Защо си мислиш, че си прав - дори когато грешиш.

Гледната точка е всичко, особено когато стане дума за изследване на убежденията си. Дали си войник, отдаден да защитава мнението си на всяка цена, или разузнавач, воден от любопитството? Джулия Галеф изследва двата типа мислене и каква роля те имат в интерпретацията на информация, давайки за пример една история от Франция през 19-ти век. Когато вашите закоравели мнения са тествани, Галеф ни задава въпроса: "За какво жадувате? Да защитите собствените си убеждения или да видите света колкото се може по-ясно?''

Бих искала да си представите за момент,

че сте войник в разгара на битката.

Вероятно римски пехотинец
или средновековен стрелец

или пък африкански зулу войн.

Независимо от времето и мястото,
някои неща не се променят.

Адреналинът се е покачил

и всичките ти действия се пораждат
от дълбоко заложени рефлекси.

Рефлекси, създадени да те предпазват

и да унищожат врага.

Сега, искам да си представите една
малко по-различна роля,

тази на разузнавач.

Работата на един разузнавач е не просто
да напада или защитава.

Той трябва да разбира.

Той е този който излиза напред,

картографира терена,
преценява евентуални препядствия.

Той може да се надява, например,
че там някъде има мост,

за да може да пресече реката
на удобно място.

Но най-вече, той знае какво
наистина има там,

най-точно от всички останали.

В една истинска войска, и войникът,
и разузнавачът са еднакво важни.

Но тези две роли също могат да се разгледат

като метафора как всички ние възприемаме
информация и различни идеи

всеки ден.

Днес съм тук, за да докажа,
че да си справедлив,

да правиш верни предсказания и да
вземаш правилните решения,

най-много зависи от начина ти на мислене.

За да ви покажа какво имам предвид,

бих искала да ви върна във Франция
през 19 век,

където на пръв поглед
една безобидна хартийка

успя да създаде един от
най-големите скандали в историята.

Тя е била намерена през 1894 от
офицери на Френския генерален щаб.

Накъсна на парченца и захвърлена в коша

те успяли да я съберат

и установили, че някой сред тях

продавал военни тайни на Германия.

Така те започнали проучване

и накрая техните подозрения паднали върху

Алфред Драйфус.

Той имал желязно досие:

никакви нарушения,
нито пък мотив доколкото те знаели.

Дрейфус бил единствения
еврейски офицер в армията

и за съжалениe по това време имало
сериозна анти-еврейска пропаганда.

Двамата офицери сравнили неговия
почерк с този на намерения документ

и установили съвпадение,

въпреки, че професионалистите в тази сфера

не били толкова убедени, че има съвпадение,

но както и да е.

Двамата отишли и преровили
апартамента на Драйфус,

търсейки други доказателства за шпионаж.

Разледали всичките му документи,
но не открили нищо.

Това не само ги убедило, че Драйфус е
несъмнено виновен,

но и че е много хитър и е успял да
прикрие всички доказателства

преди те да го намерят.

След това те започнали да търсят из
личната му история

за някаки уличаващи го доказателства.

Свързали се с учителите му

и разбрали, че той е учил чужди езици,

което несъмнено говорело за желанието
му да работи за чужди държави

по-късно през живота му.

Преподавателите му също потвърдили,
че Драйфус имал много добра памет,

което е много подозрително, нали?

Все пак, един шпионин трябва да помни
твърде много неща.

Случаят стигнал до съда, където
Драйфус бил осъден виновен.

След това те го завели на градския площад

ритуално отнели войнишката му емблема

и счупили сабята му на две.

Това било наречено Деградацията на Драйфус

Също така го осъдили на доживотен затвор

в ненапразно наречения Дяволски остров.

Това било висока скала в залива
на Южна Америка.

Така той отишъл там и прекарал дните
в самота,

пишейки писмо след писмо
до Френското правителство.

Той молел да се преразгледа делото му,
защото бил невинен.

Но Франция решила случая за приключен.

Според мен, най-интересното нещо
покрай историята за Драйфус

е въпросът защо офицерите са били
толкова убедени,

че именно той бил виновен.

В смисъл, може да се предположи,
че той е бил злепоставен,

че е бил нарочно натопен.

Историците обаче не са съгласни
със случилото се.

Доколкото знаем,

офицерите напълно вярвали във вината
на заподозрения.

Което ни кара да се чудим:

Какво може да се каже за
нашето съзнание,

ако толкова малко доказателство

е в състояние да отнеме свободата на човек?

Учените наричат този случай
''мотивирано убеждение''.

Това е феномен, при който нашите
несъзнателни подбуди,

желания и страхове,

формират начина, по който ние
интерпретираме някаква информация.

Някои данни, идеи - усещаме ги като
наши съюзници.

Искаме да победят.
Искаме да ги защитим.

Други пък ги усещаме като врагове.

И правим всичко възможно да ги
сринем до земята.

Ето затова аз наричам това мотивирано
убеждение 'нагласата на войника'.

Вероятно повечето от вас никога
не са преследвали

Френско-Еврейски офицер за измяна.

Така предполагам,

но сигурно всички следите спорта или
политика, така че сте забелязали

когато реферът отсвири, че вашия отбор
е извършил някакъв фаул,

например

вие сте мотивирани да му докажете,
че не е прав.

Но ако същия рефер отсвири
фаул за другия отбор - перфектно!

Чудесен пример, но няма да
го разглеждаме по-подробно.

Може би сте чели някаква
статия или труд,

където се обсъжда някаква
спорна политика,

например смъртна присъда.

Та изследователите показват,

(ако подкрепяте смъртната присъда)

че от тази практика полза няма,

но вие сте мотивирани
да намерите доказателства,

че проучването няма стойност,

Но ако то доказва ползите,

то то е добро проучване.

И обратното - ако не подкрепяте
смъртната присъда.

Нашата преценка е повлияна,
несъзнателно,

от това коя страна ние бихме
искали да спечели.

И това е всесилно.

То определя нашето отношение
за здравето ни, връзките ни,

как ще решим да гласуваме,

какво приемаме за честно и етично.

И най-страшното за мен е,
относно мотивираното убеждение

(или нагласа на войника)

е че то е несъзнателно.

Може да си мислим, че сме
обективни и безпристрастни,

но накрая да провалим живота
на невинен човек.

За щастие, историята на Драйфъс
не е приключила още.

Тук се намесва
полковник Пискуарт.

Той е друг високопоставен офицер
във френската армия

и както повечето хора,
приел че Драйфус бил виновен.

И също като повечето в армията,
той бил против евреите.

Но в един момент Пискуарт
започнал да се съмнява.

"Ами ако всички ние грешим
за Драйфъс?"

Така се случило, че той намерил
доказателство

че Германското шпионство
продължило

дори след като вече
Драйфъс бил осъден.

Той също открил, че друг
офицер от армията

имал почерк, който идеално
отговарял на документа,

дори повече от този на
Драйфъс.

Така той занесъл доказателствата
на неговите висшестоящи,

но за негова почуда,
на никого не му пукало

или винаги се намирало някой
който да му каже, че се е заблудил.

"Това, което си намерил, Пискуарт,
е друг шпионин,

който се е научил да
имитира почерка на Драйфъс,

и продължил шпионирането от там,
откъдето той е спрял.

Но Драйфъс е виновен
без съмнение.

Накрая, Пискуарт успял
да оправдае Драйфър,

но му отнело
цели 10 години.

И за това време,
дори самия той се озовал в затвора

за измяна на армията.

Много хора вярват, че Пискуарт
не може да е героя тук,

защото той е бил против евреите,
и аз съм съгласен, че е наистина лошо.

Но лично за мен, тези му
анти-семитски убеждения

правят действията му още по-достойни.

Защото той е имал същите
предразсъдъци и причини

като всички останали офицери,

но неговото желание да открие истината
надминава всичко това.

Така че за мен,

Пискуарт е пример за т.н.
"разузнаваческа нагласа''.

Желанието да не вярваш сляпо
на една идея или да я отритнеш,

а да разбереш какво всъщност
е в основата и.

Колкото се може по-честно и точно,

дори да не е красиво, удобно или приятно.

Нагласата е това, което
действително ме вълнува.

Прекарах последните няколко години,
опитвайки се да разбера

какво провокира
разузнаваческото мислене.

Защо някои хора могат

понякога да действат отвъд собствените
си предразсъдъци и мотивации

и се опитват да видят
фактите и доказателствата

колкото се може по-обективно?

И отговорът - емоциите ни.

Така както нагласата на войника
се корени в чуствата,

за самозащита или единение,

нагласата на разузнавача
също.

Просто емоциите са различни.

Например, разузнавачите са любопитни.

На тях по-скоро би им
било приятно

да научат нещо ново

или да подредят пъзел.

Биха се заинтригували
ако попаднат в ситуация

която противоречи на техните очаквания.

Те също имат и различни ценности.

Те са по-склонни да кажат,
че мислят, че е добродетелно

да тестваш личните
си убеждения,

и трудно биха се съгласили,
че който си сменя често мнението

просто е слаб.

Но преди всичко те са стабилни,

което значи че себестойността им

е независима от това дали са прави или не
за дадена тема.

Те например, може да са
'за' смъртната присъда.

Но ако попаднат на проучване,
което твърди обратното:

"Хм, изглежда че може да греша.
Но това не ме прави лош или глупав".

Според учените,
всички тези качества

и аз също открих парадоксално,

предричат правилно
взети решения.

И най-важното за тези качества,
на което искам да наблегна,

е че не зависят най-вече от това
колко си умен.

или колко много знаеш.

Те въобще не са обвързани
с нивото ти на интелигентност.

Те рефлектират твоите чувства.

Има един цитат, към който често
се връщам, на Сент-Екзюпери.

Авторът на ''Малкият принц".

Той казва: "Ако искаш да
построиш кораб,

не искай от хората си да събират
дърво, не им заповядвай,

и не ги карай да работят.

Вместо това ги научи да
обичат необятното море. "

С други думи, според мен

ако искаме да подобрим
личната си преценка,

и тази на обществото ни,

това, от което се нуждаем най-много
не е повече инструкции по логика,

нито реторика, вероятности
или икономика,

въпреки, че всички тези
са доста ценни.

Но това което ни трябва най-много
за да приложим добре тези принципи е

нагласата на разузнавача.

Трябва да променим как се чувстваме.

Трябва да се научим да се гордеем
вместо да се срамуваме,

когато забележим че може да
сме сгрешили за нещо.

Трябва да се научим как да сме
заинтригувани вместо отбранителни

когато попаднем на информация
противоречаща на нашите идеи.

Въпросът, с който искам да ви оставя е:

Какво най-много жадувате?

Да защитавате винаги
вярванията си?

Или жадувате да видите света
колкото се може по-ясно?

Благодаря ви.

(Аплодисменти)