му се е събрала
от едната страна на главата.

За миг разбира, че е
заради позата, в която е спал.

Намира някакви дрехи и се облича.

Не пропуска да погледне в огледалото
и се поувлича.

Изглежда недодялан и все пак
на небрежно разхвърлян прилича.

А щом поглежда през прозореца,
благословена гледка го привлича,

60 – съседката отсреща.

60 е красива.

С идеално оформени нокти
и облечена подходящо.

Никога не е груба или крещяща.

Съвършена, както винаги точна
и по на място от билярдна топка,

но обича да се държи надуто.

59 искаше да ѝ каже,
че знае кое е любимото ѝ цвете.

Че мисли за нея всяка секунда,
всяка минута, всеки час.

Но знаеше, че няма да се получи,
че никога няма да я спечели.

Макар тя да живееше отсреща,

бяха от различни светове.

59 се възхищаваше
на съвършената кръгла фигура на 60,

а 60 мислеше 59 за странен.
(Смях)

Един от любимите му филми
бе "101 далматинци".

Тя предпочиташе продължението.

Той си фантазираше,
че имат невъзможна любов.

Могат да превъзмогнат странностите,
защото се имат един друг.

А тя твърдо вярваше
в наложеното от майка ѝ –

че различните не могат са равни.

И въпреки, че се чувстваше
тъпо и глупаво

за това, че обича момиче,
което слуша глупавата си майка,

той можеше да се утеши
от простата сума –

щом извадим 59 от 60,
остава единствената.

И разбира се,
след два месеца тъжно мотане,

след 61 дни, 61 той откри.

Беше загубил ключовете си
и родителите му бяха излезли.

Затова веднъж след училище
попадна на една къща.

Щом видя леко разклатените цифри
на вратата,

се зачуди защо
не се е представил досега.

Тя го покани вътре и
той зяпна от изненада.

61 бе малко повече от 60.
(Смях)

Имаше по-хубави очи
и предразполагаща усмивка,

бе небрежна като него,
непринудена.

И както при него,
всичко бе разпиляно на купчини.

И както при него, майка ѝ разрешаваше
приятелите да поостанат.

Тя беше като него
и той я хареса.

Помисли, че и тя ще го хареса,
ако разбере, че си приличат.

Този път беше различно.
Тя беше страхотно момиче.

Затова събра смелост
и поиска номера ѝ.

Тя каза: "Аз съм 61."
А той каза, ухилен: "Аз съм 59.

Днес си прекарах чудесно.

А утре, ако искаш,
можеш да дойдеш у нас?

Тя каза: "Добре."

Обичаше да говори с някой
точно толкова чудат.

Съгласи се на неофициалната първа среща.

Накрая той беше готов
минута по-рано,

но нямаше значение,
защото тя закъсня с една минута.

И от този момент нататък,
бъбриха до безкрай.

За това как обичат "Х Фактор",
как имат по два фактора (делителя),

как това няма значение,
защото разликите ги правят по-добри.

До края на вечерта знаеха,
че си принадлежат.

И един ден, докато говореше
за досадницата 60,

тя забеляза, че 59
изглежда неспокоен.

Той се изчерви и ѝ призна
за любовта си:

"Най-хубавото е, че нищо не се случи,
защото доведе до нас."

61 беше умна, нали,
не ревнуваше.

Погледна го в очите
и му каза много нежно:

"Ти си 59, а аз 61, заедно сме
двойно повече, отколкото 60 ще бъде някога.

(Смях)

В този момент 59 се просълзи,

толкова се радваше, че има
това неповторимо момиче.

Каза ѝ какво означава
да бъдеш несъставен –

че само с един човек и себе си
можеш да споделиш сърцето си

и тя е единствената, на която
иска да подари своето.

Тя каза, че чувства същото и знае,
че филмите са истина наполовина.

Защото това не е истинска любов,
тази любов е само модел.

Ако говорим за истинска любов,
те двамата са простият пример.

Наздраве.

(Аплодисменти)

Това беше първото ми стихотворение,

написано за една вечер, посветена
на поезия за простите числа (Смях),

която се оказа състезание за поезия,
посветена на простите числа.

И аз победих в състезанието
за поезия, посветена на простите числа

или, както обичам да казвам,
станах премиер. (Смях)

Ето как открих така наречените
поетични шлемове –

ако не знаете какво е поетичен шлем,

това е формат, измислен в Америка
преди 30 години,

за да примами хората да ходят
на събития, свързани с поезия,

като прибави към нея
вълнуваща думичка като "шлем".

(Смях)

Всеки изпълнител има три минути
за представяне

и после случайни хора от публиката
вдигат оценки,

така че всеки завършва
с числен резултат.

Това, което се цели е

един вид да се премахне бариерата
между изпълнителя и публиката

и да се поощри връзката със слушателя.

Идеята също е да можеш да победиш.

Ако спечелиш поетичен шлем,
можеш да се наречеш шампион

и да се правиш на борец,

а ако загубиш, можеш да кажеш:
"Е и какво? Поезията е субективно изкуство,

такива неща не се оценяват с цифри."

(Смях)

Но на мен ми хареса и
се включих в тези шлемове,

станах шампион на Обединеното кралство

и ме поканиха на
Световното първенство по поезия в Париж,

което беше невероятно.

Хора от целия свят,
говорещи на родните си езици

се оценяват от
петима непознати французи.

(Смях)

Някак си спечелих, което беше страхотно

и оттогава пътувам по света,

а това означава също и
че следващият стих

на практика е най-добрият в света.

(Смях)

Така е...

(Аплодисменти)

Според петима непознати французи.

А това е "Хартиени хора".

Харесвам хората.

Бих искал да има хартиени хора.

Може би пурпурни хартиени хора.
Изскачащи пурпурни хартиени хора.

Хубави, изскачащи
пурпурни хартиени хора.

"А как подпираш изскачащите
пурпурни хартиени хора?",

чувам вашия глас. Ами аз...

Бих закрепил хубавите изскачащи
пурпурни хартиени хора

с един хубав кламер за
изскачащи пурпурни хора,

но ще си приготвя подходящи
лепила за алтернатива,

дързък пакет Blu Tack –
в случай, че хартията се изплъзне.

Защото бих могъл да построя град,

но не ми се занимава с политиката
на хартиените хора –

хартиени политици
с техните тънки като хартия програми

и неспазени обещания
без съответните извинения.

Там ще има едно малко хартиено аз.
И едно малко хартиено ти.

Може да гледаме хартиена телевизия
и да плащаме само видяното.

(Смях)

Ще гледаме как пукащи хартиени рапъри
пеят за хартиения си пакет

или пък как хартиени куриери
попадат в хартиено задръстване на А4.

(Смях) Хартия.

Ще има хартиена принцеса Кейт,
но всички ще зяпаме хартиената Пипа,

ще живеем в страх от убиеца Джак
Разкъсвача на хартия,

защото вестникарската пропаганда
множи хорските предразсъдъци,

вестниците поместват снимки
на фотогенични терористи.

Едно малко хартиено аз.
И едно малко хартиено ти.

А при изскачащото население
изскачат и човешки проблеми.

Ще има разкошен хартиен парламент,
който е недостижим

и не обръща внимание на протестите
срещу рязането на хартия

и мирните хартиени протести
биват разпръсвани до крак

от конфетените оръдия
на полицията срещу тях.

И да, пак ще има хартиени пари,
оттам и хартиена алчност,

дебелите хартиени банкери
ще прибират повече от нужното

и ще купуват потпури за
украса на хартиените си имоти,

останалите ще живеят бедно,
без да получават признание.

В една съвсем бедна икономика,
много хора са съвсем бедни,

но нуждите им се пренебрегват,
а парите отиват при военните.

Оригамени армии разгъват планове
за хартиени самолети,

а ние още сме оковани
в собствените си хартиени вериги,

но за по-голям срам
май завинаги ще си останем там,

сменят се хората на власт
и избират кого да обвинят,

цитират имена,
забравяйки, че са имена на хора,

защото в края на краищата,
всичко опира до хората.

Харесвам хората.

Защото, дори в ужасни ситуации,

само те са способни да вдъхновяват

и на хартия е трудно да видим
как всички ние се справяме.

Но има още надежда
на дъното на кутията на Пандора

и аз още се надявам,
защото вярвам в хората.

В хора като баба и дядо.

Които всеки божи ден,
откакто съм роден,

отделят време да се молят за мен
всяка сутрин.

Това са точно 7892 дни, в които
някой да се увери, че съм добре

и това е удивително.

В хора като леля ми, която
поставя пиеси със затворници.

В хора, способни на истинска прошка.

Хора като преследваните палестинци.

Хора, които правят невъзможното,
за да подобрят живота ви

и не очакват нищо в замяна.

Хората имат потенциал
да бъдат силни.

Това, че властващите обикновено
се представят като жертви

не е причина да отстъпваме
пред системата.

Хартиеното население не е по-различно.

Едно малко хартиено аз.
И едно малко хартиено ти.

При изскачащото население
изскачат и човешки проблеми,

но дори целият свят да се разпада,
пак ще се справим.

Защото сме хора.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)

Много ви благодаря.
Имам време за още едно.

За мен поезията е основният начин
за изразяване на идеи без граници.

Когато започнах,

ме вдъхновяваха хората
с невероятни истории

и мисля, че за 18 годишно момче
с щастлив живот това беше съвсем нормално,

но можех да създавам тези светове,
където да говоря за преживяванията си,

мечтите и убежденията си.

Чудесно е да съм тук пред вас днес.

Благодаря ви, че дойдохте.

Ако не бяхте тук,

щеше да е точно като
вчерашната проверка на звука.

(Смях)

А така е по-забавно.

Последното стихотворение е
"Слънчо".

Много ви благодаря, че слушате.

Възрастното Слънце се гордееше
със своя Слънчо,

денят му се проясняваше,
щом видеше малкия да тича.

Не заради делата му,
не защото е разрешил проблеми,

а защото въпреки всичко,
характерът му оставаше слънчев.

Не винаги беше така.

Имаше времена, в които
се е опитвал да скрие своя блясък.

Всички звезди имат трудни периоди,

нужна им е по-ярка светлина
да ги вдъхнови в тъмнината.

Ако се върнем в мига
на раждането му в мъглявина,

никога не бихме го помислили
за обикновен,

защото имаше една способност.

Да я наречем докосване на Мидас
ще е грешно.

Но всичко, до което се доближеше
ставаше леко бронзово.

Да, Слънчо бе обичан от някои
и не толкова от други.

Беше като Йосиф, с плаща му
и братята му,

защото да се отличаваш от тълпата
има плюсове и минуси

и завистта му създаде врагове
сред тези, които засенчи.

Като Сенчестите хора.

Сенчестите хора не харесваха Слънчо,

защото осветяваше тъмните им дела

и светейки, показваше местата,
където се криеха.

Затова, Сенчестите хора имаха зъл план
да се оттърват от него.

Най-напред се подиграха на
слънчевите му петна,

убивайки мечтите му от небето
с думите си като изстрели,

целящи да му напомнят,
че не е много готин

и не се разбира с
популярните деца в училище.

Казаха, че витае в облаците
и ще го свалят на Земята,

а той идваше от нищото
и ето какво струваше.

Никога нямаше да отиде
в университет,

единствената му степен
щеше да бъде първа степен изгаряне.

Тези, които се приближаваха повече,

му казваха, че блести прекалено.

Затова, никой никога
не го поглеждаше в очите.

Разумът му се замъгли,

а също и небето
от изпарените сълзи,

щом Слънчо се разплака.

Защото беше сияещо слънце,
отзивчиво и добро,

а отвътре изгаряше жестоко,

наранено от думите и клетвите
на сенчестите,

които пробиваха дупки в душата му
и оставяха празнини

и щом сърцето му се втвърди,
блясъкът му помръкна.

Всеки път, когато го обиждаха,
пламъците му изстиваха.

Той мислеше, че може да го харесат,
ако приглуши светлината си,

но те бяха заети да казват
на светкавицата, че има ужасна цел.

Не можа да приеме
това, което казаха.

И позволи светлината му
да бъде помрачена.

Изпадна в Състояние на Самотна Звезда,
като щата Тексас

и се почувства като ударен
в слънчевия сплит.

Но тогава се появи
Малката Мис Слънчева,

пеейки любимата си песен
за това как сме родени силни

и не е нужно да грешим, за да се приобщим.
А просто да сме верни на себе си

защото всички сме звезди
в сърцата си.

Малката Мис Слънчева
беше страхотна,

такъв тип момиче,
което щом погледнеш,

забравяш за всичко.

Но при него нямаше забрава,

в мига, в който я видя,
образът ѝ изгори ретината му.

Тя не беше от този свят,
а го прие.

Нещо у това момиче му подсказваше,
че когато е до него,

нещата не са толкова черни,
колкото изглеждат и той мечтаеше.

Сенките изчезнаха,
щом тя беше там, той сияеше.

Очите му светваха непресторено,

щом тя се усмихнеше, лъчите му изтриваха
режещите думи на омразата.

Измислиха си имена -
"чудесната звезда" и "забавната звезда"

и постепенно сенчестите вреди
бяха преодолени.

Тя беше една на септилион
и то прекрасна,

можеше да накара и най-студенокръвните
рептили да почервенеят,

обичаха я милиарди,
от чилийци до бразилци,

тя показа на Слънчо
какво означава издръжливост.

Тя каза: "Всичката тъмнина на света

не може да угаси светлината
на една-едничка свещ.

Как, по дяволите, могат
да засегнат твоята светлина?

Можеш да я затъмниш само ти самият,
границата е небето,

затова гори,
накарай критиците да млъкнат."

И ако очите са прозорци към душата,
то тя дръпна завесите им

и пусна слънцето да свети
през болката.

В една злополучна вселена
тези две звезди се свързаха

и макар че дните станах нощи,
спомените щяха да траят вечно.

И щеше да бъде хубаво,
дори синоптикът да не го е казал,

защото даже и зад облаците,
Слънчо можеше да си сияе.

Да, той беше ярък,
отзивчив и добър,

а отвътре гореше жестоко,

вдъхновен от огъня,
разпален между галактиките

от момичето, което повярва в него.

Много ви благодаря.

(Аплодисменти)