По пътя на американските деца
към зрелостта

две институции контролират процеса.

За първата слушаме много: колежа.

Някои от вас си спомнят въодушевлението,

когато за първи път поехте към колежа.

Някои от вас са там сега

и го усещате и в този момент.

Колежа има някои недостатъци.

Той е скъп; той кара младежите 
да задлъжняват.

Но като цяло е доста добър избор.

Младите хора излизат от колежа 
с гордост и с чудесни приятели

и с много познания за света.

И може би най-важното,

с по-добри шансове на трудовия пазар
от тези преди колежа.

Днес искам да говоря 
за втората институция,

водеща израстването
от детството към зрелостта в САЩ.

И тази институция е затворът.

Младите хора в тази институция
се срещат с пробационни служители

вместо с учители.

Те ходят на срещи в съда
вместо на лекции.

Тяхната първа самостоятелна година
е в щатско корекционно звено.

и те излизат от двайсетте си години

не със степени по бизнес и английски,

а с криминално досие.

Тази институция също ни излиза скъпо,

около 40 000 долара годишно

за задържането на един младеж
в Ню Джърси.

Но тук данъкоплатците плащат сметката

и децата получават студена килия

и перманентен знак срещу себе си,
когато се върнат у дома

и кандидатстват за работа.

Все повече и повече деца
поемат този път към зрелостта в Щатите

и това е, защото в последните 40 години

броя на влизащите в затвора
е нараснал 700 пъти.

Имам един слайд за това представяне.

Ето го.

Това са нивата 
на влизане в затвора,

около 716 души на всеки 100 000
от населението.

Това са страните от ОИСР.

Нещо повече, пращаме в затвора
бедните деца,

голяма част от тях от афроамериканска
и латино общността

и така затворът стои твърдо
между младежите, опитващи се да успеят,

и сбъдването на американската мечта.

Проблемът в действителност 
е малко по-лош,

защото не само вкарваме в затворите
бедните деца,

а и ги задължаваме
със съдебни разноски,

с пробационни и ограничения за помилване,

със заповеди от ниско ниво,

караме ги да живеят 
наоколо и под домашен арест,

и да преговарят с полицията,

която влиза в бедни квартали
на цветнокожи,

не с цел да ги предпазва,

а за да увеличава броя на арестите
и да запълва градската хазна.

Това е скритата обратна страна 
на историческия експеримент с наказанието:

млади хора, които се страхуват, че могат

да бъдат претърсвани, спирани, задържани
във всеки един момент.

Не само на улицата, 
но и в домовете им,

на училище и на работа.

Този път към зрелостта ме заинтересува,

когато самата аз бях в колежа, студентка

в Университета на Пенсилвания

в началото на 2000-те.

Пен е в исторически
афроамерикански квартал.

Имаме тези две паралелни пътеки,
успоредни и едновременни:

децата, посещаващи
този елитен, частен университет,

и децата от съседния квартал,

някои от които се добират до колежа,

и много от които
отиват в затвора.

През втората ми година давах частни уроци
на млада жена ученичка,

която живееше на 10 минути
от университета.

Скоро братовчед ѝ се върна у дома
от изправителен младежки център.

Той беше на 15, първокурсник.

Започнах да го опознавам, 
семейството и приятелите му,

и го попитах какво мисли, да пиша ли

за живота му в дипломната си работа 
при завършване.

Тази дипломна работа стана 
дисертация в Принстън

и сега и книга.

До края на втората ми година

се преместих в квартала
и прекарах следващите шест години

в опити да разбера с какво се сблъскват
младежите, докато растат.

Първата ми седмица в квартала

видях две момчета, на пет и седем години,

които играеха на гоненица,

и по-голямото гонеше по-малкото.

Той беше ченгето.

Когато той хвана по-малкия,

го блъсна на земята,

закопча го с въображаеми белезници,

и извади четвърт долар от джоба на детето,

като каза "вземам това."

Попита детето 
дали носи наркотици

или има присъда.

Много пъти виждах играта да се повтаря,

понякога децата 
просто се отказваха да бягат

и направо лягаха на земята

с ръце над главата, или опрени на стената.

Те си крещяха,

"Ще те прибера,

ще те прибера
и никога няма да се върнеш в къщи!"

Веднъж видях шестгодишно дете
да смъква панталоните на друго

и да опитва да направи обиск.

През първите 18 месеца,
в които живях в квартала,

записвах всеки път, когато виждах
контакт между полицията

и хората, които ми бяха съседи.

През първите 18 месеца

гледах как полицията спира 
пешеходци или шофьори,

претърсва хора, вика имена,

гони хора по улицата,

извиква ги за разпити,

или прави арести всеки ден,
с пет изключения.

Петдесет и два пъти гледах
как полицията разбива врати,

гони хора в къщите

или прави арест 
в собствения им дом.

14 пъти
през тази първа година и половина

гледах полицаите да удрят, душат, ритат
или скачат върху повалени младежи,

след като са ги хванали.

Лека полека почнах 
да опознавам двама братя,

Чък и Тим.

Чък беше на 18, когато се срещнахме,
завършваше гимназия.

Играеше в баскетболния отбор 
и имаше четворки и петици.

Неговия по-малък брат, Тим 
беше на 10.

Тим обичаше Чък 
и го следваше често,

приемаше го като ментор.

Те живееха с майка си и кръстника си

в двуетажна къща 
с ливада и задна веранда.

Майка им се бореше със зависимост
през цялото време, докато децата растяха.

Тя никога не успя
да се задържи на работа твърде дълго.

Всъщност пенсията на дядо им
издържаше семейството,

не напълно достатъчна 
за дрехи и храна

и училищни принадлежности
за растящите деца.

Семейството наистина се бореше.

Когато се срещнахме, Чък 
завършваше гимназията.

Беше тъкмо навършил 18.

Тази зима едно дете в училищния двор

нарекло майката на Чък нарко курва.

Чък натикал лицето му в снега

и училищната охрана
го обвинила в утежнено нападение.

Момчето беше добре на другия ден,

мисля, че гордостта му пострада най-много.

Все пак, тъй като Чък 
беше на 18,

случаят с утежненото нападение
го изпрати в затвора за пълнолетни

на Стейт Роуд в североизточна Филаделфия,

където той престоя, не можейки да плати 
гаранцията (не можеше да си позволи),

докато датите за процеса се влачеха 
още и още

през почти цялата му последна година.

Най-накрая, в края на сезона,

съдията по случая
отхвърли повечето обвинения

и Чък се върна в къщи,

само няколко стотици долара
за съдебни такси, висящи над главата му.

Тим беше щастлив в оня ден.

Следващата есен Чък опита
да се върне в последния клас,

но училищния секретар му каза,

че е на 19 и е твърде голям,
за да го приемат пак.

Тогава съдията по делото му за нападение
издаде заповед за задържането му,

защото той не можеше да плати
225-те долара съдебни разноски,

с които го задължиха
няколко седмици след края на случая.

Тогава той беше отпаднал от училище
и живеещ като беглец.

Първия арест на Тим
бе по-късно в годината,

след като навърши 11.

Чък беше успял
да отмени присъдата си

и изплащаше на вноски
съдебната такса

и возеше Тим до училище
с колата на приятелката си.

Спира ги полицай, проверява колата,

и колата се оказва
открадната в Калифорния.

Чък нямал представа 
кога е открадната тази кола.

Чичото на приятелката му
я бил купил от търг за стари коли,

в североизточна Филаделфия.

Чък и Тим никога 
не бяха напускали щата,

да не говорим за Калифорния.

И все пак полицията в районното

обвини Чък в притежание на 
крадена собственост.

И после съдията за непълнолетни
след няколко дни

обвини Тим, на 11,

в съучастие в получаване 
на откраднато имущество

и тогава му беше присъдена 
тригодишна пробация.

С тази присъда за пробация
надвиснала над главата му,

Чък сложи брат си да седне

и започна да го учи
как да бяга от полицията.

Те сядаха на верандата,

гледаща към общата алея,

и Чък учеше Тим да разпознава
коли под прикритие,

как да се държи при нощни акции
и как и къде да се крие.

Искам да си представите за секунда

какъв би бил животът на Тим и Чък 
в квартал,

където децата отиват в колеж,

не в затвора.

Квартал като този, 
в който аз растях.

Добре, може да кажете.

Но Чък и Тим, и другите като тях,

те извършват престъпления!

Не заслужават ли да бъдат в затвора?

Ами, моят отговор би бил не.

Не трябва.

И определено не заради същите неща,
които други млади хора

с повече привилегии
правят безнаказано.

Ако Чък учеше в моето училище,

този сблъсък в двора би свършил там.

като бой в училищния двор.

Той никога не би станал
случай на утежнено нападение.

Нито едно от децата, с които учех,

сега няма криминално досие.

Дори едно.

Но можете да си представите колко биха
имали, ако полицията ги спираше

и ги претърсваше за наркотици,
когато влизат в клас?

Или ако нахлуваше на партитата им среднощ?

Добре, може да кажете.

Но не допринася ли това ниво на задържане

донякъде за ниското ниво 
на престъпността?

Тя намалява. Това е хубаво.

Като цяло това е хубаво.
Престъпността пада.

Тя падна рязко
през 90-те и в началото на века.

Но според група учени

свикана миналата година 
от Академията на науките,

връзката между историческите високи нива 
на влизане в затвора

и ниските нива на престъпност 
са доста объркани.

Оказа се, че престъпността
се покачва и пада

без връзка с това колко младежи
изпращаме в затвора.

Склонни сме да мислим за правосъдието
по доста ограничен начин.

добро и зло, невинен и виновен.

Несправедливостта е да бъдеш
погрешно обвинен.

Ако си обвинен в нещо, 
което си направил,

трябва да бъдеш наказан за него.

Има невинни и виновни,

има жертви и има извършители.

Може би можем да мислим
по-широко от това.

Сега молим деца 
от най-онеправданите квартали,

които имат най-малки 
семейни ресурси,

които ходят в най-лошите 
училища в страната,

които са най-зле на трудовия пазар,

живущи в квартали,
в които насилието е ежедневен проблем,

ние молим тези деца да вървят
по най-тънката възможна линия --

в общи линии никога да не грешат.

Защо не подкрепяме децата,
срещащи тези предизвикателства?

Защо предлагаме само белезници,
затвор и съществуване на бегълци?

Можем ли да си представим нещо по-добро?

Можем ли да си представим съдебна система,
в която оздравяването е приоритет,

превенцията, гражданското включване,

вместо наказанието?

(Аплодисменти)

Правосъдна система, която разпознава

наследеното изключване, 
което срещат цветнокожите в САЩ

и която не подкрепя 
и увековечава това изключване.

(Аплодисменти)

И най-сетне, система на правосъдие,
която вярва в черните младежи,

вместо да ги третира
като враг, който трябва да бъде заловен.

(Аплодисменти)

Добрата новина е, че вече сме.

преди няколко години Мишел Александър
написа "Новият Джим Кроу",

което накара американците да видят 
в затварянето проблем с граждански права,

на исторически пропорции по начин,
невиждан досега.

Президентът Обама и главният прокурор
Ерик Холдър се заеха много силно

с реформи в правосъдието,

с нуждата да се промени
расовото неравенство в затварянето.

Виждаме щати да отхвърлят
спирането и претърсването

като нарушение на гражданските права,
каквито са.

Виждаме градове и щати да декриминализират
притежанието на марихуана.

Ню Йорк, Ню Джърси и Калифорния

намаляват броя на затворниците,
затварят затвори,

и същевременно имат голям 
спад на престъпността.

Тексас сега влиза в играта,

затваряйки затворите 
и инвестирайки в образование.

Образува се любопитна коалиция
между лявото и дясното,

между бивши затворници
и фискални консерватори,

от активисти на гражданските права
и либертарианци,

от млади хора, излизащи на улицата
да протестират срещу полицейското насилие

срещу невъоръжени черни тинейджъри

и по-възрастни, по-богати хора --

някои от вас са в публиката --

наливащи големи суми в 
дейности за премахване на затворите.

В дълбоко разделения Конгрес,

реформирането на системата 
на криминалното правосъдие,

е единственото нещо,
в което леви и десни

постигат съгласие.

Не мислех, че ще видя 
този политически момент в живота си.

Мисля, че много от хората,
които работят неуморно

и пишат за причините и следствията

на исторически високите ни 
нива на задържане.

не са мислели, че 
ще доживеем това.

Въпросът сега е 
какво можем да извлечем от това.

Колко можем да променим?

Искам да завърша с призив към младите,

които сега са в колежа

и младите хора, опитващи се 
да не влязат в затвора

или да излязат от там 
и да се върнат у дома.

Може да изглежда, че тези пътеки 
са на светове разстояние,

но младежите в тези две институции,

водещи към зрелостта,

имат едно общо:

и двете могат да създадат лидери
в реформирането на правосъдието.

Младите хора винаги са водели
борбата за равноправие,

борбата повече хора 
да получат достойнство

и шанс да се борят за свобода.

Мисията на поколението 
на младите хора,

които израстват в този дълбоко
трансформиращ момент е потенциално

да сложат край на масовото задържане 
и да построят нова система,

наблягайки на думата справедливост.

Благодаря.

(Аплодисменти)