Анджела Патън: Танцът между баща и дъщеря... в затвора.

В Камп Дива, Анджела Патън помага на дъщерите и бащите им да поддържат връзка в живота си. Но как стоят нещата с момичетата, чиито бащи са в затвора? Патън разказва историята на един много специален танц между баща и дъщеря.

Седях с момичетата ми

и Джой каза:

"Иска ми се баща ми да ме остави на мира.

Звъни ми постоянно."

"Радвай се, че изобщо ти се обажда" - каза Джасмин.

"Аз моя не съм го чувала от години".

Тогава осъзнах, че те трябваше да се сближат някък

с бащите си.

В Камп Дива, организация с нестопанска цел,

такива теми се обсъждат постоянно.

Как да помогнем на момичетата от африкански произход

през периода на тяхното развитие.

Тази момичета имат нужда

да включат бащите си в личния си живот

по някакъв начин.

Затова ги попитах:

"Как може да помогнем на други момичета,

да изградят здравословна връзка с бащите си?"

"Да организираме танци" - едно момиче се провикна,

а останалите бързо я подкрепиха.

Те започнаха да си представят украсата,

поканите, роклите, които щяха да носят

и как щяха да са облечени бащите им.

Беше решено преди още да се усетя,

но дори да можех да им откажа,

нямаше да го сторя,

защото начуих едно нещо,

от десетгодишния ми опит работейки с тях,

че те винаги знаят какво искат.

Мъдростта е част от тях.

Докато те имат инфраструктура,

наставник и ресурси,

те могат да постигнат желаното,

не само, за да оцелеят, но и за да се развиват.

И така, организирахме танци,

на които присъстваха множество бащи и дъщери.

Бяха така изискани.

Държаха се мило.

(Смях)

Държаха се глупаво.

Наслаждаваха се едни на други.

Беше огромен успех.

Момичетата решиха да го направят годишно събитие.

Измина година

и дойде време да се планират танците,

едно момиче, на име Брияна

каза:

"Бащи ми не може да дойде на танците,

което ме натъжава."

"И защо не може да дойде" - попитаха осталите.

"Защото е в затвора." - едва, но смело го каза тя.

"Не може ли да излезе за ден?" - попита едно от момичетата.

"И да дойде с белезници?

По-добре изобщо да не идва."

В този момент се отвори възможност

момичетата да се възползват от случката

и да се превърнат в герои.

Затова попитах какво мислят, че трябва да сторим

за да може всяко момиче да отиде на танците?"

Момичетата се замислиха

и едно от тях предложи

да проведем танците в затвора.

Повечето момичетата се усъмниха в това,

като го нарекоха лудост.

Кой би позволил на малки момичета

с рокли,

да влязат в затвора и да танцуват с бащите си, облечени като Спундж Боб.

Така им казваха на униформите.

Аз казах,

че никога не знаеш, докато не попиташ.

Затова написах писмо на градския шериф,

подписано от всяко едно момиче

и трябва да кажа, че той е специален шериф.

Свърза се с мен веднага и ми каза,

че щом има възможност да се съберат семейства,

той винаги ще съдейства.

Защото той е разбрал,

че когато бащите общуват с децата си,

вероятността да се върнат в затвора е по-малка.

И така,

16 затворници и 18 момичета бяха поканени.

Момичетата бяха облечени в красиви рокли,

а бащите замениха жълтите и сини униформи

с ризи и врътовръзки.

Те се прегръщаха.

Ядоха риба и пилешко.

Смееха се заедно.

Беше красиво.

Бащите и дъщерите им имаха възможността

да имат физически допир.

Нещо, което някои от тях не са изпитвали

от доста време.

Бащите бяха в позиция

да играят с дъщерите си,

да им дърпат стола, за да седнат, да ги канят на танц.

Дори охраната плака.

Но след танците,

всички осъзнаваха, че баща им остава в затвора.

Затова трябваше да направим нещо,

което да оставим при тях.

Затова купихме малки камери,

с които ги накарахме взаимно

да си задават въпроси,

да отправят послание, да изразяват мисли.

Това щеше да е спомен

и когато започнат да си липсват

и да се чувстват отчуждени,

могат да си напомнят за тях чрез клиповете.

Няма да забравя как едно от момичетата погледна баща си,

снимайки го с камерата и попита:

"Татко, като ме гледаш, какво виждаш?"

Защото бащите са отражение

към което се страем

при избора си на мъж, когото заслужаваме

и как той ще гледа на нас до края на живота ни.

Знам това много добре,

защото аз бях една от щастливките.

Баща ми винаги

е бил част от моя живот.

Той дори е тук днес.

(Аплодисменти)

Ето защо е изключително важно

за мен да се уверя, че тези момичета

са близки с бащите си,

особено, онези, които ги дели

бодливата тел и металните врати.

Направихме възможно

за момичетата, които ги измъчват въпроси

да могат да ги зададат на бащите си

и да имат възможност да получат отговор.

Защото всички знаем, че бащите

стигат до заключението:

"Що за човек ще стане моето момиче?"

Фактът, че един баща е заключен

не означава, че той трябва да е извън

живота на дъщеря си.

(Аплодисменти)