Преди две години, след като служих четири години
в морската пехота на Съединените щати
и мисии в Ирак и Афганистан,
се озовах в Порт-о-Пренс, водейки екип
от ветерани и медицински специалисти
в някои от най-тежко засегнатите райони на този град,
три дни след земетресението.
Ходехме на места, където никой друг не искаше да отиде,
места, където никой друг не можеше да отиде, и след три седмици,
разбрахме нещо. Военните ветерани
са много, много добри при реагиране на бедствия.
И връщайки се у дома, съучредителят ми и аз,
разгледахме това, и си казахме че има два проблема.
Първият проблем е, че няма достатъчно добро реагиране на бедствията.
То е бавно. То е остаряло. Не използва най-добрата технология,
и не използва най-добрите хора.
Вторият проблем, който узнахме
бе много неадекватната реинтеграция на ветераните,
и това е една тема, която е на предната страница на новините в момента,
докато ветерани се прибират в къщи от Ирак и Афганистан,
и се борят да се реинтегрират в цивилния живот.
И ние седнахме и разгледахме тези два проблема,
и накрая стигнахме до заключение. Това не са проблеми.
Това са всъщност решения. И какво искам да кажа с това?
Ами ние можем да използваме реагиране при бедствия като възможност
за работа на ветерани, идващи у дома.
Последните проучвания показват, че 92 % от ветераните искат
да продължат своята служба, когато свалят униформите си.
И можем да използваме ветерани за подобряване на реагирането при бедствия.
Сега на повърхността, това има много смисъл, и през 2010 г.
ние реагирахме на цунамито в Чили,
наводненията в Пакистан, изпратихме екипи на границата между Тайланд и Бирма.
Но беше по-рано тази година, когато един от нашите
членове-учредители ни накара да сменим фокуса в организацията.
Това е Клей Хънт. Клей беше морски пехотинец с мен.
Служихме заедно в Ирак и Афганистан.
Клей беше с нас в Порт-о-Пренс. Той също беше с нас в Чили.
По-рано тази година, през март, Клей отне собствения си живот.
Това е трагедия, но тя наистина ни накара
да пренасочим какво правим.
Знаете ли, Клей не се самоуби заради това което се бе случило
в Ирак и Афганистан. Клей се самоуби
поради това, което той загуби, когато дойде вкъщи.
Той загуби целта си. Загуби своята общност.
И може би най-трагично е, че той загуби своето самочувствие.
И така, когато преценявахме и когато нещата улегнаха
от тази трагедия ние осъзнахме, че от тези два проблема --
в първоначалната итерация на нашата организация,
ние бяхме организация за реагиране при бедствия, която използва
услугите на ветераните. Имахме много успехи,
и наистина почувствахме като че ли променяме модела за реагиране на бедствия.
Но след Клей, ние променихме този фокус и изведнъж,
гледайки напред, се виждаме
като организация за служене на ветерани, която използва реагиране при бедствия.
Защото си мислим, че можем да дадем тази насока
и тази общност и това самочувствие обратно на ветераните.
И торнадата в Тускалуса и Джоплин и след това по-късно
урагана Айрин, ни предоставиха възможност да разгледаме това.
Сега искам да си представим за секунда 18-годишно момче,
което се дипломира от училище в Канзас Сити, Мисури.
Той постъпва в армията. Армията му дава пушка.
Изпращат го в Ирак.
Всеки ден той оставя телта назад с мисия.
Тази мисия е да защитава свободата на семейството, което е оставил у дома си.
И да пази мъжете около него живи.
И да умиротворява селото в което работи.
Той има цел. Но се прибира в къщи в Канзас Сити, Мисури,
може би отива в колеж, може би си намира работа,
но той няма същото чувство за насока.
Давате му резачка. Изпращате го в Джоплин, Мисури
след торнадо, той си възвръща чувството.
Връщайки се назад, това същото момче, 18-годишният абитурент
в Канзас Сити, Мисури се присъединява към армията.
Армията му дава една пушка, те го изпращат в Ирак.
Всеки ден, той гледа в един и същи набор от очи около него.
Той оставя телта. Знае, че тези хора пазят гърба му.
Той е спал в същия пясък. Те са живели заедно.
Яли са заедно. Кървели са заедно.
Той се прибира в Канзас Сити, Мисури.
Напуска военните. Сваля униформата си.
Не разполага с тази общност повече.
Но ако пуснете 25 от тези ветерани в Джоплин, Мисури,
те си възвръщат смисъла за приобщеноста обратно.
Отново, имате 18-годишно момче, което завършва
гимназия в Канзас Сити.
Той се присъединява към армията. Армията му дава една пушка.
Те го изпращат в Ирак.
Слагат медал на гърдите му. Той се завръща в къщи с парад.
Сваля униформата. Не е вече сержант Джоунс
в своята общност. Сега той е Дейв от Канзас Сити.
Той няма същото това самочувствие.
Но го изпращате в Джоплин след торнадо,
и някой отново идва при него
и стиска ръцете им и им благодари за тяхната служба,
сега те имат отново самочувствие.
Мисля, че това е много важно, защото точно сега
някой трябва да се захване,
и това поколение на ветераните има възможността
да направи това, ако им се даде шанс.
Много ви благодаря. (Аплодисменти)