Искам да ви разкажа историята
на едно мимиче.
Но не мога да ви кажа истинското ѝ име.
Затова нека я наречем Хадиза.
Хадиза е на 20.
Тя е срамежлива,
но има красива усмивка, която
озарява лицето ѝ.
Но постоянно я боли.
И вероятно ще трябва да е на медикаменти
до края на живота си.
Искате ли да знете защо?
Хадиза е момиче от Чибок,
и на 14 април 2014 беше отвлечена
от терористи на Боко Харам.
Но успява да избяга
като скача от камиона, който
превозва момичетата.
Но когато се е приземила
си е счупила и двата крака
и е трябвало да пълзи по корем
за да се скрие в храстите.
Каза ми, че била ужасена, че Боко Харам
щели да се върнат за нея.
Тя беше едно от 57 момичета, които
скочиха от камиона онзи ден.
Тази история, много правилно,
предизвика вълнение
навсякъде по света.
Хора като Мишел Обама, Малала и други
изразиха протеста си,
и по същотото време, тогава
живеех в Лондон,
бях изпратена от Лондон за Абуджа да
следя форума за световната икономика,
на който Нигерия беше домакин
за първи път.
Но когато пристигнахме стана ясно, че
имаше само една новина в града.
Оказахме натиск на правителството.
Питахме неудобни въпроси, за това
какво правят
за да върнат момичетата.
И разбира се
те не бяха доволни от въпросите,
и нека просто кажем, че получихме
справедлив дял от "алтернативни факти."
Влиятелните нигерийци ни казваха,
че сме били наивни,
не сме рабирали политическата ситуация
в Нигерия.
Но също така ни казаха, че
историята на момичетата от Чибок
е шега.
За жалост, този шеговит разказ се запази,
и все още има хора в Нигерия,
които вярват, че момичетата
не са били отвличани.
И все пак, аз говорих с хора като тези,
опустошени родители,
които ни казаха, че когато Боко Харам
са отвлекли дъщерите им,
те тичали през гората Самбиса след
камионите с дъщерите им.
Били въоръжени с мачете, но
били принудени да се върнат
защото Боко Харам имали оръжия.
За две години, неизбежно
новините забравиха
и за две години
не чухме много за момичетата на Чибок.
Всички решиха, че са мъртви.
Но през април миналата година
успях да се сдобия с това видео.
Това е снимка от видеото,
което Боко Харам заснели като
доказателство, че са живи,
и чрез източник, получих видеото.
Но преди да го публикувам
трябваше да отида
в североизточна Нигерия
да говоря с родителите,
да потвърдят видеото.
Не се наложи да чакам дълго
за потвърждение.
Една от майките, когато
гледаше видеото каза,
че ако можеше да се пресегне
през лаптопа
и да издърпа детето си
щеше да го направи.
За тези от вас, които са родители,
като мен самата,
можете само да си представите мъката,
която чувстваше тази майка.
Това видео даде началото на
преговори с Боко Харам.
А нигерийски сенатор ми каза,
че заради това видео
са започнали тази преговори,
защото преди това са смятали
момичетата за мъртви.
Двадесет и едно момичета бяха освободени
през октомври миналата година.
За жалост, почти 200 от тях все
още са в неизвестност.
Трябва да призная, че не бях
безпристрастен наблюдател
като отразявах
историята.
Вбесявам се като си помисля
за всичките пропуснатите възможности
да се спасят момичетата.
Вбесявам се, когато мисля за това,
което ми казаха родителите
че ако това бяха дъщери на
богатите и на тези с власт,
щяха да са открити много по-рано.
Вбесявам се, че
шеговитата история,
силно вярвам
причиняваше забавянето,
беше една от причините за
забавеното им завръщане.
Това, за мен, изобразява смъртоносната
опасност от фалшивите новини.
Затова какво можем да направим?
Има едни много умни хора,
умни инжинери в Гугъл и Фейсбук,
които, чрез технолигии, се опитват да
спрат разпространението на фалшиви новини.
Но освен това, мисля, че всички тук,
и вие и аз,
играеме роля в това.
Ние сме тези, които споделят
информацията.
Ние сме тези, които споделят
историите онлайн.
В тези дни и ера,
всички сме издатели,
и всички имаме отговорности.
В работата ми като журналист,
проверявам и потвърждавам.
Вярвам на инстинкта си, но
задавам трудни въпроси.
Защо този човек ми разказва
тази история?
Какво получават от споделянето на
тази информация?
Имат ли скрити цели?
Вярвам, че всички трябва да започнем
да задаваме по-трудни въпроси
за информацията, която
намираме онлайн.
Проучвания показват, че някои от нас
дори не четат след заглавието
преди да споделят историята.
Кой от вас е правил това?
Знам, че аз съм го правила.
Но какво ако
спрем да приемаме информацията,
която намираме за чиста монета?
Ако спрем и помислим за последиците
от споделената информация
и потенциала ѝ да подтиква към
насилие или омраза?
Ако спрем и помислим за последиците,
в реалния живот,
от информацията, която споделяме?
Благодаря ви, че ме изслушахте.