Преди няколко години,

майка ми разви ревматоиден артрит.

Нейните китки, колена и пръсти се подуха, причинявайки осъкатяваща хронична болка.

Тя се превърна в инвалид.

Спря да посещава местната джамия.

Имаше сутрини, през които беше твърде болезнено, даже да си измие зъбите.

Исках да й помогна.

Но не знаех как.

Не съм доктор.

Така че , това което съм аз е медицински историк.

И започнах изследване за историята на хроничната болка.

Оказа се ,че UCLA има цяла колекция с история на болката,

в архивите си.

И аз намерих една история -- една фантастична история

за един мъж, който е спасил , избавил милиони хора от болката

хора като майка ми

Дотогава, не бях чувал за него.

За него нямаше биография, нямаше Холивудски филм.

Името му беше Джон Дж. Боника.

Но когато започва нашата история,

той бе по-познат като Джони Ходещият Бик.

Беше един летен ден на 1941.

Циркът току що бе пристигнал в малкият град Брукфийлд, Ню Йорк.

Зрителите се стекоха да видят въжеиграчите, уличните клоуни,

и ако имаха късмет, изстрелване на човек с топ.

Те също идваха да видят властелина Джони Ходещият Бик,

атлетичен побойник, който те просва за един долар.

Незнайно, в този ден, прозвуча глас

през високоговорителя на цирка.

Те имали спешна нужда от доктор, в палатката за животни.

Нещо се било случило с дресьора на лъвове.

В кулминацията на представлението нещо се объркало

и главата му била заклещена в устата на лъва.

Той се задушавал,

тълпата ужасено гледала

как той се борил и след това припаднал.

И когато най-накрая лъва отворил чеслюстта си,

дресьора просто се свлякъл на земята неподвижен

Когато се свестил няколко минути по-късно

той видял наведена над него позната фигура

Това бил Бул Уолкър.

Властелинът оказал първа помощ на дресьора и спасил живота му.

Властелинът не бил казал на никого,

че всъщност е студент по медицина в трети курс.

Той обикалял с цирка през лятото, за да си плати обучението,

Но пазел това в тайна, за да запази своето реноме.

Предполагало се, че той е брутален, свиреп,

а не безрасъден смарянин.

В медицинският колеж също не знаели за неговата тайна.

Както се изрази той, "Ако сте спортист, то вие сте тъпа додо птица. "

Така че, той не им бе казвал за цирка,

или за това, че участва в професионални борби вечер и през почивните дни.

Тай използваше псевдонима Ходещият бик,

а по-късно, Маскираното чудо.

Даже пазаше това в тайна, и в тази година ,

когато спечели в тежка категория

световният шампионат.

През годините, Джон Дн. Боника живял в тези два паралелни живота.

Той беше професионален борец,

той беше доктор.

Той беше злодей

Той беше герой

Той предизвикваше болка

и я лекуваше.

И той не знаеше по това време, но през следващите пет десетилетия,

той щеше да се възползва от това раздвоение на личносттите,

за да изкове един напълно нов начин на мислене за болката

Това мислене променило толкова много модерната медицина, че десетилетия по-късно

списанието "Time" го провъзгласява за бащата на откритието за облекчаване на болката.

Но всичко това се случва по-късно.

През 1942, Боника завършва медицинското си образование и се жени за Ема,

неговата любима, с която той се запознава на един от мачовете му.

Той все още тайно се бореше - защото трябваше.

Стажът му в Ню Йоркската болница Св.Винсент е бил зле заплатен.

Шампионската титла му осигурявала мачове в престижни зали,

като Медисон Скуер Гардън,

срещу опоненти от голям ранг,

като Еверет "Русата Мечка" Маршала,

или трикратния световен шампион Анжело Саволди.

Мачовете вземат своето от тялото му,

той къса сухожилия, счупени ребра.

Една нощ, кечиста с псевдоним "Ужасният турски голям палец", му оставя белег като на Капоне

по цялото лице.

На следващата сутрин по време на работа му се налага да носи хирургична маска за да го прикрие.

Два пъти Боника се появява в операционната зала с толкова посинено око,

че не могъл да вижда с него.

Но най-лошото от всичко са били неговите обезобразени деформирани от ударите уши.

Той казва, че ги е чувствал като две бейзболни топки отстрани на главата си.

Болката непрекъснато се акумулира в живота му.

Следва, раждането на жена му в неговата болница.

Тя дишала и напъвала, очевидно в агония.

Нейният акушер, поръчал на дежурният стажант

да й даде няколко капки етер, за облекчаване на болката.

Но дежурният стажант бил новак, работел от преди три седмици,

той бил притеснен и при поставянато на етера,

раздразнил гърлото на Ема.

Тя се задавила и повърнала и започнала да посинява.

Боника, който наблюдавал всичко това, избутал дежурният стажант,

прочистил дихателните пътища,

и спасил жена си и неродената си дъщеря.

От този момент, той решил да посвети живота си на анестиологията.

По-късно, той помага при разработването на епидoралната упойка, прилагана при раждане на майките.

Но преди това той се съсредоточава върху акушерството.

Боника получил военна призовка.

Около деня за военно нападение,

Боника пристигнал във военният медицински център Медиган,

близо до Такома.

С 7 700 легла, това била една от най-големите военни болници в Америка.

Там Боника отговарял за надзора над болката,

Той бил само на 27.

Лекувайки толкова много пациенти, Боника започнал да забелязва случаи,

които опревергавали всичко, което е учил.

Болката би трябвало да бъде, нещо като алармен звънец - в добрият смисъл,

начин по който тялото сигнализира за травма, например счупена ръка.

Но в някои случаи,

например след частична ампутация на пациента ,

този пациент може все още да се оплаквал от болка в тази ампутирана част.

Но ако осакатяването е било излекувано, защо
камбаната за тревога продължи да звъни?

Имало и други случаи , когато е нямало никакви доказателства за травма,

и въпреки всичко , пациентът все още изпитвал болка.

Боника издирил всички спициалисти в болницата му, хирурзи,

невролози, психиатри и други.

И ги попитал за мнението им относно пациентите си.

Това било твърде дълго, така че той започнал да организира групови срещи по обяд.

Те трябвало да бъде като група от специалисти, борещи се срещу болката на пациентите.

Никой друг преди не се бе фокусирал върху болката по този начин.

След това, той започнал с книгите,

изчел всеки медицински учебник, който можел да му помогне,

внимателно отбелязвал всяко споменаване на думата "болка"

Той прочел повче от 14 000 страници,

думата "болка" била на 17 и половина от тях,

седемнадесет и половина.

За най-основната, най-обичайната, наи-обезсърчаващата част от това да бъдеш пациент,

Боника бил шокиран - Цитирам го,

той казва, "Какъв вид заключение, по дяволите , може да си направите?

Най-важното нещо от гледна точка на пациента,

за което те не говорят."

Така през следващите осем години Боника започнал да говори за това.

Той писал за това. Той написал онези липсващи страници.

Той написал това, което по-късно е познато като Библията на болката.

В нея той предлагал нови стратегии,

нови лечения използвайки инжекции за блокиране на нервите.

Той предложил една нова институция, Клиника на болката,

базирана на онези обедни срещи.

Но най-важното важното в тази книга

е че тя е била емоционален алармен звънец за медицината.

Отчаян апел към докторите, да приемат сериозно болката

в живота на пациентите.

Той променил самото предназначение на медицината.

Целта не била по-добри пациенти,

целта била да накара пациентите да се чувстват по-добре.

Това изтласкало знанието за болката с години напред,

преди то наистина да се утвърди в средата на 70-те години.

Създали се хиляди клиники за лечение на болката в целият свят.

Но докато това се случвало - един трагичен обрат

Ушните травми от спортната кариера на Боника го застигнали.

Близо 20 години, той бил извън ринга,

но тези 1500 професионални боеве оставили белези върху тялото му

Още на 50 години той страдал от тежък остео-артрит.

През следващите 20 години, той претърпява 22 операции,

включително четири операции на гръбначния стълб

и замяна на тазобедрените стави една след друга.

Той едва вдигал ръката си, движел врата си.

Нуждаел се от алуминиеви патерици за да ходи.

Неговите приятели и бивши колеги станали негови доктори.

В резултат от това, той вероятно е имал най-много поставени нерво-блокиращи инжекции,

отколкото всеки друг на тази планета.

Като утвърден работохолик, той работел дори повече

по 15 до 18 часа на ден,

Да лекува другите, станало не просто работа,

това била най-ефективна лична форма на облекчение на болката.

"Ако не бях толкова зает" - обяснявал на репортерите,

"Щях да бъда напълно инвалидизиран човек."

На едно работно пътуване до Флорида в началото на 1980,

Боника взел бивш студент, за до го закара до място в района на Хайд Парк в Тампа.

Те преминали през палмова гора и отбили в едно старо имение,

с гигантска сребърна гаубица скрита в гаража.

Къщата принадлежала на фамилията Закини,

които били нещо като цирковото висше общество в Америка.

Преди години, Боника наблюдавал техни представления,

облечени в сребристи гащеризони и очила,

те били пионерите на атракцията Изтрелване на човек от топ.

Но сега те били като него: пенсионирани.

Хората на това поколение са вече мъртви, включително и Боника,

така че няма как да знаем какво са си казали в този ден.

Но аз все още обичам да си го представям.

Властелинът и човека изтрелван от топ заедно отново,

показвайки си стари белези, и нови такива.

Може би Боника им е дал медицински съвет.

Може би им е казал това, което е разказвал като история,

това че времето прекарано в цирка и борбите, определили живота му.

Боника видял болката от близо.

Той я е чувствал. Той я е преживял.

И това довело до невъзможността да я игнорира и за другите.

Освен тази емпатия, той отвори изцяло ново поле,

изигравайки главната роля в опознаването от медицината на болката

такава каквато е.

В същият този разказ,

Боника твърди, че болката

е най-сложното човешко преживявяне.

Което е връзката между твоят предишен живот, настоящия ти живот,

твоите взаимотношения, твоето семейство.

Това определено важеше за Боника.

Но това също така важеше и за майка ми.

Докторите лесно виждат в майка ми

един вид професионален пациент,

една жена, която прекарва дните си в чакалнята.

Понякога и аз се хващам, че я виждам по същият начин.

Но когато видях болката на Боника,

едно свидетелство за пълноценният му живот,

Аз започнах да си припомням всичко, което болката на майка ми скриваше.

Преди да се превърнат в надути и артритни,

пръстите на майка ми пукаха,

докато работеше в отдела "Човешки ресурси" на болницата.

Тези ръце правеха пироги от месо за цялата местна джамия.

Когато бях дете, тези ръце ме постригваха,

издухваха носа ми,

и връзваха обувките ми.

Благодаря Ви.

(Аплодисменти)