Разсъждавах върху разликите между

добродетелите, описани в автобиографията и
добродетелите, които се споменават в надгробните слова.

Автобиографичните добродетели са тези
добродетели, които описвате в автобиографията си,

това са уменията, които предлагате на пазара.

Надгробните добродетели са тези,

които се изброяват по време на надгробните речи,

те са по-дълбоки: кой всъщност си ти,

какви са били взаимоотношенията ти,

дали си смел, любящ, човек, на когото 
може да се разчита, постоянен?

Повечето от нас, включително и аз,
биха казали,

че добродетелите в надгробните речи, са по-важни.

Но поне в моят случай, 
дали те са тези,

за които мисля най-много?
И отговорът е: Не.

Така че разсъждавах върху този проблем

и човекът, който ми помогна

се казва Джоузеф Соловетчик и е равинът,

който написа книга, наречена 
"Самотният човек на вярата" през 1965.

Соловетчик казва, че има две страни 
на нашата природа,

които той нарича Адам 1 и Адам 2.

Адам 1 е светски, амбициозен,

външната страна на нашата природа.

Той иска да изгражда, създава,
основава компании,

създава иновации.

Адам 2 е смирената страна
на нашата същност.

Адам 2 иска не само да прави добро,
но и да бъде добър,

да живее във вътрешният си свят,

да почита Бог, съзиданието 
и нашите възможности.

Адам 1 иска да завладее света.

Адам 2 иска да бъде призван
и да се подчини на света.

Адам 1 предпочита постиженията.

Адам 2 предпочита вътрешното
постоянство и сила.

Адам 1 се пита как работят нещата.

Адам 2 се пита защо сме тук.

Мотото на Адам 1 е "успех".

Мотото на Адам 2 е "любов, 
изкупление и завръщане".

Соловетчик твърди, че тези
две страни

от нашата същност са 
във война една с друга.

Живеем в постоянна конфронтация

между външният успех и вътрешните ценности.

Трудното в това, бих казал е

че тези две страни от нашата природа

работят с различна логика.

Външната логика е 
икономическа логика:

вложението води до приходи,
риска води до награда.

Вътрешната страна на природата ни

е с морална логика и често е 
обратна логика.

Трябва да дадеш, за да получиш.

Трябва да се предадеш на нещо
извън себе си,

за да придобиеш вътрешна сила.

Трябва да преодолееш желанието,
за да получиш каквото искаш.

За да осъществиш себе си,
трябва да забравиш за себе си.

За да намериш себе си,
трябва да изгубиш себе си.

Живеем в общество, което
фаворизира Адам 1

и често пренебрегва Адам 2.

Проблемът е, че това те превръща
в хапливо животно,

което се отнася към живота, като игра

и се превръщаш в студено, 
пресметливо същество,

което се плъзва в един вид посредственост,

в която осъзнаваш, че има разлика

между това какъв искаш да бъдеш
и какъв си в действителност.

Не си спечелваш надгробното слово, 
което искаш,

което се надяваш, някой да прочете.

Нямаш дълбочина на убежденията.

Нямаш емоционална хармония.

Не си отдаден на задачите,

които ще отнемат повече от цял живот
за да се завършат.

Напомниха ми за обичайният
отговор от историята

за това как да се изгради солиден Адам 2,

как се изгражда дълбочина на характера.

В историята, хората са се връщали назад,

в собственото си минало,

понякога до скъп момент от живота им,

до детството

и често, умът клони към миналото,

до момент на срам,

до някакъв извършен грях,
до някоя егоистична постъпка,

когато са бездействали или са били лекомислени,

до грях, извършен от гняв или самосъжаление,

опитвайки се да угоди на хората или 
от липса на смелост.

Адам 1 се изгражда използвайки вашите силни страни.

Адам 2 се изгражда, борейки се с вашите слаби страни.

Вглеждайки се в себе си,
намирате грях

който сте извършвали отново
и отново през живота,

вашият типичен грях,

от който произлизат другите

и се биете и борите с това прегрешение

и в резултат на тази борба,
на това страдание,

изграждате дълбочина на характера.

Често, ние не сме научени
да разпознаваме сами

този порок вътре в нас,

не сме научени от тази култура

как да се борим с него,

как да му се противопоставяме
и как да го побеждаваме.

Живеем в култура с
манталитет на Адам 1

и сме невежи относно Адам 2.

В крайна сметка Рейнхолд Нийбър

обобщава тази конфронтация,
пълноценно изживян живот

с Адам 1 и Адам 2, по следният начин:

"Нищо, което си заслужава да се направи,
не може да бъде постигнато с един живот,

следователно, трябва да бъдем
спасени от надеждата.

Нищо, което е истинско или
красиво или добро,

не придобива пълният си смисъл в
непосредственият исторически контекст,

следователно, трябва да ни спаси вярата.

Нищо от това, което правим, без значение
колко е добродетелно, може да постигнем сами,

следователно, трябва да бъдем спасени от любовта.

Нито едно добродетелно действие, не е
толкова добродетелно

от гледната точна на някой приятел или близък,
колкото от нашата гледна точка.

Следователно трябва да бъдем спасени, 
от тази последна форма на любов,

наречена прошка."

Благодаря.

(Аплодисменти)