Сигурността има две значения.

тя е усещане и реалност.

И това са две различни неща.

Възможно е да се чувствате сигурни,

дори и когато реално не сте сигурни.

Възможно е да бъдете в сигурност

дори и да не се чувствате така.

За нас съществуват две различни концепции

обозначени по един и същи начин.

И това, което искам да направя в презентацията си

е да ги разделя една от друга,

дефинирайки кога се различават

и в какво си приличат,

Тук проблемът е и в езика, който използваме.

Не съществуват много подходящи думи

за концепциите, които ще обсъждаме тук.

Ако разглеждате сигурността

от перспективата на икономиката,

тя е един постоянен баланс.

Винаги когато получаваш сигурност,

се отказваш от нещо друго.

Независимо дали това е лично решение --

например дали ще поставиш аларма в дома си

или политическо решение -- дали ще нападнеш чужда страна --

винаги се отказваш от нещо,

било то пари или време, комфорт или ресурси.

а може би дори фундаментални свободи.

И въпросът който си задаваш, когато наблюдаваш нещо сигурно

е не дали то ни прави по-сигурни,

а дали си заслужава да се откажеш от нещо друго в негово име.

Сигурно сте чували през последните години, че

светът е по-сигурно място, защото Садам Хюсеин не е на власт.

Това може и да е истина, но не е много уместно.

Въпросът е дали си е заслужавало усилието?

И тук всеки решава за себе си

дали инвазията си е заслужавала.

Така разсъждаваме за сигурността --

по отношение на компромисите.

Често тук няма правилен или грешен отговор.

Някои от нас имат аларми в домовете си,

други нямат.

Решението зависи от това къде живеем,

дали живеем сами или имаме семейство,

дали имаме скъпи предмети,

до каква степен можем да приемем

риска от кражба.

И в политиката

съществуват различни мнения.

Много често тези компромиси

са за нещо повече от сигурност,

и това е наистина важно.

В днешно време хората притежават вътрешна интуиция

за тези компромиси.

Ние ги извършваме всеки ден --

например вчера в хотелската ми стая,

когато реших да заключа два пъти вратата,

или вие идвайки с колите си тук,

или когато обядваме

и решаваме, че храната не е отровна и ще я изядем.

Ние правим тази равносметка на риска отново и отново

многократно всеки ден.

Дори понякога не го забелязваме.

Те са просто част от това да си жив; всички го правим.

Всички видове го правят.

Представете си заек в полето, ядящ трева

и изведнъж заекът вижда лисица.

Този заек ще направи равносметка на риска:

"Да остана или да избягам?"

И ако се замислите над това,

зайците, които са добри в правенето на тази преценка

по-скоро ще избягат и ще продължат да се размножават,

зайците, които не могат да вземат правилното решение

ще бъдат изядени или ще умрат от глад.

И така вие ще си помислите,

че ние като успешни видове на планетата --

вие, аз, всеки друг от себеподобните ни --

сме наистина добри в правенето на тези преценки.

Макар че отново и отново се потвърждава,

че ние сме безнадеждно зле в това.

И аз мисля, че това е фундаментално интересен въпрос.

Ще ви дам кратък отговор.

Той е, че ние се подчиняваме на чувството за сигурност,

а не на реалността.

През повечето време това върши работа.

През повечето време

чувствата и реалността са идентични.

Това със сигурност е вярно

за голяма част от човешката праистория.

Ние сме развили тази способност,

защото тя има еволюционен смисъл.

Един от начините да се мисли за това

е, че ние сме високо оптимизирани

за рискови решения,

които са типични за живота в малки семейни общества

в източно африканските плата 100.000 години преди Христа,

но не и за живот в Ню Йорк от 2010 година.

Има различни изкривявания във възприемането на риска.

Съществуват редица добри експерименти в тази област.

И вие може да наблюдавате определени изкривявания, които се появяват отново и отново.

Ще ви дам четири примера.

Склонни сме да преувеличаваме сензационен и по-рядък риск

и да умаловажаваме по-често срещани рискове --

например летене в сравнение с шофиране.

Непознатото се възприема

като по-рисковано от познатото.

Пример за това е,

когато хората се страхуват да бъдат отвлечени от непознати,

в същото време числата за отвличания от близки хора са много по-високи.

Това се отнася най-вече за деца.

Трето -- персонализираните рискове

се считат за по-големи от анонимните рискове --

така Бин Ладен е по-страшен, защото си има име.

И четвъртото е,

че хората подценяват риска

в ситуации, които контролират

и го надценяват в ситуации, които не контролират.

Така в момента, в който правиш каскади във въздуха или пушиш

ти подценяваш риска.

Ако рискът е извън контрола ти -- тероризмът е добър пример --

ти го надценяваш, защото чувстваш, че е извън твоя контрол.

Съществуват още редица от тези изкривявания, тези когнитивни изкривявания,

които влияят на решенията ни за риска.

Съществува механизма на достъпността,

което принципно значи,

че ние преценяваме вероятността нещо да се случи,

според това колко лесно то може да бъде онагледено в съзнанието ни.

Така може да си представите как това функционира.

Ако чуете, че наоколо има много нападения от тигри, това значи, че наоколо има много тигри.

Не чуватe за нападения на лъвове, значи наоколо няма много лъвове.

Това функционира до момента, в който се измисля вестника.

Защото това, което прави той

е да повтаря отново и отново

неща, за които няма толкова голям риск да се случат.

Аз казвам на хората, че ако нещо е в новините, то те не трябва да се притесняват за него.

Защото по дефиниция,

новините са нещо, което почти никога не се случва.

(Смях в залата)

Когато нещо се случва често, то то не е в новините --

катастрофи, домашно насилие --

това са рисковете, за които трябва да се притесняваме.

Ние сме вид, който обича истории.

Реагираме повече на истории, отколкото на факти.

Освен това имаме проблем с математиката.

С това искам да кажа, че има нещо вярно в шегата -- "Едно, две, три, много".

Ние сме добри с малките числа.

Едно, две, три мангота.

10 000 мангота, 100 000 мангота --

това са все още повече мангота от това, което можеш да изядеш преди да се развалят.

Ние сме добри в половинки, четвъртини, петини.

Един на милион, един на милиард --

и двете означават почти никога.

Така ние имаме проблеми с рискове,

които не са много често срещани.

Това, което правят когнитивните ни предразсъдъци

е да служат като филтър между нас и реалността.

И резултатът е, че

усещането и реалността се разминават,

стават ралични.

Така или се чувстваш по-сигурен, отколкото си.

Това е фалшиво чувство за сигурност.

Или обратното,

което пък е фалшиво чувство за несигурност.

Аз пиша много за "театър на сигурността",

това са продукти, кото карат хората да се чувстват сигурни,

но не променят реално нищо.

Няма конкретна дума за нещо, което да ни прави сигурни,

но всъщност не ни кара да се чувстваме сигурни.

Може би това е едно от нещата, които ЦРУ трябва да прави за нас.

Но нека се върнем към икономиката.

Ако икономиките и пазарите движат сигурността

и ако хората правят равносметките си

базирани на чувство за сигурност,

то за компаниите е далновидно

от икономически стимул

да накарат хората да се чувстват сигурни.

Съществуват два начина да направите това.

Единият е да създадете сигурност за хората

и да се надявате те да го забележат.

Или вторият е просто да ги накрате да се чувстват сигурни

и да се надявате, че те няма да забележат.

И така -- какво ще накара хората да забележат?

Няколко неща:

разбирането на сигурността,

на рисковете, на заплахите,

на мерките срещу тях и как те работят.

Но ако имате примери,

е по-вероятно да съгласувате чувствата си с реалността.

Примери от истинския живот помагат.

Например ние всички познаваме криминалното ниво в нашия квартал,

защото живеем там и имаме усещане за нещата,

което чувство отговаря на реалността.

Театърът на сигурността е разобличен,

когато е видимо, че не функционира.

Добре, какво кара хората да не забелязват?

Например, неразбирането.

Ако не разбираш риска, ти не разбираш и разходите,

така е по-вероятно да направиш погрешна сделка,

и чувствата ти не отговарят на реалността.

Липса на достатъчно примери.

Има един вроден проблем

със събитията, които се случват с малка вероятност.

Ако например

терористичните атаки се случват рядко,

е наистина трудно да се отсъди

ефективността на антитерористичните мерки.

Ето защо продължавате да правите човешки жертвоприношения

и защитата ви от еднорози работи перфектно.

Няма достатъчно примери за провали.

Друг фактор са чувствата, които замъгляват нещата --

това са когнитивните изкривявания на реалността, за които говорих по-рано:

страхове, народни вярвания,

принципно един неадекватен модел на реалността.

Позволете ми да усложня малко нещата.

За момента имам чувство и реалност.

Искам да добавя един трети елемент -- модел.

Чувството и модела са в нашата глава,

реалността е извън нея.

Тя не се променя, тя е реална.

Чувството е базирано на нашата интуиция.

Моделът е подчинен на разума.

Това е основната разлика.

В един примитивен и опростен свят,

няма реална причина за модел.

Тъй като чувството е близко до реалността,

нямате нужда от модел.

Но в един модерен и комплексен свят,

вие имате нужда от модели,

за да разберете многото рискове, с които се сблъскваме.

Няма чувство за бактериите.

Вие имате нужда от модел, за да ги разберете.

Така този модел

е интелигентна репрезентация на реалността.

Разбира се тя е ограничена от науката

и от технологиите.

Не сме имали теория за бактериите,

преди да открием микроскопа, с който можем да ги наблюдаваме.

Моделът е ограничен от нашето когнитивно изкривяване на реалността.

Но има свойството

да надскача чувствата ни.

Къде намираме тези модели? Взимаме ги от другаде.

Възприемаме ги от религията, културата,

учителите ни, по-възрастните от нас.

Преди няколко години,

бях на сафари в Южна Африка.

Водачът ми беше израснал в националния парк "Крюгер".

Така той притежаваше няколко много сложни модела как да оцелее.

Зависеше дали си бил атакуван

от лъв, леопард, носорог или слон,

за да решиш дали трябва да бягаш или да се катериш на дърво --

когато никога не си се катерил на дърво.

Аз щях да загина само за един ден в такава ситуация,

но той беше роден там,

и знаеше как да оцелее.

Аз съм роден в Ню Йорк.

Ако аз го бях завел в Ню Йорк, той щеше да умре за един ден.

(Смях)

Това се дължи на факта, че имаме различни модели,

базирани на различния опит, който сме събрали.

Моделите могат да бъдат създадени от медиите,

от нашите официално избрани представители във властта.

Помислете само за моделите на тероризма,

отвличането на деца,

сигурността на въздушния и автомобилен транспорт.

Моделите могат да дойдат от индустрията.

Двата модела, които следя са видео камерите

и личните карти.

Голяма част от моделите за сигурност на нашите компютри идват от тази област.

Голяма част от моделите идват от науката.

Здравните модели са добър пример за това.

Помислете за рака, птичия грип, свинския грип, САРС-а.

Всичките ни страхове

от различни болести

идват от модели,

предоставени ни от науката и филтрирани от медиите.

Така моделите могата да се променят.

Те не са статични.

Колкото по-сигурни ставаме в заобикалящата ни среда,

толкова повече моделите се доближават до нашите емоции.

Добър пример за това е,

ако се върнете 100 години назад,

страхът от електричеството,

когато то едва е прохождало.

Тогава е имало хора, които са се страхували да натискат звънците,

защото по тях е течало електричество, което от своя страна е било опасно.

Ние сме безгрижни по отношение на електричеството.

Сменяме електрически крушки,

без дори да се замислим.

Нашият модел за електричеството

е нещо, с което сме се родили.

Не се е променило докато сме израствали.

И ние сме добри в него.

Замислете се също така за рисковете

от интернет, разглеждани от различни поколения --

как се отнасят вашите родители към сигурността на интернет,

как се отнасяте вие

и как ще я възприемат нашите деца.

Моделите понякога избледняват на заден план.

Интуитивно е просто друга дума за познато.

Така вашият модел е близък до реалността

и така се слива с емоциите,

и така вие често не знаете дали е там.

Подходящ пример за това

предлага свинския грип от миналата година.

Когато свинският грип се появи за първи път,

първоначалните новини преувеличиха проблема.

Така болестта имаше име,

което я правеше по-страшна от нормалния грип,

макар и нормалния грип да беше по-смъртоносен.

Хората си мислеха, че докторите трябва да са в състояние да се справят с него.

Така се създаде чувството, че се губи контрол.

И така тези две неща

преувеличиха риска.

С времето новината избледня,

можехме да си поемем глътка въздух,

а и хората свикнаха с новината.

Нямаше нови факти, но затова пък имаше по-малко страх.

До есента

хората си мислеха,

че лекарите вече са намерили решение на проблема.

И това е някакъв вид разклонение --

хората трябваше да избират

между страх и приемане на фактите --

всъщност страх и безразличие --

те сякаш избраха подозрение.

Когато ваксината се появи миналата зима,

изненадващо голям брой хора

отказа да се ваксинира --

това е добър пример

как се променя усещането за сигурност на хората, как се променят техните модели --

по някакъв хаотичен начин,

без постъпване на нова инфомация,

без нещо да се е променило.

Това се случва многократно.

И тук искам да усложня още малко картината.

Вече имаме чувство, модел, реалност.

Аз имам доста релативистичен поглед към сигурността.

Мисля, че зависи от наблюдателя.

В повечето решения

участват редица хора.

Участници,

правещи различни сметки,

ще се опитат да повлияят на решението.

Аз наричам това тяхната програма.

И вие виждате такава програма в

маркетинга, политиката --

в опит да ви убедят да изберете един модел пред друг,

или да игнорирате модела

и да се доверите на чувствата си,

маргинализирайки хора с модели, които не харесвате.

Това не е необичайно.

Много добър пример за това е рискът от тютюнопушенето.

През последните 50 години рискът от тютюнопушене

показва как един модел се променя

и също така показва как индустрията се бори

с модел, който не харесва.

И нека сега да направим сравнението с дебата против пасивното тютюнопушене

преди 20 години.

Замислете се също така за предпазните колани в колите.

Когато бях дете никой не носеше предпазни колани.

В момента никое дете няма да ви позволи да карате,

ако не носите предпазен колан.

Сравнете това с дискусията с въздушните възглавници в колите

преди 30 години.

Всички примери за модели показват как те са се променили.

Това което научаваме е, че да промениш модел е трудно.

Сложно е да отстраниш модел.

Ако моделите съвпадат с емоциите ви,

вие дори не забелязвате, че те съществуват.

Съществува още едно когнитивно изкривяване на реалността.

Ще го нарека предразположение към потвърждението.

Ние сме склонни да приемаме факти,

които потвърждават нашите вярвания

и отхвърлят факти, които противоречат на нашите вярвания.

Така игнорираме доказателства срещу нашия модел,

дори когато те са убедителни.

Трябва да станат много убедителни преди да им обърнем внимание.

Трудно е да си създадем модели, които да са валидни през дълги периоди от време.

Глобалното затопляне е един добър пример за това.

Ужасно трудно ни е

да създадем модели, които се простират до 80 години.

Можем да направим модел до следващата реколта.

Често можем да проектираме модел, докато децата ни порастнат.

Но 80 години надминават способностите ни.

Така това също е труден модел за приемане.

Може два модела да съжителстват едновременно в главата ни,

а има и друг проблем,

при който вярваме едновременно в две неща

или имаме когнитивен дисонанс в главата ни.

Накрая,

новият модел ще замени стария.

Силни емоции също могат да създадат модел.

11 септември създаде модел за сигурността

в главите на много хора.

Това важи и за личен опит с престъпността,

страхове за личното здраве,

страхове от епидемия разпространени в новините,

Тези събития са дефинирани от психиатрите,

като сигнални събития.

Те могат да създадат модел мигновено,

защото са много емоционални.

Така в модерния технологичен свят,

ние често не притежаваме необходимия опит,

за да отсъдим дали един модел е правилен или не.

Така ние се доверяваме на други. Доверяваме се на заместници,

Това работи до момента, докато служи да коригира останалите.

Ние се доверяваме на правителствени агенции

да ни кажат дали лекарствата са безопасни.

Аз долетях вчера,

без да проверя лично дали самолетът е в изправност.

Доверих се на друг

да реши дали самолетът ми е сигурен.

Ние седим в залата и никой не се страхува, че покривът ще се срути над главите ни,

не защото някой от нас го е проверил,

а защото вярваме,

че наредбите за строителство тук са достатъчно добри.

Това е модел, който ние приемаме

до голяма степен на доверие.

И това е добре.

Това, което обаче искаме е

хората да опознаят

достатъчно по-добри модели --

които да са рефлектирали в чувствата им --

за да им помогнат да взимат правилни решения свързани със сигурността.

Когато тези излязат от синхрон,

вие имате два избора.

Единият е да промените чувствата на хората,

като се отнесете пряко към тях.

Това е манипулация, която обаче може да проработи.

Вторият, по-честен начин е

наистина да подобрите модела.

Промените се случват бавно.

Дискусията с тютюнопушенето отне 40 години

и това беше сравнително лесен дебат.

Някои от тези неща са трудни.

Подчертавам наистина сложни.

Информацията изглежда като единствената ни надежда.

И аз ви излъгах.

Спомнете си, когато ви разказах за чувствата, моделите и реалността.

Казах ви, че реалността не се променя. Всъщност дори и тя се променя.

Ние живеем в технологичен свят;

реалността се променя непрекъснато.

Така може би за първи път в човешката история ще имаме случай,

в който чувствата следват моделите, моделите реалността, а реалността се променя.

Така те може никога да не се настигнат.

Ние не знаем какво ще се случи.

Но в дългосрочен план

чувствата и действителността са важни.

Искам да приключа с две кратки истории, които ще покажат нагледно какво имам предвид.

Не знам дали някой си спомня, но през 1982

имаше кратка епидемия

от отравяне с Tylenol в Съединените Щати.

Историята е ужасяваща. Някой взима бутилка Tylenol,

добавя отрова в нея, затваря я и я поставя обратно на рафта,

Някой друг я купува и умира.

Това ужаси хората.

Случиха се още няколко подобни атаки.

При тях не съществуваше реален риск, но хората бяха уплашени.

И така

беше създадена цяла индустрия срещу манипулация на лекарства.

Така се появиха запечатаните капачки на лекарствата.

Това е пълен театър на сигурността.

Опитайте се като домашно да измислите 10 начина да заобиколите предпазващите капачки.

Ще ви подскажа един начин -- със спринцовка.

Но тази сигурност кара хората да се чувстват по-добре.

Подпомага чувството им за сигурност

да съвпадне с реалността.

Последната история е за моя приятелка, която роди преди няколко години.

Аз я посетих в болницата.

Там стана ясно, че при раждането на бебето и майката

се поставят идентификационни гривни,

които са свързани,

така ако различен човек от майката вземе бебето,

ще се задейства аларма.

Казах, че това е доста хубаво.

Но се чудя колко често срещано е да ти откраднат бебето

от болницата.

Прибрах се в къщи и проверих.

Оказа се, че това никога не се е случвало.

Но ако се замислите,

ако сте на мястото на болницата

и трябва да вземете бебето за изследвания

от стаята на майката му

е по-добре да разиграете някакъв добър театър,

иначе тя ще ви извие ръцете.

(Смях)

Така че е важно за всички нас,

тези които дефинират сигурността,

тези които изработват законодателството за сигурността

или дори работят с обществени въпроси, които

засягат сигурността:

Не става въпрос само за реалност, става въпрос за сигурност и реалност.

Важно е да се разбере,

че те са почти сходни.

Същественото е това, че ако чувствата ни отговарят на реалността,

ние взимаме по-добри решения.

Благодаря ви!

(Аплодисменти)