За последен път чух гласа на сина ми,

когато той излезе през входната врата

и тръгна към училище.

Той извика една дума в тъмнината:

"Чао."

Беше април, 1999.

По-късно същата сутрин,
в Колумбайнската гимназия,

моят син Дилан и приятелят му Ерик

убиха 12 ученици и учител

и раниха повече от 20 човека
преди да отнемат живота си.

13 невинни човека бяха убити,

оставяйки своите близки
в дълбока скръб и траур.

Други получиха наранявания,

някои бяха обезобразени
и останаха инвалиди.

Но големината на трагедията

не може да се измери единствено
с броя на жертвите и ранените.

Няма мерило за психологическите поражения

за тези, които са се намирали в училището

или за тези, помагали при спасяването
на хора или са разчиствали след това.

Няма мерило за големината 
на трагедия като тази в Колумбайн,

особено когато тя може да стане образец

за тези, които от своя страна
искат да извършат подобно престъпление.

Колумбайн беше ударна вълна

и когато трагедията приключи,

на общността и обществото им 
бяха нужни години,

за да разберат напълно случилото се.

На мен ми бяха нужни години, за да опитам
да приема действията на сина ми.

Жестоките действия,
които доведоха до смъртта му,

ми показаха, че той е бил съвсем
различен човек, от човека, който познавах.

След това хората ме питаха:

"Как е можело да не знаеш?

Каква майка си ти?"

Все още си задавам същите въпроси.

Преди стрелбата
възприемах себе си като добра майка.

Да помогна на децата си 
да станат грижовни,

здрави, отговорни възрастни

беше най-важната роля в моя живот.

Но трагедията ме убеди,
че съм се провалила като родител

и отчасти това чувство на провал
ме доведе тук днес.

Освен баща му,

аз бях единственият човек, който познаваше
и обичаше Дилън най-много.

Ако някой можеше да предвиди
какво ще се случи,

това трябваше да съм аз, нали?

Но аз не знаех.

Днес съм тук да
споделя опита за това,

какво е да бъдеш майка
на някой, който убива и наранява.

В годините след трагедията,
щателно се ровех в спомените си,

опитвайки се да разбера
къде се провалих като родител

Но няма прости отговори.

Не мога да дам никакви изводи.

Всичко, което мога да направя

е да споделя какво научих.

Когато разговарям с хора,
които не ме познаваха преди стрелбата,

съм изправена пред три изпитания.

Първо, когато влеза в помещение като това,

никога не знам дали някой тук
не е преживял загуба

заради стореното от сина ми.

Усещам необходимост да поискам прошка за
страданието, причинено от сина ми,

който не е тук, за да го направи сам.

Така че първо, от цялото си сърце

съжалявам, ако моят син
ви е причинил болка.

Второ, пред мен стои изпитанието

да търся разбиране и дори 
състрадание,

когато говоря за смъртта на сина ми
като за самоубийство.

Две години преди да умре,

той е написал на лист от тетрадка,

че е режел тялото си.

Казва, че бил в агония

и би искал да има оръжие,
за да приключи с живота си.

Разбрах тези неща
месеци след неговата смърт.

Когато говоря за смъртта на сина си 
като за самоубийство,

не се опитвам да омаловажа жестокостта,
която той извърши в края на живота си.

Опитвам се да разбера

как неговите самоубийствени мисли

доведоха до убийства.

След много четене и
разговори с експерти,

стигнах до убеждението,

че участието му в стрелбата не идва
от вкоренено желание да убива,

а от желанието му да умре.

Третото изпитание пред мен, когато говоря
за убийството-самоубийство на сина ми

е, че говоря за психическо здраве --

извинете --

е, че говоря за психическо здраве

или мозъчно здраве, както предпочитам
да го наричам, понеже е по-конкретно.

И в същото време
говоря за насилие.

Последното, което искам, 
е да допринеса за неправилното разбиране,

което вече съществува за
психичните заболявания.

Много малък процент от тези,
които имат психично заболяване

проявяват насилие спрямо останалите,

Но хората, които умират при самоубийство

в около 75-90 процента от случаите

са диагностицирани с някакъв тип
психично заболяване.

Както много добре знаете,

системата ни за психично-здравно лечение
не е в състояние да помогне на всички

и не всеки с деструктивни мисли

отговаря на критериите

за определена диагноза.

Много хора с постоянни чувства

на страх или гняв или безнадеждност

никога не са били диагностицирани 
или лекувани.

Твърде често те привличат вниманието ни,
само в случай на поведенческа криза.

Ако приблизителните данни са верни,

че само 1-2 процента 
от всички самоубийства

включват и убийството на друг човек,

то когато процентът самоубийства нараства,
както нараства за някои населения,

процентът на самоубийци - убийци
също ще нарастне.

Исках да разбера какво се е случвало
в главата на Дилън преди смъртта му,

така че потърсих отговори от хора, 
чиито близки са се самоубили.

Направих изследвания и 
помагах за набиране на средства,

помагах с каквото мога.

Говорих с хора, оцелели след опит

да се самоубият.

Един от разговорите,
които най-много ми помогна,

беше с колежка,

чула ме да говоря с някой друг

в офиса.

Чула ме да казвам,
че Дилън не би могъл да ме обича

щом е направил 
нещо толкова ужасно.

По-късно, когато ме видя сама,

тя се извини, 
че е подслушала разговора ми,

но ми каза, че греша.

Каза, че когато била млада,
самотна майка

с три малки деца,

била в тежка депресия и била хоспитали-
зирана заради собствената ѝ безопастност.

По това време била сигурна,

че за децата ѝ ще е по-добре,
ако тя умре

и решила да приключи с живота си.

Тя ме увери, че майчината любов
е най-силното чувство на замята

и че е обичала децата си
повече от всичко на света,

но заради болестта си

била сигурна,
че те ще са по-добре без нея.

Това, което каза и което
научих от другите е,

че ние не правим избор и не
вземаме решение

да се самоубием

по същия начин,
по който избираме кола

или къде да отидем събота вечер.

Когато някой го обземат
завладяващи самоубийствени мисли,

той спешно се нуждае
от медицинска помощ.

Мислите му са пагубни,
способността за самоконтрол е загубена.

Въпреки това той може да направи план
и да действа логично,

усещането му за истина
е изопачено през призмата на болката,

през която интерпретира
своята реалност.

Някои хора могат много добре
да прикрият своето състояние

и често имат добри причини за това.

Много от нас имат самоубийствени мисли
понякога,

но постоянните,
завладяващи мисли за самоубийство

и изработването на план за самоубийство

са симптоми на патология

и като много заболявания

състоянието трябва да бъде 
разпознато и лекувано

преди един живот да е загубен.

Но смъртта на сина ми
не беше чисто самоубийство.

Включваше масово убийство.

Исках да разбера как мислите му за само-
убийство са довели до мисли за убийство.

Изследванията на тази тема обаче са 
оскъдни и няма лесни отговори.

Да, той вероятно е имал
нарастваща депресия.

Чертите на характера му включваха
перфекционизъм и самоувереност

и поради това той не би
помолил друг за помощ.

Редица преживявания в училище

са го довели до чувства на
унижение, обида и гняв.

И е имал сложни взаимоотношения

с момче, което е споделяло
неговите чувствата на гняв и отчуждение

и което е било емоционално неуравновесено,

доминиращо и склонно да убива.

И в пика на този негов период

на крайна уязвимост и крехкост,

Дилан е намерил достъп до оръжия,

въпреки че ние никога
не сме имали такова вкъщи.

Ужасяващо лесно е
за 17-годишно момче да купи оръжие,

легално и нелегално,
без моето знание или позволение.

И някакси, 17 години по-късно, след
многобройни случаи на училищни стрелби,

все още е плашещо лесно.

Това, което Дилън извърши през
този ден разби сърцето ми

и както често се случва при травми,

и се отрази тежко на тялото и ума ми.

Две години след стрелбата
бях диагностицирана с рак на гърдата,

а след още две години се появиха 
психически проблеми.

В допълнение към постоянна, 
нестихваща скръб

се ужасявах да не срещна роднини

на някой, който Дилън е убил

или да не ме заговорят журналисти

или гневни граждани.

Страхувах се да пусна новините,

страхувах се, че ще ме нарекат 
ужасна майка и отвратителна личност.

Започнах да изпитвам паник атаки.

Първият пристъп получих четири
години след стрелбата,

когато се подготвях за
свидетелски показания

и трябваше да се срещна лично със
семействата на жертвите.

Вторият пристъп получих 
шест години след стрелбата,

когато се подготвях да говоря 
публично за убийството-самоубийство

за пръв път на конференция.

И двата епизода продължиха
няколко седмици.

Пристъпите се появяваха навсякъде:

в магазина, в офиса ми,

дори докато четях книга в леглото.

Умът ми внезапно се затвори 
в този замайващ лабиринт от терор

и нямаше значение колко силно опитвах

да се успокоя или да потърся 
разумен изход от него,

усилията ми бяха напразни.

Чувствах се така сякаш 
умът ми се опитва да ме убие

и тогава страхът от самия старх

погълна всичките ми мисли.

Тогава научих от първа ръка

какво е да се чувстваш така сякаш
имаш мозъчна дизфункция,

именно тогава станах истински 
застъпник на психичното здраве.

С терапия, лекарства и самопомощ,

животът ми се върна

към това, което би могло да се счита
за нормално при тези обстоятелства.

Когато погледнах назад към
всичко случило се,

видях спиралата на дизфункция на сина ми

вероятно продължила
за период от около две години,

достатъчно време, за да му се помогне,

само ако някой знаеше, 
че има нужда от помощ

и знаеше какво да направи.

Всеки път, 
когато някой ме попита:

"Как може да не си знаела",

това е като удар в стомаха.

Този въпрос звучи осъдително 
и удря върху чувството ми на вина,

което независимо колко терапия ще проведа,

никога няма да изчезне напълно.

Но има нещо, което научих:

ако любовта беше достатъчна,

за да спре човек със самоубийствени мисли

да нарани себе си,

едва ли би имало самоубийства.

Но любовта не е достатъчна

и самоубийства се случват често.

Те са втората основна причина за 
смътртност

при хора на възраст от 10 до 34 години

и 15 процента от американските младежи

споделят, че са правили план за 
самоубийство

през последната година.

Разбрах, че независимо колко искаме
да вярваме, че можем,

ние не сме в състояние да знаем
или контролираме

всичко, което нашите близки
мислят или чувстват.

И непреклонното убеждение,
че сме някак различни,

че тези, които обичаме никога 
не биха помислили да наранят себе си

или някой друг,

може да ни накара да пропуснем

скритото под повърхността.

И ако най-лошите сценарии се случат,

ще трябва да научим да си простим, 
че не сме знаели

или не сме питали правилните въпроси

или не сме намерили правилното
лечение.

Трябва винаги да допускаме,

че е възможно някой, 
който обичаме, да страда,

независимо от това какво казва

или как действа.

Трябва да изслушваме всеки
с цялото си същество

без осъждане

и без да предлагаме решения.

Знам, че ще живея с тази трагедия,

с тези многобройни трагедии

през остатъка от живота си.

Знам, че в съзнанието на мнозина

моята загуба не може да се сравни 
със загубата на другите семейства.

Знам, че моята борба
не прави тяхната по-лесна.

Знам, че някои дори мислят,
че нямам право на страдание,

а трябва да живея живота си 
във вечно разкаяние.

Но това, което разбрах 
накрая се свежда до следното:

трагичното е, че дори 
най-бдителните и отговорните от нас

може да не са в състояние 
да помогнат когато е необходимо,

но заради самата любов

не трябва да спираме да опитваме

да опознаем непознатото.

Благодаря ви.

(Аплодисменти)